fbpx

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Трудно ли бе да откриеш у себе си всички онези гласове – мъжете, опиянени от красотата, жените –ревниво шепнещи?

Свят без аз – няма. Но и аз без свят – също няма.

Знам го от мъдрите, преди мен, надявам се един ден и аз го предам. Кои са гласовете в “Албена”? Гласовете на селото? Скърцащите валове на мелницата или дрънкащите колела на каруците, отекващи през дуварите? Гайдата на панаира, сновящите селяни, бродещи по калдъръмите като кръвта по вените? Сенибирлията, Куцар, Нягул? Ехтящият грохот на проникванията или шепотът на изповедта? Трудно е да откриеш навсякъде себе си, без да не покриеш света с вехтото наметало на егото си: Аза, налагащ имитативната си представа за света.  Но във всяко едно късче на света, има парче, което те отразява, по един твой душевен къс в огледалото на това метафизично село. И се чудя: Кой завижда? Мъжете или жените? И кои са опиянените? Искащите или мечтаещите? Всички заедно или всеки поотделно в опустелия си храм? Не знам дали откривам в себе си тези гласове, може би по скоро откривам себе си в гласовете.

Съществува ли днес селото на Албена?

Преди града е било селото. Но и след него, то продължава да съществува точно в антипода си – полиса – метафизично, навсякъде, защото е във всеки един от нас и го носим в себе си до всяко едно място, независимо колко хвърчим към бъдещето. Селото ни заражда, защото където и да отидем, сме в населено място. Ние носим живота в него, вдъхваме го, а после то ни ражда, отново и отново. То ни прави хора. Спотаено, като семе в душата ни, което може никога да не покълне, но се движи с нас през времето и пространството. Но кое е селото на Албена? Кое село? Нима селото е крави, поляни, печки и летни ваканции? Не мисля. Селото на Албена е Селото на Йовков. Онова, което носи в себе си българското. Не на гайди и усмихнати баби по кофички за кисело мляко, а онзи специфичен усет за доброта, неподправеност и простота. Онова, което съдържа чувството за българското – отвъд битовизма на обграждащия ни свят: „Прогледналите очи на дядо Йоцо, Овдовелите намерили се край гробищата, безпътната и безвременна мъдрост и философия, виснала по жиците на една бяла и несъществуваща лястовица.“ Не толкова манталитета, колкото завета на Българина. Няма нещо, което бихме могли да наречем наше, като селото на Йовков, селото в което е Албена. Ако има една философия, която това село носи и е внушило в мен – то тя е добротата и надеждата, независимо несгодите. Дали съществува? Винаги ще съществува, защото не се намира на никоя карта, която може да заличи името му, а вътре в нас. И от нас зависи то да съществува.

Кое е най-трудното в работата с гласа на актьора?

Всичко, накратко – бих казал. Защото гласа е единия от двата най-силни инструменти, които актьора може да има в своя арсенал, но и най- сложните същевременно с това. И за да може този глас да ти служи, трябва да си невероятно концентриран, съзнателен, да можеш да предвидиш посоката, към която си се устремил и едновременно с това да можеш да се оставиш на течението, да оставиш твоето автентично аз да свири на гласните ти струни, за да пренесеш чрез този глас вътрешния свят на сцената, през екрана или през предавателя. Най-трудното за мен, може би е да имаш тази необходима концентрация и контрол, без това да стерилизира твоята живост.

Кой е Марко Дженев в тълпата, ситуирана в Йовковото село?

Мисля че всеки, в един или друг момент, влиза в ролята на селото. Може би, дори за миг и самата Албена. Един мъдрец някога бе казал, че тълпата става народ по време на революция. А обратният процес кога се случва? Пак по време на революция.  Народ без индивиди няма. Тълпа също. Но са се самоубили в процеса. Кой е Марко Дженев в тълпата? Продължава да е Марко Дженев.  С всичките си грехове, страхове, похотливи мисли, притеснения. Човек от тълпата може  да бъде само себе си в нея. Всичко друго е грозна имитация. А ако не изразиш себе си въпреки тази тълпа – то си обречен тя да те погълне. Но едно нещо трябва да е ясно – селото при Йовков също е индивид – събирателен образ на цяла една епоха, на едни възприятия, жив организъм само по себе си.

Тълпата.

Тя е асинхронна, без-времева. Дали се е струпала по седалките на колизеума или скамейките на стадиона. Тя крещи винаги за едно – хляб и зрелища, старата кесарова формула, която сякаш е застрахована против старост. Само че в Албена, край каруцата, това не е онази тълпа събрала се за зрелища – това е селото. Не, не онова село, бита, който следва Албена от сцена в сцена, през къщи та чак до къщата. Това е общността, онази която и се налага да отсъди присъда на Албена, в многогласието си. Но и онзи морал, който осъзнава, че светът не е запечатан в камък – нито бялото е съвсем бяло, нито черното е изцяло черно, а светът е замъглен в сивотата на човешките действия и несигурността на човеците. Селото, отсъдило Албена като грешна прозрява и великата загуба, която настъпва за самото него. Селото не губи просто една жена. То губи красотата. То губи себе си… И остава без добротата в процеса.

Нашите действия определят изходите, пред които заставаме и пътищата, които избираме. Кой е виновен за смъртта на Куцар, за съдбата на Нягул, за въжето на Албениния врат ? Точен отговор няма, защото всеки отговаря с «Аз».

24 януари 19.30ч ще бъде излъчено онлайн представление на “Албена” на страницата на Театър – Лаборатория “Алма Алтер”

Как звучи гласът на Албена днес?

Гласът на Албена звучи по различен начин в града, в малкия град, в космополитния град, в селото. Албена в копнежите си за свобода днес, се реализира по един начин зад границите в Европа, по друг начин когато тръгне да следва чувството си за справедливост и за истинност и се включи в проекти по доброволчество и солидарност в африканските и азиатските бедни страни. Съвсем друг, когато остане в пределите на малкия град в България, затворена между хорските приказки, които все още продължават да говорят. Един е цветът на Албена в съвременната естетика за красота, която заклеймява и от която се опитва да избяга. Друг е цветът и в природата, там където се чувства близо до себе си, до свободата. И ако смея да кажа близо до Бога.

Има ли послание,което е на ръба на невъзможното да се предаде единствено чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласа стои нашият вътрешен човек, а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика, с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Валерия таи ли в себе си някои от демоните на Албена?

Всичките! Нямаме ли ги всички тези демони? И демони ли са или ангели?

Как би описала срещата между тях двете ?

Тази среща беше през очите на много други Албени. Всъщност, когато започна работа по този спектакъл, Господин Георгиев започна работа с едно момиче, което се казваше Катя. Катя започна работа с трима мъже – Димитър, Красимир и Ники. Те четиримата започнаха да работят с текста на Йовков и да се обръщат към себе си, в опит да намерят по какъв начин този текст се отразява в тях. Впоследствие обаче Катя не можа да се намери в Албена, беше и много трудно. Десетина дни преди премиерата на спектакъла Господина ми се обади и на мен ми се наложи  да вляза в кожата на Албена за десет дни. Просто този порив за свобода, който е в основата на трактовката, която те бяха направили с тези текстове, които бяха работили с Катя и с Георгиев, в които тя въпреки, че е била част от изработването и не се е намерила, за мен са много близки и много отговарят на вътрешните ми пориви в моя си начин на живот. В това как аз виждам нещата. Затова не беше трудно.

Има ли послание, което е на ръба на невъзможното  да се предаде единствено  чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласът стои нашия вътрешен човек,  а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Кои общоевропейски ценности откриваме в разказа на Йовков?

Не е тайна, че България е на дъното на Европейския съюз, когато става дума за хомофобия, когато става дума за дискриминация на база пол, на база расови белези, на база малцинствени белези, на база дори понякога стандарт на живот. И до толкова до колкото Европейския съюз действително се стреми да направи възможностите равни за всички и то не в баналния за комунизма аспект , а в един по-духовен аспект, в който хората да се чувстват приети и разликите в тяхната сетивност да не бъдат усещани, а напротив да бъдат  използвани в тази заедност –  Togetherness.  Да водят едно по- смислено и по- духовно съществуване. Аз мисля, че Албена е много напред в тези виждания, в тези възгледи. Ако се впуснем след нейния образ в този порив за търсене на свободата, излизане от клетката, за това жената да бъде приемана като равна на мъжа, да не е тази която стои вкъщи, докато той- единия работи и той господства, а тя се оказва като една пионка между единия и другия, между всички образи от селото. Нейното вътрешно „Не!” е изкрещяно още в началото на първия монолог, в който тя казва „Стига” и целият този път, който тя извървява към утвърждаването на нейните собствени етически принципи, които съдържат красивото и доброто в себе си, не в онзи закостенял, вехт, патриархален идеал, който в някои области в България и до ден днешен проповядват.

За гласа на Албена, попитахме Валерия

Гледайте спектакъла “Албена” онлайн на 24 януари от 19:30 в театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Маргарита и Майстора

По романа ”Майстора и Маргарита” по М. Булгаков

На границата между видимото и невидимото,

между премълчаното и изказаното,

на границата между небето и земята,

там някъде,

я чака Той – Майсторът – Пилат Понтийски,
дописва последната страница от романа,

а люлякът, люлякът ухае невероятно.

Нещо ще се случи, не може да не се случи.

Погледите им се срещат.
Тогава се случва безграничното, безпределното,
безбрежното, безкрайното, безмерното, необятното,
бездънното, безконечното – любовта.

Кой ви каза, че не съществува истинска любов?

Режисьор: Николай Георгиев
Хореограф: Петя Йосифова
Музика: Константин Кучев

С финансовата подкрепа на: Национален Фонд Култура 

Когато няма апетит за череши

световноизвестен мюзикъл на Ангешка Ошецка

Поставя го отново режисьорът Николай Георгиев с Петя Йосифова- Хънкинс и Георги Арсов.

Една неугасваща любов, разкъсана от войната и времето – тя – в Лондон, той – в Полша. 

Внезапно тя посещава родината си. Възможно ли е почти угасналия огън да се разгори отново? 

Оказва се, че да – тежко, с много незараснали и много нови рани, с нова вяра и нова любов.

 И с мъдростта на човешкото познание:
“Крайно необходимо е да обичаш мъжа, с когото живееш, а не мъжа, за когото мечтаеш.
Защото мъжът, за когото мечтаеш не е и не може да бъде мъжът, с когото живееш.
Но мъжът с когото живееш може и трябва да бъде човекът, когото обичаш.” 

Ритъм, музика, светлина. Самота и в нея щурчета, щурчета с цигулки…

Сценарий и постановка – Николай Георгиев.
Превод на текста на песните – Антоанета Попова.
Композитор – Румен Бальозов.
Съпровод на пиано на живо: Марио Йоцов
Случват: Петя Йосифова – Хънкинс, Валерия Димитрова и Георги Арсов

Със съдействието на Полски Институт, София

Гаврошовци и котета-разбойници

По текстове на: Леда и Гео Милеви

Тези от вас, които познават същността на Алма Алтер, знаят че в нашите сърца и творческа работа се пази специално място за Гео Милев. 

А когато пред нас се откри възможността да работим по текстове на Гео и Леда Милеви настана тих празник. 
Тих, защото в някои срещи между Актьора и Автора, думите като че ли не са достатъчни да съберат в себе си обема на това случване. 

В проекта „Гаврошовци и котета-разбойници“ използваме синтетичния подход, за да представим по достъпен начин богатата палитра на творчеството на Гео и Леда Милеви.

Тази синтетика изразява себе си на две нива:
първо, на театрално-сценично ниво, което включва ползването на музика, хореография, светлина, звук;
и второ, на тематично ниво, синтез между поезия и драма, което е възможно чрез фрагментарния театрален подход, завещан ни от големия български поет Гео Милев.

Режисьор: Николай Георгиев
Хореограф: Петя Йосифова
Композитор: Георги Арсов

Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на Културата.

Цар Лъв

По оригиналната музика на сър Елтън Джон.

Един мюзикъл между вечния закон на природата и “Хакуна матата”, между живота и смъртта, между любовта и приятелството, между страха от провала и отговорността пред себе си и пред другия. 

Една история за порастването и пътищата към себе си. За трудността да се изправиш след като си падал многократно и силата, която спи вътре в нас. 

Един мюзикъл за малки и големи, в който всички ще ръмжим, грухтим, лаем, кряскаме и чуруликаме, търсейки пътя заедно.

Кръговратът на живота не е само в джунглата, той е между всички живи същества. Той не зависи само от природата, от небето и вярата ни. Той зависи и от нас, хората. 

Във всеки един човек живее и доброто, и злото, само ние можем да решим кое от тях ще управлява.
Кой за нас е този вечен и всевластен закон?
По кой път ще изберем да вървим? Коя е моята лична “Хакуна матата”?
Отговорите на тези въпроси се въртят неспирно в Кръговрата на живота.
Там сме и ние.
Там си и ти.

“Цар Лъв” е третият мюзикъл на Георги Арсов, който все по-смело фрагментира световните класики, деградира границите на жанра и създава своите авторски интерпретации.

Архитектурата на церемоняла

по текстове на Фернандо Арабал

Ако Арабал не съществуваше, трябваше да си го измислим!“
Анти-розов
Анти пуритански.
Да на разпятието.
Не на благоприличието.
Да на бащата.
Не на майката.
Да на куклите.
Не на хората.
Театърът на Арабал е рисково занимание.
Картите се разместват внезапно.
Зрителят изпада от инерцията.
Случките произхождат от участниците и се завръщат отново към тях.
Времето загубва своя настъпателен характер – минало, настояще и бъдеще препускат в кръг.
Можем да започнем от началото или от края.
Няма значение.
Важното е, че ако до този момент Арабал за нас не е съществувал. Вече съществува. Макар и като наша измислица – какъвто е бил той за самия себе си.


Участват: Марко Дженев и Георги Арсов

“Последна радост” по Йордан Йовков

Градът е друг, съвсем друг и ние сме други, съвсем други. Войната е взривила вътрешните ни светове, а тези външните отдавна не съществуват. Единствено по пустите поля цъфтят полски маргаритки – сърдечна простота. Моята любов е чиста. ”Последна радост” е спектакъл за чистата любов и бруталната война, превърнали човека в тлееща отломка на едно невъзможно съществуване. В спектакъла звучат песните на нашите баби открити по време на етнографска експедиция.

Режисьор: Николай Георгиев

Музикален ръководител: Даниел Иванов

Спектакълът е част от програмата Българската литература за българското усещане. Спектакълът е организиран от Алма Алтер и 4хС и е финансиран от Национален Фонд Култура.

www.poslednaradost.com

Снимки: Иван Иванов

Кралят умира по Йожен Йонеско

Кой съм? Кралят или шутът на краля? И това го пропуснах. И това го изтървах, защото вече няма крал, няма шут. А как би могло да ги има, когато са разделени, а единият без другия няма как да бъде.Това освобождава един самотен женски глас, който постепенно въвежда една упокойна песен, която никой не чува, защото вече няма никакъв смисъл. Какво може да бъде успокоено, когато нищо не съществува?
Не разбрах, сметнахте че бълнувам? Защо да живеем един живот, който вони с миризмата си, вместо да търсим аромата, който все още не сме познали. Ако съществуват толкова много неща, защо и това да не съществува?
Този свят не е моят свят.

Режисьор: Николай Георгиев
Научен консултант: д-р Пол Дженкинс, Уелс.

“Кралят умира” е част от програмата на “Алма Алтер” и 4хС – “Активна класика – поетиката на абсурда”.


Този проект е реализиран с финансовата подкрепа на Фонд Научни изследвания и Министерство на културата. Използвани са теренни музикални записи от ННЦОКН.

Страданията на младия въшкар

Какво се случва, когато осъзнаеш, че си Сизиф и си обграден от хиляди други сизифовци?

Какво се случва, когато разбереш, че някога си бил съвършено същество, което е било разсечено на две за вечни времена? Каквото и да е, то определено се случва в този спектакъл на @лма @лтер. И оставя следи след себе си, ако изобщо остави нещо след себе си.
Ще издържи ли тялото, когато се събуди съзнанието? По-добре се наяжте добре, преди да гледате тази пиеса.