Tag: николай георгиев

С Указ номер 171 президентът на Република България – Румен Радев, награди режисьора на театър-лаборатория Алма Алтер – Николай Георгиев,  с орден „Св. св Кирил и Методий“ първа степен за особено значимите му заслуги в областта на културата.  

Президентът благодари на Николай Георгиев, Иван Терзиев, Лозан Лозанов, Донка Копринкова и Рашко Иванов, обръщайки се към тях с думите  „Вашите биографии са разказ за творческото дело, посветено на общественото развитие и духовното израстване. С художествените средства на кинематографията, театъра, архитектурата, фотографията, с утвърждаването на културни ценности и традиции  вие изграждате основополагащи ценности, възпитавате мироглед и разкривате нови хоризонти. Днешното отличие е дълбоко признание на цялото ни общество за вашите постижения и за вашата безрезервна отдаденост. Вашите професионални успехи са пример за отстояването на естетически мащаб в нашите културни традиции  и този пример е изключително важен за младото поколение, за да вижда то в културните, образователните и научните постижения инвестиции в своето бъдеще и общ български път към успеха.”

Потърсихме Господина за коментар: „Разбира се когато се съберат двама братя, това не е случайно. Кръвната връзка обикновено се превръща в духовна връзка. Така е с Кирил и Методий. Така е с братята Евлоги и Христо Георгиеви. Това не е успех на този и онзи, а успех в името на всички. Именно с това тази награда е важна. Тази награда е награда на Алма Алтер, театърът на Софийски университет и на специалността Авторски театър, защото ползата от всичко това е че младото поколение минава през културните процеси и разбира, че над конкретните, личните и професионални успехи трябва да има един успех в името на всички, в името на нацията, в името на народа. За да можем действително сред достойните представители в Европейския съюз да се наредим и ние като достойни българи.”

Колко е просто,

и за простака. 

Животът на земята има два оригинала. Ние не сме оригинали, ние сме само подобие на Адам. Колкото повече се отдалечаваме от него, толкова повече затъваме е безкрайните дебри на подобията, водещи до абсолютната загуба на стойностите на оригинала. 

Сътворителят, който и да е той, ни е дал за нашия земен живот само два оригинала: живота и смъртта.

Трябва да го приемеш, друга опция няма. Животът е желание, но какво желание за живот може да бъде да излезнеш на площада и да крещиш, да хвърляш домати, яйца, буркани, злоба, вътрешности, омраза, жълти павета – реликвите на гражданското пространство.

Стига! 

Защо търсим още по-страшен вирус. Вирусът на разрушението, агресията, поругаването на единствения в историята на човечеството свещен език – българския. Къде замина онзи звучен, благороден, майчин български език, който се е лял от устата на един мъдър, читав български род. Изкореняваме го, както жълто паве на площада. 

Царят на природата – Лъвът, пазил толкова векове достойнството и високата чест на българския род и родината, сега го чуваме преди зората да вие като вълк. Те, които вълци никога не са били и никога няма да бъдат, чакат, чакат и един ден няма да издържат и с един скок ще прескочат днешния ден и ще напишат новата история на един нов народ. 

Не сме в природата, но тя е в нас и ни дава сили, упование и надежда да бъдем като нея мъдри и отговорни, вярващи и обичащи.

Стига сме спрягали името на Майка България във всички възможни падежи, каквито в българския език няма. Да се погрижим за българина в нас. Той чака нашето събуждане. 

Господи, пази България. Но дори и Господ да бе всеслиен, без българина вътре в нас България няма как да бъде опазена. България днес има нужда от нас – българите. Да се съберем всички заедно в едно по-възвишено, духовно и морално израснало общество. Заедно, един до друг, рамо до рамо, както по време на Съединението, защото нали Съединението прави Силата. Националната сила на всеки народ, за да бъде той Род. Защото когато боледува родът, народът се превръща в тълпа. 

Николай Георгиев

“Господи… те те разпнаха, макар, че те обичаха… Обичаха ли те? Разпнаха ли те? А ти, Господи възкръсна ли? За кого? Ти си имал за кого да възкръснеш, затова си възкръснал… а, аз? Аз се разпнах сам и ще остана разпнат… завинаги… като този Разпети петък, вечно разпъван и никога достатъчно разпнат. Без надежда за Възкръсване. Възкръсването е в неделя, само в неделя, Господи. Как да те достигна Господи, как? Като между петъка на моето Разпъване и неделята на твоето Възкръсване има събота, цяла една събота в която никой не разпъват, но и никой не възкръсва.” Николай Георгиев

Тази вечер ще гледате онлайн един от спектаклите на театър-лаборатория “Алма Алтер”. Онлайн – това е само техниката, чрез която спектакълът ще стигне до вас.

Същността на явлението е друга – позната още от новата история на Световния театър. Става въпрос за понятието “teatr otvarti”, т.е отвореният театър. Това, което Полският театър предложи на Световния театър през 50-те и 60-те години. За отворения театър няма пречки, няма граници, няма времена за събирането под живия пулс на театъра. Още тогава пристигаха трупи от цял свят, за да покажат своето изкуство, в което комуникацията е на ниво енергии, импулси, усещания. И така години наред този “отворен театър” достигаше до всички краища на света.

Нека се срещнем на чисто, творчески, свободни, преодоляващи всички неопределими трудности в тези отворен врати. Отвореният театър е живият театър. Затворената форма на спектакъла не може да бъде пречка за участието, както на зрители, така и на актьори – за посланията, за да се срещаме винаги по-високо, по-дълбоко, завинаги…

Николай Георгиев

ПРОГРАМА НА АЛМА АЛТЕР ДО КРАЯ НА МАРТ

ГЛЕДАЙТЕ НИ ОНЛАЙН!

17 – „Що е Отечество? Въпросът, който уби Гео Милев, 2019. Английска версия

18 – „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, 2018

19 – „Моята не моя лудост, 2005

20 – „Ромео и Жулиета“, 2018

21 – „Септември“ по Гео Милев, 2018 – Онлайн на живо

23 – „Раната Кармен“, 2005

25 – „Перформаториум“, 2005

26 – „Кралят умира“ по Йожен Йонеско, 2019

27 – „Хамлет или три момчета и едно момиче“, 2011

Английска версия

28 – 24 часа Нон Стоп Театрален Маратон, предаване Ателие на ТВ Алма Алтер, 2011

29 – 24 часа Социален Експеримент „Без граници“, 2017

30 – „Албена“ по Йордан Йовков, 2018

31 – „Орфей или върни се в своя ад, човече“, 2012. Английска версия

Фейсбук канал: @theatre.almaalter

Март месец е странен месец. Не само заради „Р“-то в месеца или ненадейната му променливост. Месец на кръстопът между сезоните, поверите и равноденствието. Като че ли този месец е българският месец, че дори и за нас евреите – тук са Баба Марта, 3-то Mартенската свобода и началото на пролетта. Онази пролет, която обагря нашето първоначално българско, Йовково съзнание-самосъзнание.

Странно е как като малък чакаш големите празници като Коледа и Нова година с техните подаръци и цялата им еуфория, само че с прехода на времето по-симпатични ти стават онези малки, непретенциозни празници с мил-човешки характер. Всички асоциират 1-ви март с червно-белите конци от вълна, благопожеланията да сме румени-засмени и търговците на мартеници, които рядко са румено-засмени. Но за един български евреин във водовъртежа на собствената си вяра, този месец е кръстопът и на вери.

            Тези дни ще се кръстосват легендите за Крал Ахаш Верош Персийски, който е подтикван от подлия си съветник Аман да изтреби еврейския народ, а Кав Хан Аспарух ще изпрати гълъб с бял конец, за да спаси брат си Баян и Жена му Хуба от робството на хуните. И докато Естер, еврейската любовница на Ахаш Верош ще спаси евреите, поставяйки началото на Пурим когато всички евреи се преобразяват карнавално, за да заблудят Персийския Aхаш Верош и с шумни кречатала ще заглушават от алеалите на историята коварния Аман, то край Онгъла хунска стрела ще прониже сърцето на Баян, оставящ кървава диря по конеца на гълъба, който ги е предвождал към Новата свободна земя на българите. Червено-бялата нишка, която ще окичва Хан Аспарух, Хан Тервел, Княз Борис-Михаил и така ръцете на всички техни потомци до ден днешен, за да напомня на българите онзи прастар урок на Кубрата: „Българи, деца мои, бъдете заедно!” – не във физическия смисъл, а по онзи начин, по който са обединени всички облаци по света. Призива да сме обединени около добротата, топлотата и съпричастността ни.

И по време на преминаването на слънцето през небесния екватор, от митичната мъгла на легендите, между епоса на времето, росата, снега, слънцето и мъглата на март – между езичеството и юдеизма се преплита и подава скромната… искрена прошка. Онази, която търси човечното у човека и моли да бъдем добри със себе си. Лявата буза на Христос, за която сме забравили, но от която се нуждаем.

Нека да погледнем състрадателно на нашите грешки – те са дял човешки. Здравето и свободата ще последват след това:

 “Март,

ето първото пурпурно утро.

Ето пурпурните тръби на утринната заря.

И в този миг: ето първият пролетен гръм.”

Марко Дженев,

с любезното съдействие на Николай Георгиев и Гео Милев

В мен се борят две същества в една пропаст…

“Ромео и Жулиета, сонет за безсмъртната любов”

Гледали ли сте го? Чели ли сте го? Разсъждавали ли сте над него?

Почти всеки по света знае за Ромео и Жулиета – така клиширано и същевременно така любимо  – символи на изпепеляващата любов.

На смъртта.

На незиказаното.

Незживяното.

На загубеното.

Така красиво и същевременно  така тъжно.

Представленнието в Алма Алтер, което може да гледате тази вечер в мен събужда пропаст на раздвоението и две същества – кошута и вълк.

Кошутата в мен иска да пренапиша сонета.

Да – представям си как го пренаписвам –  появявам се фино с едно напоено перо и мастило и просто  променям сонета в края.  Точка.  А да – щях да забравя  – и ще нарисувам на папируса и едно – две кукленово  розови божури  и няколко бели гълъба – ей така – за разкош и сигурно розово завършване.  Да няма някой неразбрал.  

За да може този нов край да ми успокои мислите и удоволетвори сърцето.  И за да прокапят няколко кошутови големи, бисерни сълзи от радост.

И в същото време – другото същество – вълк –  опиянено и доволно страдащо от съвършенството на красотата на трагедията.  Ранен вълк,  който се наслаждава на кървавата си рана, прободена на дълбоко в гръдта му.  Който жадно гледа цвета на собствената си кръв и иска Смъртта да го погали сластно по главата – като в последен танц.  Като в последно любене с нея – в разкошната й черна копринена рокля.

И изпадайки в тази пропаст на раздвоението по време на постановката, си мисля…

Нима магията на този сонет не е точно в НЕВЪЗМОЖНОТО. В изначалния параграф на ЗАБРАНЕНОТО. На НЕДОСТИЖИМОТО. На това, за което най-много копнееш и не знаеш дали някога ще имаш?

Дали на 31ви Януари ще победи кошутата или може би…. вълкът?

Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?

Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.

Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.

“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”

Какво е Кралят Умира?

“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”

Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?

“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”

А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.

“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”

За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!

Неда Таскова

Просперо, Ариел, Калибан и Миранда попадат в една мълниеносна, опустошаваща, поетична, еротична, дори цинична буря. “Времето върви различно за различните хора”* и полунощ е относително понятие. Камбаните бият на едно с ударите на сърцето, а миналото, настоящето и бъдещето са се смесили в една симбиоза на времето. Едно е сигурно, “Колкото е по-горчиво миналото, толкова е по-сладко настоящето.”* 

Всяка минута Просперо остарява, но не бива да “остаряваш преди да си поумнял”*.

Миранда отключва и заключва комплекса на Електра и “любовта й е емблема на сляпата необмисленост”*

Калибан знае, че е “ужасно да бъдеш цивилизован, защото когато стигнеш до края на света, няма с какво да облекчиш ужаса от самотата.”

Ариел живее на границата между светлината и тъмнината и знае, че “Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината!”* И всички отпиват от горчивата чаша на съмнението, което е рана, която не оставя белег. 

Петя Йосифова-Хънкинс

*Шекспир