fbpx

Тримата мускетари

Режисьор: Николай Георгиев

Асистент – режисьор: Божидара Цонева

Хореограф: Петя Йосифова – Хънкинс

По текстове на А. Дюма

Знаете ли какво си казват актьорите на Алма Алтер преди представление?

“Един за всички, всички за един”! Девиз, вдъхновен от Тримата мускетари, които ще може да видите съвсем скоро на сцената на Алма Алтер…..

Първи понеделник на месец април 1625. Смутове из цяла Франция. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля.

А освен тези глухи и явни, ту тайни, ту открити имаше още крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. 

Измежду всички тях можем да открием не кой да е, а тримата мускетари – Атос, Портос и Арамис, редом до които се нарежда и Д’Артанян!

Във времена, в които боевете са забранени, а в кръвта на тези младежи гори огън, те нямат друг избор освен да се бият незабелязано!

Снимки: Иван Иванов

ДИПЛОМИРАНЕ 2024 в специалността Авторски театър

На 29 април салона на Театър – Лаборатория Алма Алтер бе преизпълнен “висчки бяха дошли да видят Албена”, както пише автора. 

Йовковата Албена – така хубава, както някога и така болезнена като днес.

Тази вечер Албена някак стъпваше, като че по въздуха, така близо беше до нас, а в очите и по нежната и дреха имаше нещо неказано, някаква тайна, която тя носеше.

Нещо имаше във въздуха, което накара и най-шумните зрители неусетно да се умълчат, телефоните да спрат да вибрират, защото сега вибрираше нещо по-силно, което ги затули, вратата спря дръзко да се отваря и затваря, а хората се поотвориха плахо едни към други…

Така се случва в Живия театър. Тъкмо се усетиш в удобни обувки и хоп –  озовеш се бос.

След последния звук на Албенината песен на сцената бяха поканени три момичета. Публиката, която пак се раздвижи, усети че нещо необичайно, нещо важно се случва и спря на място. 

Един особен блясък в очите, който не може да бъде облечен в думи. 

Едно меко сияние, което имат само непресторените усмивки и протегнатите за прегръдка ръце.

 И ето – мигове, хиляди мигове труд и до гърдите ти се притиска едно топло чувство – благодарност.  Наднича носталгия. Душата ти се усмихва, нищо че в очите светят сълзи. Крачка, стъпка, стъпало, следващия покорен връх.

Маглена Гуркова, Станимира Димова, Адриана Славова – три самодиви, жени – войни, сестри по оръжие и в цялата си виталност получиха своите заслужени Дипломи от специалността Авторски театър, в която се дипломираха с отличие, връчени лично от режисьора Николай Георгиев! 

Повече думи са излишни – елате и изживейте техните спектакли, с които всички се гордеем и които са част от редовната програма, а именно:

Маглена Гуркова – “България, страна на убитите поети”, с научен ръководител: Николай Георгиев

Адриана Славова – “Тулипомания”, с научен ръководител: Петя Йосифова – Хънкинс

Станимира Димова – “Аз, Лейди Макбет”, с научен ръководител Петя Йосифова – Хънкинс

Ето какви послания им посветиха близките до тях колеги и ръководство : 

На Адриана Славова: 

Нека ви върнем цели 7 години назад. Октомври месец 2017 г. Едно малко, срамежливо момиче се явява на кастинг за специалността ‘’Авторски театър’’. На въпроса на режисьора ‘’На какво си готова за театъра ?’’ тя дава тих отговор, треперейки ‘’Всичко’’. 

Едва ли някой е подозирал, че малкото и притеснително момиче днес ще е силна, отличаваща се с безброй качества дама, която събира очи на сцената и извън нея. Ади премина през множество приключения- беше жива в спектакъла ‘’Живи ли сте, бе’’, беше малък чайник в Красавицата и Звяра, беше въшка, сурикат, патиланец. Но тя порасна пред очите на всички и се превърна в самодива, в свободна душа влюбена в Зеленодивото на света и всичко това я доведе до ‘’Тулипомания’’- спектакълът, с който се дипломира с научен ръководител Петя Йосифова. Спектакъл, с който Алма Алтер се гордее, спектакъл , с който трупата се гордее, спектакъл, с който всеки би се гордял. Изящното лале е един от най-разпознаваемите признаци за идването на пролетта, а Ади за нас е точно това- пролет и разцъфващо цвете под искрящото слънце. 

На Маглена Гуркова: 

Маги се появи на кастинг в едни от най-трудните години- тези по време на Ковид 19. В едно бяхме сигурни- оценките й показваха, че тя знае какво иска. Маги ни изненада веднага на сцената на една от лекциите на Николай Георгиев, когато безгрешно каза монолога на ‘’Албена’’, а Николай Георгиев попита след лекцията: ‘’Откъде дойде това момиче’’.

Маги е смела на сцената и извън нея и това не е метафора. На коледното парти тя донесе торта направена от плодове, която сигурно отнема часове, но само истински прецизните хора не правят компромиси. Първата роля на Маги беше в Аладин, последваха още мюзикъли. След тях дойдоха самодивите, а те пазят всичко в тайна. Но от всичко, което Маги прави няма никаква изненада в това, че в работата с Николай Георгиев тя се спира за тема на дипломния си спектакъл именно на ‘’България- страната на убитите поети’’. Маги не обича да се крие и поставя въпросите директно- независимо дали те се отнасят за синя тениска, която не отговаря на стилистиката на спектакъла или за реплика, която трябва да бъде казана, защото идва отвътре. В едно от представленията, в които Маги участва се казва следната реплика: ‘’Не обича компромисите и не ги допуска. Върши всичко отговорно и напълно. Не е важно в кой Бог вярваш, не боговете, а вярата прави чудеса’’. Тези думи са казани за Мария Кюри. Ние разпознаваме в тях и още някого – Маглена Гуркова. 

На Станимира Димова: 

Стаси дойде в Алма Алтер уплашена и неуверена. Направи първите си стъпки със спектакъла ‘’Пионери’’. На една от репетициите Петя Йосифова каза: ‘’Аз искам този спектакъл  да е за всички. Да могат всички да участват в него. Не се тревожи, Стаси,сега е трудно, но така трябва да е’’. Последваха много дни, в които Стаси работи усърдно, за да постигне това, което има зад себе си днес. Даваше уроци на всички ни и до ден днешен винаги ще ти помогне, защото така правят истински добрите хора. Лесно се пали, но така са хората на изкуството- огънят е част от същността им. А какво по-огнено би могло да има от нея- Лейди Макбет. Текстът на Николай Георгиев, ръководството на Петя Йосифова и същността на Стаси. И не се притеснявайте, на Стаси не й трябва помощ за тежката червена стълба, защото тя знае, че освен това, което не съществува не съществува нищо друго. А съм сигурен, че ако Петя днес можеше да й каже нещо то щеше да бъде: ‘’Не се тревожи, Стаси, сега е трудно, но така трябва да е’’

КОЛЕДА ИЛИ АКТьОРИ ИЗВЪН ТЕАТЪРА!

  • Вашият девиз?
  • Честност! -отговаря Щастливецът.

Но Коледния девиз си е друго нещо. Това е малко обещанийце, което си даваш след последното представление преди ваканцията, затваряйки вратата на театъра, който оставяш в тишина, докато не се върнеш. И се надяваш след тази Коледа да се върнеш мъничко по- добър или мъничко по- различен поне.

Ето и какво се случва с част от актьорите отвъд театъра тази Коледа:

Пет: Девизът на тази Коледа е: Мир и тишина.

Кротко, кротко, кротко с книга в ръка – Вода за цветята, чист въздух, един неуспешен кекс, старите хора казват, че няма ситуация в която да прекалиш с ябълките, но не и ако пратиш кекс, става клисав както всичко с което прекаляваме. Не обичам рецептите, готовите формули за успех клишетата, за това нещата при мен винаги са уникални, не винаги успешни, но какво пък ако в тях разпознаваме себе си, захар, ядки и много любов, пък и клисавото ми се услажда. Боровите иглички се забождат право в душата, слънцето е златно, гората – кехлибар.

Имам всичко, което искам и някой, който никога няма да имам, топлят ме меките мисли за него и зелената му качулка. Едно единствено цвете е цъфнало в гората и на него му е хубаво, както и на мен. Варя кола с лукчета, за тези които кашлят, помага им, погалвам с мисъл тези които страдат, дано им помогне. Харесвам се все повече, въпреки, че не съм същата като преди. Мирно, мирно, мирно, смирена Коледа!

Вал: Девизът ми за тази Коледа е “Да превърнем делниците в празници”.

И не, нямам предвид уморителното ядене и пиене, нито подаръците. А времето, което отделяме на близките си и светлината в душите, която ни кара да вършим добри дела. Нека не забравяме, че хората, с които прекарваме празниците си, за хората които обичаме и, че нито ние, нито те, ще сме вечно на този свят. Моята Коледа посрещнахме в София – аз, Алма, мама и татко, Господина и кучето Кали. Нямаше сняг, но затова пък и имаше много слънце, филии със сладко от горски ягоди, каране на кънки, весели игри и специално за мама – бира от 11 сутринта. Нека си прощаваме, един на друг, както и на самите себе си, за да живеем в хармония и мир.

Мишо: Девизът ми тази Коледа е сбъдвай себе си! 

Традициите са, за да ни стоплят в сърцето и в душата. Тази Коледа си давам по ясно равносметка за мен, за близките ми. 

Уюта го намирам в природата, комуникацията с приятели, и топлия чай. 

За трапезата се опитах да допринесат с крем супа от тиква, но не я докарах до края. За следващата година ще пробвам да докарвам нещата до края, но нищо на всяка цена.

Ади: Девизът ми е една топла Коледа изпълнена с палачинки, сиртаки, рисуване и море.

Моята Коледа е 20 градусова. Гръцка. Докато си рисувам лалета и си уча новите текстове за “Полет” , чиято премиера е през януари, мисля как ще чакам отново. В очакване съм на снега. Простичките неща в живота.

Едно лале отвън може да бъде ярко червено, а вътрешността му да е сложна, цветна, петниста. Отвъд усмивките навън е време и да погледнем навътре в себе си.

Мариела: Девизът ми тази Коледа е – “Приближи се”.

Към себе си, към хората около себе си. Когато махнеш шума на столицата и го замениш с вятъра по кея и сутрешния Дунав, можеш да чуеш много неща. Бавно, медитативно приготвяш чаша кафе, но първо за близък, после за себе си. Сядаш пред пианото и не се чувстваш длъжен да свириш. Едно безвремие, в което няма нищо задължително. Няма планове и ангажименти. Събуждаш се когато тялото ти реши. Изпълваш се с пространство за мисли, които до сега само са се блъскали в хаос. Не знаеш колко е часа и кой ден е. Наваксваш пропуснати шедьоври на съврменното кино и литература. Виждаш се със стар приятел от чужбина, на същата детска площадка като преди. Прощаваш си за бързането, което ти е ожулило коленете.

Гопе, Любо, Миро и Камен: Коледа е 24 часа маратон на бордови игри!

За съжаление не успяхме да измъкнем повече информация, поради заетостта на участниците в маратона и желанието им да бъдат обвити в мистерия.

Николай Георгиев, Господина: Няма да Ви поздравя с баналното “Честита Коледа”!

Защото Коледа е празник, който подобно на Прошка, изисква един вътрешен мир, едно докосване дълбоко в кодовата система на личността. 

Затова “Честита Коледа!”, ще Ви кажа когато се видим на живо. 

Очакваме Ви през януари в Театъра!!!

 Актьорите от Алма Алтер в приключението на дублажа

Знаете ли, че 

до този момент в България достъпът на зрително затруднените хора до комиксите не бе възможен? 

Ето, че вълшебства се случват както в театъра, така и понякога извън него – 

„Пътешествието на Уики“ е доказателството –  вторият български комикс, адаптиран за зрително затруднени хора!

Ето как минаваше един ден в студиото: 

Под вещото ръководство на актрисата Светлана Смолева, актьорите от Театър-Лаборатория Алма Алтер – Диан Ставрев, Дилян Дайновски, Дара Хаджийска, Маглена Гуркова, Адриана Славова, Никол Колева, Любомир Георгиев, Виолета Йорданова и незрящите доброволци – Андриян Асенов, Хриси Пачалова и Моника Методиева, часове наред неуморно се превъплъщаваха в рицари, феи, мишоци, птички, пчелички, охлюви, таласъми и други магически създания в Graffitti студио. 

Сутрин е. Събираме се с широки, нетърпеливи усмивки, взимаме си по пътя задължителното за актьорската концентрация кафе и се шмугваме в уличката до Народния театър, където е сгушено Graffiti студио. 

С готовност ни посреща Светлана Смолева, винаги енергична, винаги точна в своите бележки, щастлива да ни предаде своят дългогодишен опит и да оцвети с всички цветове на дъгата всяко иначе неуловимо нюансче в персонажите от комиксите!

Мая Бочева, авторката на “Пътешествието на Уики” и “Русалии”, с наострен слух ни насочва и коригира майсторски, за да можем да уловим пълнокръвно творбите и.

“Попреборихме дикцията, понаучихме се да “дишаме” с героя ни и да слушаме със сърцата, повече отколкото с ушите! А всеки път, когато някой от нас бе повикан да озвучава и влизаше в тясната кабинка, се вълнувахме както на сцената! Много по-различно е това актьорство, обогатява те, затруднява те, защото твоят инструмент е гласът ти – трябва ти да владееш него, а не той да владее теб. Предизвикателство беше. Но такъв трябва да бъде актьорът – да тича именно натам, където са страхът и дискомфортът му. Там е неговата задача! Щастливи сме, че имахме възможността да работим със Светлана. Всички сме изумени от бързината и ловкостта, с които тя лавираше между напълно различни персонажи, като винаги ги улавяше безупречно. Удоволствие е да седне човек в студиото до професионалист като нея! Комиксилницата е смислена кауза, в която сме щастливи, че се включихме!”  – споделят актьорите от Алма Алтер. 

Предстои звукозаписите да бъдат обработени професионално и размножени на дискове, а адаптираният текст на „Пътешествието на Уики“ да бъде отпечатан в брайлови томчета. Екипът на проекта тръпне в очакване на мига, когато изкуството на комикса вече ще бъде достъпно за зрително затруднената общност в България чрез двете пъстроцветни истории на авторката Мая Бочева.

“Идеята за адаптирането на комикси не е нито нова, нито моя. Попаднах на новина за подобно начинание в САЩ в един късен следобед в службата преди около 7-8 години. Още тогава ми се прииска да спомогна за пренасянето на тази добра практика у нас. Скоро след това обаче смених работата. Няколко месеца по-късно се запознах със Светлана и на мига реших, че искам тя да участва в някой мой проект. Така се изниза още доста време на отлежаване и доразвиване на идеята, докато преди около година Дима и Гопето не се съгласиха да ми помогнат в разписването и осъществяването й. Ако мога да претендирам за някакво авторство, то е единствено по отношение на думата „комиксилница“ в заглавието, заигравка с понятията комикс и творческа работилница. Вярвам, че се получава един наистина добър проект, който, въпреки някои трудности, произтичащи от това, че голяма част от нещата се вършат за пръв път в България, е наистина полезен за много хора по различни начини. Възползвам се от случая да благодаря на експертите на НФК, на Time Heroes, на Мая и Светлана, на доброволците и колегите от театъра, на екипа на проекта, на ръководството и служителите на Национално читалище на слепите и всички останали, които повярваха в това начинание и по един или друг начин допринасят за неговото осъществяване.” – споделя поетът Иван Карастоянов.

Проектът „Комиксилница – достъп до култура за зрително затруднени“ се реализира от Сдружение „Арсов Саунд“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Социално ангажирани изкуства“

Изследователски проект в подкрепа на докторанти

Под ярема на безумието


Ръководител на проекта: изследовател ас. Докторант магистър богомил бръснар иконом прокуратор Симеон Николаев Василев Софийски

АНОТАЦИЯ

Постепенната експликация на субектната децентрализация изисква визуализация посредством даден творчески и/или образователен медиум. Под „изисква“ тук се има предвид необходимост със социален характер, тъй като единствено субектите от социалната сфера могат да извлекат каквато и да е полза от рамкираното пояснение на тяхната обреченост (т.е. изискването няма никакъв друг физически, гносеологически, онтологичен или ноуменален статус). Проектът „Под Ярема на Безумието“ цели да задоволи горепосочената необходимост, чрез запълването на проблематичната визуализация със също толкова проблематичното си съдържание. Във времена в които количеството се очертава като по-важно от качеството, информацията като по-значителна от знанието, изкуственият интелект като по-съществен от своя органичен вариант, и безумието като по-комерсиално от мъдростта, съставянето на огледало за очерталата се ситуация би довело до сформирането на полезни изводи и заключения относно бездната на съвременната душевност. Проектът „Под Ярема на Безумието“ цели  да ориентира монадите към въпросните изводи и заключения, не с цел избавяне от вече установилия се постултратехнометамодернизъм – затова вече е твърде късно – но с цел даряване на достойнството на знанието, самопознанието и самосъзнанието в контекста на ковчега, в който съвременното общество се намира. 

ОПИСАНИЕ НА ПРОЕКТА 

Анализ на състоянието на научните изследвания по темата на проекта и актуалност на научната проблематика (до 1 стандартна страница)

Проектът „Под Ярема на Безумието“ овладява своята състоятелност с повишена бдителност относно границите на тази състоятелност. Ако предприетия анализ стане твърде експанзивен със съответните си наблюдения, прозорливостта на наблюденията спонтанно бива обезценена посредством серия от шаблонни, рутинни, банални, тривиални и прозаични твърдения, най-често поднесени под формата на закачливи шеги и вицо-подобни басни. Ако тези твърдения локализират предприетия анализ в крайността на несъстоятелността, те биват редуцирани и взети в своята цялост, която отново насочва наблюдателя към съдържателното ядро на наблюдаваното. Това се прави с цел удържането на финия баланс на анализа, без който баланс истината рискува твърде остро разобличаване отвъд-ясно-зададените-естетически=рамки-на=своята~демаркация. В допълнение към това, анализът очаква да постигне своята ентелехия в процеса на работа, която ентелехия представлява имено фундаменталната инвалидицация на центричното-тълкуване за „Баланса“, особено когато той ни се явява като Събитие. Това прави проектът особено актуален, тъй като той цели да се противопостави на параметричните парадигми в съвременното общество, които превръщат въпросното общество по-скоро в административен рай отколкото в реален ад. В резултат на което, административните елементи изцяло заменят тези, принадлежащи на реалността, което води до масовото обезценяване на съставните части на съвременното общество. К0ето в0ди д0 мас0в0т0 0безценяване на съставните части на съвременн0т0 0бществ0. К03т0 в0д1 д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3нн0т0 0бщ3с7в0. К03т0 в0д1 д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3н173 0бщ4c1. К03т0 в0дi д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3н173 пр0с74ц1. 001010 00101010101010 10 0101 0101 01011  010010 100 1010010 100 01010 0101010111 10000 10010 010101011 11 00 00100. 0 0 0 0.

Цели на проекта (до 1 стандартна страница)  
Проектът цели да се противопостави. Да конформира. Да умира и със загиването си да твори. Най-малко… достойно е ако ще се умира, субектът сам да издиктува своя епитаф, вместо да разчита на това някой изкуствен интелект да го генерира. С това твърдение не се отправя критика към изкуствения интелект, който сам по себе си изпълнява функциите си брилянтно. Критиката е по скоро насочена към едно административно, проектно-заложено общество, което е свалило своите изисквания и чувствителността на своята субектност до нива в които тя се превръща в излишна. Органичният интелект редуцира себе си до етап в който той не е просто еквивалентен на изкуствения, но е и видимо инфериорен на него, поради критерии, които органичният интелект сам поставя и изисква от себе си и от своите околни под-=~вариации.

Описание на изпълнението на проекта (до 4 стандартни страници)

Изследователските задачи биват фиксирани посредством паноптикона. Методологията черпи вдъхновение от дадаизма. Видовете дейности са синтетични, определени от ролята на участниците и участващите в организационното изпълнение на проекта. Ролята на участниците и участващите в организационното изпълнение на проекта е определена от видовете дейности. По този начин проектът разчита на само-определение чрез взаимо-определение, с допълнителна експериментална задача, целяща определянето на границите между паразитизма и мутуализма и как и кога едното преминава в другото. Надеждата е това наблюдение да доведе до едно по-задълбочено разбиране за светлината на автономията и сенките плъзващи от нея. Ето и още няколко произволни думи: копче, лист, небе, ебе, сух, генеалогия, Brain dead, eye drops, Pain meds, cyclops, Daybed, iPod, “May-back,” Maybach, Trainwrecks, sidewalks, Payless, high-tops, K-Fed, iHop

Playtex, icebox, that’s how much we have in common, up on this mic when we’re on it,

Очаквани резултати и научни приноси. Приложимост на резултатите (до 2 стандартни страници)

“After returning to work I no longer suffered from the nightmares that had caused me to go running back to the factory in the first place. And yet I continued to feel, if somewhat faintly, the atmosphere of those nightmares, which was so like the atmosphere our temporary supervisor had brought to the factory. I believe that this feeling of the overseeing presence of the temporary supervisor was a calculated measure on the part of the Quine Organization, which is always making adjustments and refinements in the way it does business. The company retained its policy of not accepting resignations. It even extended this policy at some point and would not allow retirements. We were all prescribed new medications, although I can’t say exactly howmany years ago that happened. No one at the factory can remember how long we’ve worked here, or how old we are, yet our pace and productivity continues to increase. It seems as if neither the company nor our temporary supervisor will ever be done with us. Yet we are only human beings, or at least physical beings, and one day we must die. This is is the only retirement we can expect, even though none of us is looking forward to that time. For we can’t keep from wondering what might come afterward – what the company could have planned for us, and the part our temporary supervisor might play in that plan. Working at a furious pace, fitting together those small pieces of metal, helps keep our minds off such things.” – Thomas Ligotti, “Our Temporary Supervisor

Ключови думи

Externism, Karawane, ‘Pataphysics

 2. Изисква се… да се изисква

Сцената е отдушник за драмата на ежедневието

Момичето Валерия, Жената Валерия, Майката Валерия – те всички ли са актриси?

Големи актриси. Понякога съм непоносима за самата себе си. Тук идва мястото на сцената. Тя е отдушник за драмата на ежедневието. Помага ми да осъзнавам и да приемам с усмивка абсурда на битието. Защото всички неконтролирани емоции получават своята естетическа форма в представленията. И момичето, в своето любопитство към света, и жената, в страстта си, и майката, в грижата си, и трите са обсесивни. Всичко е на всяка цена. “Не” е трудно приетият отговор. Но театърът учи на съзнателно поведение, съзнателни реакция, наблюдение и действие в актуалната ситуация – тук и сега. Неминуемо загърбваш очакванията. И се смиряваш.

Към коя нова роля имаш апетит? А какво ти се режисира?

Апетитът, свързвам с хедонизма, консумацията, и едно по-тясно разбиране за актьорската\режисьорската професия и театъра въобще. Не, аз нямам апетит за “изява” на сцената или извън нея, но определено имам дълбок интерес към изследването на Аз-а през театъра, пара-театъра, психодрамата и физикъл театъра. В този смисъл всяка една възможност за задълбочен процес, отместване на границите, вглеждане в себе си и в процесите на обществото и природата ме привлича. 

Какво правиш, за да не позволиш географските граници да те отдалечат от твоя театър? 

Моят театър живее вътре в мен. Моят Аз е в мен и ми дава дом във всяка географска ширина. Често наричат Алма Алтер секта, аз обичам да го наричам религия, защото във вътрешното пространство на Алма Алтер аз разсъждавам върху живота, смъртта, любовта, войната, и  не съм сама, с мен разсъждават и останалите членове на трупата, заедно създаваме едно пространство, в което важен е индивидът, но и колективът. Пространство на разбиране и живеене, отвъд жестокостта на външния свят. Да, това пространство има своята физична величина на бул Цар Освободител 15, но то има и своята духовна величина, която е част от вътрешния ми свят. Моята вътрешна църква. Знам, звучи архаично и налудничаво, но за един емоционален, духовен или чувствителен човек, това пространство е оазис на фона на комерсиалния външен свят, воден от материалния и властовия интерес. 

Как режисираш ежедневието си?

В ежедневието си съчетавам спартанското и хедонисткото начало. Много съм организирана, затова приоритизирам първо административната, т.е. най- нежеланата работа, която трябва да се свърши навреме, после творческата работа, репетициите, които заземяват духа и го свързват с ежедневието и битието, не само с небитието. Идва ред на спорта и грижата за физическото тяло, и разбира се порокът, социалният живот, удоволствието, които да запазят хармонията между желанието, либидото, първичното и духа, душата, възвишеното. 

Какво те задвижва напоследък?

Животът винаги е бил моята основна задвижваща сила. Не само напоследък. Искам да се чувствам жива. Това има различни измерения, отвъд краткосрочните решения покачващи адреналина. По-скоро една хронична философска любов към живеенето, която може да се осъществи и в съзерцание, не само в движение. 

Какви навици трябва да има една съвременна актриса?

Много е трудно за един съвременен млад човек да се задълбочи и да се концентрира в работния процес, в репетиционния процес. За щастие аз съм от друго поколение, вече не съм млада. За мен чуждицата Procrastination си остава непреведима на български език. Но винаги когато работя с млади, 18-28 годишни актьори, се опитвам да им разкрия предимствата на задълбочения репетиционен процес. И много от тях поддават. Въпреки социалните мрежи, въпреки Тик Ток, въпреки AI. 

Коя е по- добрата актриса – аскетката или хедонистката?

Те не могат да живеят една без друга. Всяка отвъд другата би била посредствена и непълноценна като актриса. 

Ти си казвала неведнъж, че “всеки, който бачка е добър актьор/актриса”. В труда и упорството ли е тайната на професията и в какво се състои “бачкането в театъра”?

Ученето на чужди езици, актьорството, журналистиката, писането, музикалният инструмент, а предполагам и програмирането, адвокатската професия, спортът, медицината,  дори инфлуенсърството, имат една едничка формула за успех, в която времето, което й посвещаваш е правопропорционално на качествата, които придобиваш, респективно на успеха, който постигаш. За мен едни 6-8 часа посвещение е абсолютно необходимо за  да се чувстваш пълноценно на сцената. 

Твоята книга е плът от плътта на твоя театър, какво ново да очакваме от теб в литературен план?

Доста време мина, откакто публикувах “Представлението”. Сега тази книга е част от едно мое минало аз. В последните няколко години съм се посветила на краткия разказ и надявам се в близката една година на бял свят ще се появи сборникът от разкази “Осиновяване”. Два от тях можете да прочетете в блога – “Парадокс на добрите намерения”, това са “Мерата” и “Кървенето” 

 Влюбена ли си?

Да, влюбена съм, от много време имам човек до себе си, който вади на повърхността най-доброто от мен и съм благодарна на провидението, съдбата или на нас двамата, че се огледахме един в друг. Съвременният човек сякаш много бързо се насища на плътското общуване и неглижира духовното, а в последствие се чувства изгубен и самотен.  И макар да съм много либерална във възгледите си за живота и секса,  съм щастлива да  бъда консервативна в разбирането си за връзките и любовта и в това, че възгледите ми са споделени.

Едно интервю на Мариела Марс. Снимки: Пламен Момчилов.

“Няма проблем. Аз съм Расате” – Запознайте се с Расате Апостолов!


Здравей, Расате! Кажи ни нещо повече за себе си. Как би се представил в няколко изречения?

– Аз съм още малък и не мога да се определя лесно. На 17 години съм, роден и отраснал в София, с желание да се преместя някъде на спокойствие в околностите. Уча, тренирам, забавлявам се, имам си хобита, за които вече нямам време, като всеки друг тийнейджър. Аз съм любознателен, всеотдаен, постоянно стресиран, но и щастлив в същото време.

Изучаваш “Авторски театър”. Можеш ли да ни обясниш какво точно означава това?

– Авторския театър е специалност в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, в която се изучава сценичното случване, въздействието между актьора и публиката и много други.

Каква е причината да се насочиш към този конкретен вид театър?

– Този вид театър не е толкова разпространен, но дава най-голям опит на актьорите да импровизират спрямо публиката и да се научат да мислят как да се справят в дадена ситуация.

С какво смяташ, че авторският театър се различава от традиционния театър и как той може да ангажира хората на твоите години?

– Когато актьора на сцената гледа точно теб, говори, комуникира и се опитва да проведе диалог, това те кара да се чувстваш част от представлението, помага да следиш действието, задържа по-дълго вниманието на хората, а както знаем това не е лесна задача днешно време.

Макар да си още първи курс, вече участваш в няколко представления. Как се готвиш за тях и какви са най-големите ти предизвикателства?

– Чувството да си в една сфера от толкова малко време и да получаваш такива шансове да се докажеш значи много. Много съм щастлив и благодарен, че ми се дава шанс, подкрепа и насоки, за да сбъдна мечтата си. Подготовката за всяко представление е много различна, в някои трябва да се минава хореография докато не ти паднат крака, в други трябва да се минава текст докато не започнеш да го казваш на сън. Но преди всичко, танци, текстове… най-важна е енергията, енергията която предаваме на отсрещния и енергията, с която той ни отвръща. 

Смяташ ли, че в България имаш достатъчно възможности за развитие като актьор?

– Хората смятат, че в България няма актьори, но не, актьори има, няма хора, които да оценят тяхното изкуство. В театрите посетителите стават все по-малко с годините. Вече всички предпочитат киното и то чуждестранното кино. За да има развитие в България, първо хората трябва да пожелаят някакво развитие.

Ако можеше да направиш представление по твой собствен сценарий, каква тема би избрал?

Напоследък започнах много да се интересувам от история. Най-старата, най-красивата, най-достойната за учене история някога…българската история. Възхищавам се какъв народ сме били, какви дързости сме вършели, какви предци сме имали, именно за тях ми се иска да направя представление. За великите българи, помогнали по един или по друг начин за просъществуването на една по-голяма и по-велика България!

Знам, че си минал на индивидуално обучение в гимназията, за да имаш повече време за театъра, как реагираха родителите ти?

– Първоначално бяха категорични, че това няма как да стане. Учението е на първо място. После им споделих как стоят нещата в училище днешно време. Учениците не внимавам, играят си на телефоните, вдигат шум и не уважават учителите. Също изтъкнах най-важния аргумент, че ако остана в училище и не отсъствам от театъра, ще ми се натрупат много отсъствия и ще трябва да ходя на изпити, ако пък остана в училище и отсъствам по-често от театъра, няма да съм пълноценен член на трупата. В крайна сметка се разбрахме, че ще бъде най-изгодно да съм съсредоточен в театъра и края на срока да правя изпит по всичко.

Накрая, има ли някакъв съвет, който бихте искали да споделите с други млади хора, които мислят за кариера в театъра?

– Давайте. Опитайте. Най-лошото, което може да стане е това да не е за вас. Докато не опиташ нещо няма как да разбереш.

През летния сезон ще можете да видите Расате Апостолов в действие – в ролята на Симба в мюзикъла “Цар Лъв”, с режисьор Георги Арсов на 10 юли на Двора на Софийски Университет, 20.00ч., с вход – Свободен!

Фотограф: Пламен Момчилов

Приключението на Гюни в Искърското дефиле

Гюнер Апти – Гюни, ще бъде вашите очи и уши, ако сте пропуснали прехода ни по Вазовата пътека. Той е незрящ доброволец, който участва в проекта “Спорт и солидарност за зрящи и незрящи”. Но Гюни не е просто доброволец – сърцето и душата му туптят по алмаалтеровски. Гюни има безкрайно търпение и страст към живота. Винаги готов за предизвикателства. Той ще се изкачи на който и да било връх, ще премине през коeто и да било дефиле – и това с безупречен усет и усмивка на лицето. Всеки, който е имал удоволствието да прекара време с него, знае, че той е пълен с приключения и емоции. Гюни не е просто човек, той е вдъхновение. Той ни учи да живеем живота в пълния му блясък и да се радваме на всеки миг. Така че ако някога имате възможност да се присъедините към нашите приключения, никога не я пропускайте!

Снимка на Искърското дефиле. Вижда се част от планината, Синьо небе без облаци. На места има зелени дървета, на други е кафява. На преден план има дърво, което още няма листа.

Здравейте, хора! Аз съм Гюнер. Онзи ден бях на преход в Искърското дефиле и сега ще ви поразкажа малко за него. И така… Всичко започна на метростанцията на ЖП гарата, където беше сборният ни пункт. Събрахме се и аз видях едни свежи, позитивни, много лъчезарни хора и още тогава ми беше ясно, че всичко ще мине супер. Нашият ментор Валерия Димитрова отиде да купи билети за всички нас и ние леко и безаварийно се качихме във влака, който трябваше да ни отведе до гара Бов. Пътуването мина много неусетно. Бях сред готина компания и през цялото време имаше сладки приказки. Пошегувахме се, посмяхме се и така стигнахме до Бов, откъдето започна и нашето приключение.

Запознах се със семейство Евтимови, за които мога да кажа, че са прекрасни хора. Няма как да не изразя благодарностите си към Асен Евтимов, който беше моят водач в този не толкова лесен път. Имаше много адекватно водене и успя да разшири и общата ми култура. Обичам да разговарям с  интелигентни хора. Винаги има какво да обмениш и да научиш. Впрочем, човек се учи цял живот. Да не се отплесвам много, че имам този навик на моменти. Разказвах за прехода. Стигнахме ние до гара Бов и се оказа, че на половината приключенци им се е ходело до тоалетна. Разбирам, че са имали нужда, обаче по едно време си викам: „Тези да не паднаха в тоалетната бе, баси“! Сигурно сме ги чакали някъде около половин час – 40 минути. Разбира се, това е в кръга на шегата. Не съм се напрягал от чакането. Просто констатирам. Та върши който каквото имаше да върши и ние продължихме целеустремено напред. Чувствах се в сигурни ръце през цялото време. Асен знаеше какво прави и никакви поводи за притеснение не ми е създавал. В началото бяхме най-отпред. После свалихме малко темпото и решихме да балансираме нещата. През по-голямата част от времето с Байри и съпругата на Асен Юрка, бяхме в нещо като надпреварване. Ту ние ги водехме, ту те ни задминаваха в някакви моменти. Даже и там не можах да се отърва от Байри, ха-ха! Макар че аз не съм и искал да се отървавам от нея, но това е друга тема. Или пък понякога искам? Оф! Не знам. Много е сложно на моменти. Но както и да е.

. Снимка на Байри и Ели с техните водачи , зад тях има голяма скала

Пътят не беше от най-лесните за мен, не за друго, а защото отдавна не се бях движел и организмът ми се зачуди какво става. Имаше и хора, които се отказаха, но аз съм верен воин, а верните воини остават докрай. В речника ми изречението “предавам се” липсва и за пореден път успях да го докажа това. Покорих върха благополучно и стигнах крайната цел, а именно село Заселе. И понеже според мен достойното е, когато има по-добри от теб, да го признаеш, да се поклониш пред тях и да им свалиш шапка, аз ще направя същото. Имаше една група, която стигна доста по-рано от мен и моята група и успя да хапне от шкембе-чорбата на местната кръчма, която много похвалиха. Единствено за нея ме е яд, но какво да се прави! В крайна сметка, идеално няма никъде. Просто за другия път ще си вземем поуките. Получихме една градивна критика, че сме хванали късен влак. Следващият път, ако отидем на същото място, можем да тръгнем по-рано. И понеже на връщане хванахме друг път, който пак беше черен, но значително по-лесен, ако другия път хем тръгнем по-рано, хем и на отиване вървим по по-лесния път, мога да се слея с моята миличка шкембе-чорба.

Селфи на Мони пред влака в гарата в Бов, зад нея се вижда цялата група.

Кой знае? Времето ще покаже. Но аз няма да спра да вярвам, защото съм оптимист по душа. И в заключение да ви се похваля, нямах мускулна треска на следващия ден. Вечерта, като се прибрах, изпих едно упсаринче и на другия ден бях бомба. Ех, мускулната треска дойде на по-следващия ден, но това не беше заради прехода, а заради прахосмукачката, която пуснах, като станах сутринта. Нямам търпение да дойде 29 април, когато, с раницата на гърба и провизиите в него, с приятели приключенци, ще тръгна на едно друго приключение и ще опозная нови хора. А къде ще се случи това?, ще разберете съвсем скоро. Следвайте Facebook страницата ни – „Спорт и солидарност за зрящи и незрящи“. Това ще е напълно достатъчно.

Гюнер Апти

„Спорт и солидарност за зрящи и незрящи“ се осъществява с подкрепата на Европейския корпус за солидарност.

На 23 през 23-та!

На 6.01.2023 Алма Алтер отпразнува своя 23-ти рожден ден!

Както винаги необикновено и много рожденно Алма Алтер предложи едно пътуване във времето от създаването си до днес. Партито се превърна в един джем сешън от случки, представления, репетиции, фестивали, турнета, песни, музика и танци.

Алма Алтер раздаде и своите подаръци на гостите – музикални албуми, книги, рекламни материали и разбира се един нелегален Алтер получи бивш алмаалтеровец. На партито присъстваха няколко поколения актьори на Алма Алтер, сътрудници на Николай Георгиев, журналисти, професори от Университета, приятели, оперната прима Майла Георгиева, съмишленици и близки.

Унивеситетският театър е възобновен през 1999 г. по инициатива на тогавашния Ректор – проф. Боян Биолчев. Първата му премиера е на 6 януари 2000 г. със спектакъла “Или или, или след събота не винаги следва неделя”, в спектакъла главната роля играе Стоил Атанасов, който 23 години не е слизал от сцената и когото днес можете да видите в спектакъла ДИНГ.

Вече сме на 23, достатъчно смели да знаем пътя по който вървим, достатъчно дръзки, за да не се отклоняваме.

Снимки: Иван Иванов

Писмо от един 40 годишен непослушен наивник.

Коледа наближава и актьорите от специалността “Авторски театър” обръщат поглед навътре, за да споделят най-съкровените си желания. Ето какво споделя Петър Ефтимов от 1ви курс.

Мили дядо Коледа,

Опитвам се да си спомня кога за последен път си пожелавах нещо от теб и ето че не мога… Това означава, че или паметта ми безнадеждно отслабва, или наистина съм натрупал достатъчно годинки, без да правя пожелания! Така ли си мисля, или това ми дава право на нещо наистина голямо? Е, поне ще опитам, пък ти решавай!

И така – моето желание е простичко, но затова пък трудно изпълнимо! Моля те, да позиционираш всички хора (но един по един, за да не се бутат) в орбита отвъд Луната. Нека да е за малко, не повече от половин час, с всички удобства – скафандър, въздух за дишане и гледка към Земята. И към огромното черно нищо около тях, разбира се…

После ги премести по-близичко – да огледат континентите, океаните, да потърсят местенцето, където са се родили… Да видят за секунди изгрева на Слънцето през нищожно тънката атмосфера… И ги върни обратно, откъдето са. Задачата е тежка, така че едва ли ще се справиш за една вечер, но ти работи колкото трябва – аз пак няма да си пожелавам нищо, колкото години кажеш. И започни от по-възрастните и влиятелни хора… Мисля си, че едно такова пътуване никак няма да им навреди. Е, това е!

    С много обич, Петър