fbpx

Бял квадрат на бяло поле – Валерия Димитрова с моноспектакъл – “Под бряста на живота”

“Песимизмът е накрая на силите си. Да живее абсурда.”

Подземието се разтваря. Добре дошли в театъра под пясъците.

Когато Валерия Димитрова изпълва с енергията си Алма Алтер, неизбежно нещо се случва. “Нещо”, именно защото винаги е изпълнено с мисъл, идея, време, усилие, грижа, сърце. Докоснато от нея всяко “нищо” променя минимум една буква по пътя си до “нещо”, уж една буква, а толкова смисъл.

Това лято, завръщайки се от местата, по които слънцето грее по- силно, тя ни потапя в нова изненада – моноспектакъла й “Под бряста на живота”.

Ето какво ни сподели тя в открадната минутка от нейното добре разграфено време:

“Аз поех инициативата, защото от много време не съм се концентрирала върху творчески процес сама. Обикновено работя в група. Изглежда ми липсва сама да взимам решенията. Водена от това усещане се включих в уъркшопа на Иво Димчев, в който всеки участник – артист изграждаше своята миниатюра, посредством работа със свой авторски текст, в търсене на високо ниво на абстракция в работата с обиграване на предмет, пространство и хореография. Представленията в група те изграждат като артист, но някак винаги разчиташ…на някой друг. Невинаги успявате да изпробвате това, което си предложил като идея, а когато работиш със себе си опитването и експериментирането с различните ти идеи е моторът на креативния процес. Заглавието “Под бряста на живота” е на режисьора Николай Георгиев, който преди е сътворил представелние на име “Бряста вдясно” на т.нар. бял квадрат на бяло поле – експерименталната сцена на Алма Алтер, която се намира под земята. Ако брястът е дървото на живота, то под него се случват всички онези неща в живота раждането, смъртта, прераждането, конфликтите, срещите. Това, което се случи е, че аз бях изгубила текста си. Намерих само първия си монолог. И това се оказа много добре! Защото написах нов! Извадих го от едни писма, които сме си писали с докторанта по философия Симеон Василев. Започнах да навръзвам от писмата, по анотацията, която вече имах и напипах сюжета, началото, края и сега мисля, че текста е много по-добър от предишния. Защото има повече ситуация. Може би когато играя сама, ако имам някакъв страх – страхът ми би бил от времето. Защото сама определям темпото си и е възможно да се изгубя. Времето може да бъде партньор на актьора, но и да го закопае.

Под моя бряст има много его, малко страх, много несигурност и несигурността и егото съжителстват в много комплекси. И там под бряста е мястото да си разчистя. За себе си. Човек се ражда и умира сам. Дори някой да спи до теб, той не е вътре в главата ти.”

Представлението “Под бряста на живота” с режисьор Николай Георгиев, можете да гледате на 23 юни, 19.30ч. в бял квадрат на бяло поле, експерименталното пространство на Театър- Лаборатория Алма Алтер, или иначе казано мазето с вход мъжка гримьорна. Вход – Свободен.

ПРЕМИЕРА – ОТ ТЪМНОТО КЪМ СВЕТЛОТО

На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”. 

След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото”  зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си. 

 Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно. 

Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а  “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.

След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците. 

За Премиерата  режисьорът Николай Георгиев сподели  : 

“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.

Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.” 

Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!

Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

Искам да ви разкажа за една приказка, която се роди пред мен

’’До края на света и обратно’’ 

НАЧАЛОТО

Кастинг за двугодишна професионална квалификация Авторски театър – 2011 година

ГЕРОЯТ:

Едно момче с най-българското име – Георги. 

Аз: Какво очаквате да ви се случи тук, при нас?

Той: Да се науча как да бъда себе си.

Последва едва забележима усмивка. Не сваляше поглед от мен, сякаш искаше да ми каже и нещо друго, още нещо. 

Аз това “още нещо” го разбрах още тогава, извадих т.нар. Зелен картон – приет, безапелационно.

Предстоеше ми да поставя Хамлет. Доверих му се. Този негов Хамлет стана и мой, и на много зрители видели го по цял свят. Последваха награди и овации. Реших да го пришпоря. Възложих му моноспектакъла ”Ричард, кой Ричард”. Той порасна в него, усети сладкото и горчивото на сцената. Дълъг беше този негов път – Камино де Сантяго. И като си спомня откъде започна, от онова несмело момче, кръстосало случайно сцената на Алма Алтер след училище. Чували ли сте неговата разработка на българския химн? В спектакъла “Актьорът принц” можете да я чуете. Чуете ли я, няма да я забравите, защото пипа точно там, в душичката. Последва поредица от главни роли, а след тях и поредица от питания, чуденки и въпроси. “Защо него, защо все той, защо пак той?” Защо ли? Защото му се работи, защото му се ходи по пътеката, по която го водиш, защото пилигримството е вътрешен процес, непрекъснат стремеж да намериш брод. Крачка по крачка, ден след ден, роля след роля. 

И така през 2019 година поиска да отиде до Свещената земя. Както всеки прави, взе най-необходимото – една китара. Върна се. Със себе си донесе своето любимо аз – това на музиканта. Възпял срещите си с другите пилигрими. Обърнал живота си в акорди и думи, всичко на всичко – 12 песни. Бяха оценени и подкрепени от Националния Фонд култура. Така че днес ги държим в ръцете си, облечени в една бутикова опаковка, еко и гладка като коприна. 

Премиерата беше в двора на СУ. 

До края на света и обратно. Обратното ни върна там, откъдето бяхме тръгнали, защото краят иска да се превърне в едно ново начало. 

Началото на срещата между нас – неговите слушатели и тази приказка за този път на едно момче, което продължава да търси.

Автор на текста: Николай Георгиев

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

Алма Алтер откри Летния театрален сезон с “Ромео и Жулиета”

Има неща които не можеш да си представиш, не можеш да разкажеш или опишеш. Като вкуса на ябълката, опитай се да го опишеш с думи и ще откриеш тяхната слабост. Всичко казано ще е по-малко от тръпчивия й вкус. Тези неща са силни  в своето собствено случване. Те не могат да бъдат провокирани, те прост са.

Едно такова нещо беше снощи. Случи се в двора на Софийския Университет – Театър-лаборатория Алма Алтер откри своя летен театрален сезон със спектакъла “Ромео и Жулиета или сонет за безсмъртната любов”. Двор се изпълни с аромат на цъфнали липи, птича песен, музика и хора, много хора. Не стиганаха нито пейките, нито столовете, за да ги настаним. Едно такова свойско, градинско, лятно случване в което през цялото време имаше една невероятна тишина, която проникваше навсякъде, дори в опияняващата поетика на шекспировия текст. Един спектакъл отвъд думите и категориите, един спектакъл на мига, на комуникацията, на срещата между човеците – зрители и актьори. Породи се отдавна забравеното усещане  за близост, но не физическа, а духовна, онази близост, която след алиенацията от пандемията изгубихме, забравихме. Имаше едно такова специално усещане за човеци, за общност, за комуникация, не случайно този спектакъл е носител на наградата за Съвременна класика от Международния фестивал в Печ, Унгария.

Надяваме се, че следващите вечери в двора на Софийския университет ще продължат да радват зрителите, които дълго ще носят докосванията си със спектакълите.

Николай Георгиев

В прогамата на летния сезон можете да гледате:

29 юни – Когато няма апетит за череши

9 юли – Цар Лъв

15 юли – Красавицата и Звяра

22 юли – Суийни Тод, бръснарят демон от улица Флийт

29 юли – Гаврошовци и котета разбойници

Начало: 20:00 ч. ; ВХОД: СВОБОДЕН

Из случвания край река Ерма, село Забел

Една снимка. 

Един автор. 

Един режисьор.

И две актриси. 

Ей така, по пътя пред една стара и престара къща минавали две куртизанки. Пред къщата на пейката седял отрудения от изкуство режисьор. В стените на къщата се вселили отдава починалият автор. А от птичи поглед сцената наблюдавала една гълъбица.  

– Кои сте вие? – попитал ги режисьора.

– Красавици – отговорили те.

– А…. а… – казал режисьора – а като престанете да бъдете красавици?

– Куризанки – отговорили те в един глас и едната от тях оправила разтеклото се по края на устаната червило, а другата си дръпнала надупчения чорапогащник.

– В едно нормално общество не може да има такива неща.

– Може – рекли те – няма нормални общества. Обществата са ненормални. 

 И леко разтвори крачетата си, червилото на едната се стопило и обагрило дупките на чорапогащника на другата.

– Защо? – попитал режисьорът. 

– Защото и ние сме ненормални.

Те разтворили още малко крачетата си и плъзнали към него. Той пък побързал да изпълзи в къщата, като охлюв в черупката си. Авторът, който се бил вселил в стените на къщата кихнал и комина на къщата паднал. Двете кртизанки си продължили по пътя и след тях останал само гроздов сок и семки, семки, семки, семки, гроздов сок и семки. Гълъбицата запечатала това в зеницата на окото си и отлетяла. По пътя заплакала и доакто падала сълзата й се превърнала във фотография. Ето я, намерих я да плува в река Ерма. 

Автора на снимката – незнайна гълъбица.

Автора на автора – Михаил Булгаков.

Автора на режисьора – Николай Георгиев.

Автора на двете куртизанки – Валерия и Вия Пролетни.

Автор на текста – Петя Йосифова

Лятна резиденция в с. Забел, Трънско

Проектът е подкрепен от Национален Фонд Култура.

Дейв, благодаря за гълъбицата!

Отвличането на Николай Георгиев

Или как Стоил Атанасов спаси Университетския театър “Алма Алтер”

По повод 81вия рожден ден на режисьора на театът-лаборатория “Алма Алтер”, актьорите му измислиха всевъзможни начини, за да отпразнуват паметната дата. На 26 февруари в двора на ул Гогол 13, се проведе частен поздравителен концерт, с водещи Георги Арсов и Марко Дженев. А още същата вечер в интервю за подкаст канала “Очи в очи с Андриян Асенов”, Стоил Атанасов сподели своята версия за историческото второ начало на Алма Алтер от 2020 година. Ето я и нея.

Навремето Николай Георгиев живееше в една изключително романтична мансарда, но нищо общо с песента за виенската кифла и каничката кафе. Господина не може да живее с виенска кифла и каничка кафе, но живее в една мансарда по-скоро като замъка на граф Дракула в Румъния. Живеейки в тази мансарда, по една много скърцаща стълба, натоварен с мисия от стотици млади хора, които искат да намерят своя начин на изразяване в Софийския университет и да си намерят смисъл в това, че ще си загубят 4-5 години в това място, аз решавам да го принудя отново да стане директор на Университетския театър, тъй като това е единственият човек, който може да поведе и преобрази тези стотици млади души напред. 

Изкачвам се по тази стълба като съм взел със себе си едно от здравите момчета-вратлета в театъра – навремето имаше такива момчета – не бяха много добри актьори, но пък страхотна работа вършеха. Взел съм го, защото очаквам Георгиев да окаже съпротива. Качвам се тихо по стълбата, но тя в един момент започва много да скърца, защото се намира в една от старите кооперации в центъра на София-  на ул. Раковска. Стълбата започва много да скърца и аз решавам, че няма да го изненадвам, а ще си вървя, и ще скърцам, и ще тропам, и ще заглушавам със  скърцането на тъпата стълба. Влизам вътре, тръгвам да чукам на вратата, но премислям –  това, което ще правя не изисква почукване. Отварям рязко вратата, доволно влизам заедно с едрото момче зад мен, заставам пред Георгиев – той стои на една маса и яде – хващам го в интимен момент, защото яденето е интимна ситуация, но той не разбира какво точно се случва. Аз заставам като в едни от най-добрите ми представления като ’’Игра на убийство’’; ’’Или, или’’ и казвам с най-сериозния си тон да тръгне след нас. На него много му хареса ситуацията, в която го поставям, но разбира се, не става. Аз му казвам, че ако не тръгне веднага след нас ще го принудим. Той  ни казва: ’’Да видим как ще го направите’’. След което момчето зад мен го хваща отзад, натиска го, така че да не може да стане, аз взимам един памук напоен с хлороформ, долепям го до устата му, така че той да се замае. Оказва се че има още едно момче, което чака на стълбите и заедно с другото момче го понасят – единият за краката, другият за главата и го изнасяме с краката напред от тази изключително романтична мансарда. Изнасяме го и го понасяме по Раковска с краката напред – аз съм отпред, а онези двамата зад мен с Господина. Завиваме по Левски към Софийския Университет  и го вкарваме парадно през централния вход и оттам в аулата с краката напред, упоен с хлороформ. Слагаме го на един стол. Николай Георгиев започва да се освестя пред стоте души, които са там само по души. Нещо в него трепва в този момент и той решава отново да стане директор на Университетския театър.

Стоил Атанасов

Честит рожден ден, Господине! Познавам Ви от съвсем скоро, но Вие сте един от малкото Учители, които са ме замисляли дълбоко и вдъхновявали… Благодаря! Желая Ви да живеете със страст, да се радвате на крепко здраве и безбройни вълшебни мигове на сцената на Алма Алтер ! Прегръдки!

Мариела Марс

Бъдете здрав, свободен, истинен! Честит рожден ден, господине!

Венцислава Георгиева

Честит рожден ден Господине, здраве, здраве, душевна младост, вдъхновение ви пожелавам. А, и да направите филм за детето на Жири!

Бих се радвал да ни разкажете история/ истории от Беломорска Македония и детството ви, а и юнушеството си, тази с козите може да я скипнете! Още веднъж, бъдете здрав!

Дилян Дайновски

Честит рожден Господине! Бъдете жив и здрав! Пожелавам Ви още много творчески успехи, продължавайте да пръскате вдъхновение сред членовете и зрителите на Алма Алтер! Нека актьорите на Алма Алтер Ви носят много радост!

Цвета Разбойникова

Честит рожден ден, Господине! На първо място бъдете много здрав, защото здравето е най- важно. Бъдете много щастлив и все така изпълнен със заразяваща хората енергия! Весел празник!

Владислава Попова

Честит Рожден Ден, Господине!

Пожелавам ви непоклатимо здраве, още повече постижения и награди и много радости! Не спирайте да творите и да ни поставяте все по-предизвикателни задачи! – Ани АнгеловаЧестит рожден ден, Господине! Пожелавам Ви да сте много, много здрав, усмихнат, да нямате поводи да се ядосвате (тоест преди всичко да не Ви даваме такива 😃), да се радвате на много гледаеми и чуваеми представления без бутафории, тази Ваша страховита енергия никога да не Ви напуска, както и желанието да творите! Весел празник!

Радина Тихинова

И сам воинът е воин, театрална сага. Част първа

Миналото. Трябва да си говорим с него, постоянно. То ни е формирало и продължава да ни формира, непрекъснато. В диалог с него можем да открием пропуснати случки, да избегнем направени грешки. Миналото не само е запазило своята мъдрост, но е станало още по-мъдро. 

Първата ми театрална постановка след завръщането ми от Полша бе “Опера за три гроша” на Бертолд Брехт. Решена и договорена предварително с моя художествен ръководител, проф. Богдан Корженевски, който впоследствие пристигна в София, за да я види и така да оцени моята магистърска степен. За тази моя първа постановка бях подготвен много добре. Проведох и курс с актьорите за творчеството и идеите на Брехт, особено за прословутия негов “ф-ефект”. Актьорите не разбираха това негово “отчуждение”, но силно искаха да го разберат. За онова време тази театрална доктрина беше нещо ново. Идеята за епическия театър на Брехт беше не само нова, но и противопоставяща се на психологическия театър на Станиславски и това беше още по-объркващо. Да забравиш за прословутото “какво” на сцената и да го замениш с “как” беше непроницаемо. Да извадиш механизма на случващото се, да се лишиш от онова, което зрителя подразбира и предполага за сметка на внезапната изненада, която да го привлече към театралното действие беше сложно. Театърът на Брехт не беше лесен за разбиране и правене тогава, не е лесен и днес. Много го правят, но малко го разбират.  Актьорът да действа отвъд целесъобразността, да лишиш зрителя от емоции, да предизвикаш любопитството му към правилата на механиката, зрителя да не е съучастник или да участва в спектакъла, а да го съзерцава, да осъзнава през цялото време, че се намира в илюзорната реалност наречена театър, това е театърът на Брехт.  Очите на зрителя в психологическия театър плачат, в епическия – спокойно гледат. Очите на моите актьори гледаха широко отворени в този непрогледен мрак – епическият театър на Брехт.  

Още на първа репетиция, Никола Добрев, изпълнител на главната роля, г-н Пичъм, спря по средата на репликата и ме попита: “Николай, мога ли сега да изляза от ролята, да я погледна дистанцирано и после да се върна отново?” Тогава спестих и на него, и на мен обяснения по повод това абсурдно разбиране на Брехт. И днес ми става весело като си го припомня.

По-късно стечение на репетициите той направи блестяща роля. Спектакълът допадна на публиката, беше оценен високо и от проф. Коженевски. Най-ревностният ценител беше местният свещеник, който не пропускаше нито един спектакъл. Всеки театър си има своя елит, който не се определя от социалните норми, от вътрешната идентификация на зрителя и връзката му с видяното, усетеното, замисленото, слученото. Е, и ние имахме нашия. 

Една вечер портиерът на театъра ми позвъня  и каза,  че на служебния вход на театъра ме чакат гости. Твърде неочаквано, никой никога не ми беше идвал на гости. Излязох, там ме очакваше една кола с хасковски номер, а в нея Васил  Михайлов, когото лично не познавах. “Сядай, тръгваме!” – каза той без да кажа накъде. Винаги съм обичал предизвикателствата и сега ги обичам. Тогава тръгнах с него и сега бих тръгнал.  “Твоето място е при нас, в ново обединения хасковско-димитровградски театър – продължи Васил – не си за Плевен, учил си в Полша. Знаем всичко за теб.” И така станах член на трупата на този нов театър като един от тримата режисьори:  аз, Асен Шопов и Еди Шварц. 

На другия ден започнаха репетициите. Всичко беше приготвено. Репетирахме “Ние не вярваме в щъркели” на Недялко Йорданов. Добре че бях близо до Пловдив и успях да поканя големия български художник Христо Стефанов за сценограф, а за композитор Иван Спасов, с когото се познавахме от студентството ни във Варшава. С този спектакъл се явихме на майските театрални празници в Пловдив. Постановката събуди особен интерес поради своята необичайна визия. Христо Стефанов беше изпълнил сцената с безброй гардероби, които театърът изкупи от местните магазини за мебели. Любовната история между главните герои беше близо до позната ни история на Ромео и Жулиета и класическия поколенчески конфликт между младите и техните родители. Пред гардеробите родителите стояха тържествено и горди със собствеността си, а  младите влюбени трябваше да се крият в лабиринта от гардероби, за да могат да общуват. Вълнуваща беше тази постановка, в която вещите буквално разделяха света на младите от този на техните родители. Гардеробите – тъмните подслони на нашите ежедневни черупки се бяха превърнали в непреодолима преграда на поколенията. 

След представлението имаше разговор с учениците от хасковската гимназия, по пътя към сцената, чух една девойка да ме коментира с приятелката си: “Този какво представляваше в представлението?” Явно фигурата на театралния режисьор по това време е била съвсем неизвестна за публиката.  

В края на театралния сезон хасковският театър организира гледане на продукцията си от директорите на софийските театри. Резултатът беше плачевен за хасковския театър и успешен за софийските театри. Бяха изкупени най-добрите актьори на хасковската трупа начело с Васил Михайлов и Хасково остана без актьори. Въпросът: сега накъде? беше много неудобен, за да си го зададем, но по една случайност драматургът Злати Терзиев много искаше да се прибере за Варна. Предложи да заминем всички и да сформираме една млада група с току-що завършили студенти от НАТФИЗ, взехме със себе си 6 актьора и заминахме. Директорът на театъра – Любомир Кирилов настояваше да се започнат репетиции незабавно по нашумялата в Европа и превърнала се в хит пиеса на Екатерина Еп Ройо – Аз не съм Айфеловата кула. В основата на драматургията бяха трудностите на младите да живеят според правилата на един свят, различен от техния. Художникът Христо Стефанов нарисува едно голямо пано разграфено като играта ”Не се сърди човече”. Сцената се превърна в архитектурата на тази игра. С тази разлика, че пионки бяха героите на пиесата. В това пано изобразяващо света в цялата негова сложност и  многообразие се представлява едно философско сечение на динамиката и амбивалентността на света на спектакъла. Според правилата на играта и на сцената имаше един зар, който на случаен принцип задвижваше един или друг герой. Актьорите трябваше да действат само по правилата на играта. Те можеха да получат правото да заиграят или да  бъдат върнати на начална позиция. Спектакълът беше акомпаниран от Варненската Филхармония, един атрактивен, визуален и неочакван като ход. Той  допадна на варненската публика, която по принцип беше свикнала на конвенционален театър.

Но този успех не помогна много на спектакъла, даже навреди на отношенията му с местните културни власти. Веднага се чу мълва, че това момче – режисьорът не е за такъв театър като Варна. И веднага бях повикан в Градския комитет на партията и бях предупреден, че ще ме оставят до края на сезона да направя още една постановка, но ако нещата продължават така, престоят ми във Варна ще бъде прекъснат, а в плана на театъра за мен беше определена като втора постановка Хамлет или три момчета и едно момиче, в която да участва младата трупа актьори от НАТФИЗ.  И така се изправих пред Шекспир в една твърде сложна позиция.  Драматургията на Шекспировия Хамлет бе подкрепена от разработката на порф. Ян Кот в книгата му  Шекспир, съвременни жесток. В моята постановка отправна гледна точка беше повика на проф. Кот да спре света да  се движи от жестокост към жестокост и да се замислим дали в един такъв  жесток свят човечеството може да продължи да живее.

Проф. Ян Кот

Премиерният спектакъл за мен беше решаващ. Властите повикаха от София театроведа Васил Стефанов, който трябваше да оцени спектакъла, но това беше кауза пердута. Дойде уреченият ден на разговора със секретаря по културата в градския комитет.  На портиетрната на театъра беше пристигнало съветското списание “Театър”, в което главният редактор беше написал рецензия за нашия предишен спектакъл “Аз не съм Айфеловата кула”. Оценката беше: ако този спектакъл се играе в Москва ще направи световна кариера. Моята световна кариера обаче не се състоя. Състоя се моето повторно прибиране на багажа ми в куфара и завръщане в София. Очакваше ме изненада, театроведката Ана Иванова, която беше писала за мен във вестник “Култура”, каза: – Николай, става зле. Трябва да те скрием някъде – Какво имаш предвид? -питах аз. – Уговорена съм с директора на Кукления театър през новия сезон да бъдеш приет на щат там. Озовах се в Кукления театър, заедно с мен там беше скрит и друг режисьор, който беше на вие с властите – Любен Гройс. Така двамата станахме куклени режисьори и две години правихме представления за деца и възрастни. Това се оказа много удобно, защото властите се страхуват от това, което живите актьори говорят, но какво говорят куклите те или не разбираха, или смятаха, че няма място за цензура. 

А аз често си мислех за Лорка. Той, който свали размерите на света до размерите на куклена сцена. Едно дръпване на конеца и цялата публика започва да се смее, едно преместване на китката и публиката  избухва в плач, едно скъсване на конеца и на куклената сцена настъпва световна катастрофа. Куклите изоставят кукленските си жестове, приемат меките форми и очертанията на плътта, куклата се превръща в човек. Какво по-голямо признание би могло  да има за нас хората, зрителите, публиката?

Николай Георгиев

От ЖИРАФЧЕТО до ЖИРИ

  От пети А на основното училище до Софийския Университет

от 1986 до 2020

Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев

Николай Георгиев на снимачната площадка

Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!” 

Бабата на Жирафчето

Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.

Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят.  Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам. 

Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.

Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”

В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово. 

В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му. 

След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята. 

Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.

Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.

Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.

Да обичаш значи да се вричаш.

Да обичаш значи да се отричаш. .

Обичам те и се вричам във всичко, което си ти. 

Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.

Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора

Текст: Николай Георгиев

Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив

Продуцент: АРС Диджитал

Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център