Алесия обича да се включва в различни творчески дейности и е страстен защитник на печатните издания. Тя е от Италия, но понастоящем живее в Германия.
Линда е артист с образование в областта на философията и движението в съвременния танц. Понякога пише, а понякога създава музика.
На 8-ми септември доста пакости се случиха пред Театър-лаборатория „Алма Алтер“. В 19:30 мюзикълът „Патиланци“ събра малки и големи, за да запеят заедно песни за добри дела, закачки и шеги.
Под режисурата на Николай Георгиев, детският мюзикъл е включил в себе си персонажи от кратките разкази на Ран Босилек като Патиланчо, Смехурко, баба Цоцолана. Пиесата е съставена от 9 различни епизода, в които тези щури деца показват на публиката техния приключенски живот и пакости. Те интерактират и с персонажи като Доктора, чиято цел е да опази децата в безопасност и бабата, която макар и стриктна, дава подходящите задачи за изпълнение на групата. Тази рапсодична група пакостници е поведена от Бате Патилан, който учудващо е най-умен сред тях.
Представлението се игра на открито – точно по залез, така че пейзажът да се променя естествено в хода на вечерта. Диван обшит с копчета, кошници, чорапи, цветни костюми и ярки усмивки вдъхнаха живот в сценографията. Благодарение на тези семпли, но цветни сценични решения, публиката незабавно се върна към магията на детските истории през въображение и музика.
Заедно с епизодите вървяха и песни, простиращи се в различни жанрове – от фолклорни мелодии до поп ритми. Припевите се повтаряха, за да може и публиката да се включи. Музиката се изпълняваше наживо от Георги Арсов (вокал и китара) и Жулиян Желязков (пиано).
Цветният екип се свърза със зрителите по игрив начин и обмени с тях положителна енергия. Дори след представлението зрителите проявяваха интерес и се снимаха с актьорите.
Тъй като това е Алма Алтер, спектакълът е интерактивен – актьорите въвеждат деца от публиката в някои от пакостите си и им задават въпроси. Това е пиеса за всички – цялото семейство, младите, по-възрастните и дори случайните минувачи… именно това пълни сърцето.
Като във всяко представление, е необходимо актьорите да се слушат един друг и да създават синхронична симбиоза, за да си осигурят потока на представлението. Поради това те трябва работят екипно и да са бързи с решенията си. Ние мислим, че те напълно успяха да направят това!
Написано от Алесия Ронка и Линда Карлсоне
Проектът се осъществява с подкрепата на програма Европейски корпус за солидарност, съгласно Споразумение за отпускане на безвъзмездна помощ № 2026-1-BG01-ESC51-VTJ-000401193.
Тя е част от всяка една от нас. Най-нежната, силна, издръжлива… и манипулирана част от нас. Любов под форма на концентрат.
Тя е тази, която ще те привлече със завладяващ смях, очи, пълни с радост, уютна топлина и толкова вътрешна обич, че не трябва да се вгледаш, за да разбереш, че тя просто блика от нея.
Това е нейната сила. Борбата за тази любов, която е толкова наивно жива в нея, че тя не може да се откаже от истинността й, колкото и болезнено да я изцеждат глупаците, които не могат да я оценят, но продължават да изискват от нея.
Тя поема ударите и се хвърля с всичка сила в битката за вътрешната си справедливост – изкривена от чистата детска наивност, която поддържа жива в себе си, за да не се разпаднат всички поддържащи я стени – тя няма да допусне да се превърне в злодей в този живот, колкото и да я бутат обстоятелствата.
Тя е жертвоприношение в името на любовта, която е отвъд мъжките мръсни ръце, които я пребиват, използват, обиждат и примамват отново всеки път, когато видят възможността отново да се възползват от доброто й сърце.
Цената на това е животът й, но нека това остави и ценност в нас, жените, които разбираме Антигона. Урокът на това да ценим себе си и да даваме любовта си само там, където тя ще бъде оценена, не изцедена.
Колкото и много да имаме да даваме, не всеки заслужава да получава.
Представлението е толкова красиво и болезнено за гледане, че плаках не само, когато го гледах, но и сега, когато го пиша.
Пожелавам Ви да няма нито една повече. Нито една пребита и убита Антигона.
Тази красота заслужава единствено да живее. В едно с любовта, не като жертва.
Привет! Аз съм Цецо. Косата ми е къдрава и така ми харесва. Сутрин ставам около 9, но уви – не винаги е лесно да отлепя клепачи от очите. Рядко имаме честта да се срещнем със закуската, защото хем искам да поспя, хем да тръгна навреме за чакащите ме ангажименти и така никога не ми остава време за най-важното гориво. Та след нежеланото измъкване от прегръдките на одеялото, се оправям за излизане, което ми отнема около 30 минути. После се насочвам към спирката, за да си хвана автобуса. На път към Алма Алтер, където започва моят ден!
Там се срещам с готините колеги – Якоб, Христо и Угне, с които първо си казваме “Добро утро”, “Good morning” или “Guten Morgen”, след което стартираме работния процес. Едно от любимите ми дейности е да създавам текстове (особено за изминали събития заради емоцията от тях). Щастлив и удовлетворен се чувствам, когато гостите ни се забавляват! Друга любима задача е да каня хора на предстоящи събития. Това си е цяла дипломатическа мисия — малко убеждаване, малко ентусиазъм и много надежда, че хората ще кажат: “О, това звучи страхотно!”. Това не са единствените задачи в доброволческата ми ангажираност, но нека не задълбавам.
След Алма Алтер продължава втората част от моето ежедневие. Хващам метрото и то, пъшкайки от моята и на натоварения ми график тежест, тутуф-тутуф, стига с облекчение до метростанция Г. М. Димитров. С хората си играем на “Блъскащо се хаотично стадо”, което с устрем нахлува в автобус 280, сякаш се раздават безплатни билети за Малдивите. След чувството на наблъскана в консерва сардина аз слизам на спирката на УНСС. Отивам на лекции, където очаквам да се обогатя с много сиво вещество, което след време да ми помогне да продавам домове на хората, защото уча “Мениджмънт на недвижимата собственост”.
Седя и слушам, слушам и чакам бръмбарите в главата ми да се превърнат в клетчици на интелигентността и между тях да се образуват богати синаптични връзки. Времето обаче минава, уви, много баааавно. Пълзи като невъзмутим охлюв. Ех, защо отнема толкова време за поумняване!
След изминаването на мъчителните часове, изглеждащи като дни, се насочвам към “Студентски град”, по-конкретно към шоудаун тренировките. Там не се чудя кога ще приключи, а дали ще трябва да ползвам уреди като бягащата пътека, велоергометъра или степера. Не защото са ми любими, а защото искам да изчезнат от залата. Естествено, че не ги пропускам, защото това е важна част от подготовката и за по-ефикасната издръжливост. Другата част от тренировката е по-приятна – на масата, но не с чаша и вилица в ръка, а с хилка. Тази година за мен е по-специална – част съм от Националния отбор по шоудаун. Дългоочаквана мечта! Имам шанса да се боря за място на Европейското първенство. Обожаван и интересен спорт – кога се дуелирам, кога се дуетирам със звънтящото топче, което има собствена воля! Понякога му “казвам” да се насочи под китката на отсрещния играч, а то, заинатено, скоропостижно се забива в съвсем различна посока. Не е лесно човек да се разбере с това малко инатливо кълбо!
След тренировката, ако е останало време, може и да си напазарувам нещо, а дори и да си сготвя. Че след това пък да го и изям! Честно казано ми е доста трудно да съчетавам доброволчеството, университета и тренировките, но по някакъв магически начин успявам, защото и трите са изключително важни. Доброволчеството ме кара да се чувствам полезен. Университетът ми дава знания за бъдещето. А спортът ме учи да се боря и да не се отказвам.
Спорт и солидарност за зрящи и незрящи се финансира от Европейския корпус за солиданрост.
Неда Таскова е част от трупата на Алма Алтер в периода 2018-2022. Момичето със сините коси се завръща у дома, споделяйки своите усещания след спектакъла “Крал Лир, легенда за изгубените очи”. Може би това е началото на една нова рубрика? Кой знае.
Представлението, което гледах не изобразява картина на преживяване. То изтръгва зрителя от стола му и го вкарва в реалността, която може да е лично негова, ако не внимава в живота си и го изправя пред огледало, в което не иска да се срещне.
Отначало публиката реагираше с хумор на свежестта, с която актьорите задаваха тежката тема на представлението, но колкото повече се вслушваха в последствията на действията на краля, толкова повече лицата им потъваха в загриженост, вероятно от срещата с огледалото. Силната изразителност на актьорите беше толкова истинска, че всеки можеше да види – те чувстваха вътрешно всяка дума, всяка красиво изпяна нота, всяко движение от невероятната хореография. Актьорите не бяха актьори – те бяха своя герой. Верен на болезнената си съдба.
Кралят беше онази пустош, която идва, когато човек отказва да види какво е и какво не е. Просто тяло. Просто кожа. Просто нищо. Искащо нищо. Дупка, която не може да бъде запълнена. Не-човечност. Щерките му бяха видовете токсична любов, която добрите бащи се страхуват дъщерите им да изпитат. Отчаяна, неудовлетворена, изпълнена с наслоена обида от години на несрещнати нужди. Публиката им се посмя, докато не изпита болката им. Тази болка беше непростима.
Кралят искаше да обича. Но повече искаше да иска. Искаше да бъде искан, неосъзнавайки, че това не е това да бъдеш обичан. Обичта не е тази валута, която имаше стойност за него. С това я загуби.
Шутът беше отражението на краля. Неговото (не)вярно огледало, с което ти се искаше кралят да се влюби, да се види, да изпита истински дълбоки чувства вътрешно, да се гмурне в дълбината в себе си. Но потенциалът за тази дълбочина – за вътрешното аз си остана това – потенциал. Тази липса на искрени чувства разбира се доведе само до липса на личностно развитие и загуба на всичко – от лудата гордост, до крехката токсична обич, до последния шанс за изцеление. Монологът на краля насред бурята, която актьорите сътвориха на сцената счупи и последната връзка на зрителя с реалността, а чувството за справедливост в края на представлението остана горчиво, защото беше наситено с тъга и печал за онзи човек, който никога няма да бъде човечен.
Валерия е сътворила визуално и звуково впечатляващ спектакъл, който остава непредвидим в стила си и показва по много красив начин една много горчива и депресивна тема. От въздишките на актьорите до осветлението – всяка секунда те поглъща и те кара да мислиш – Аз знам ли кой съм? А знам ли кой не съм? Свободен ли съм да съм? Съм ли се освободил, за да съм човекът, който наистина съм?
Имаше тишина… и след това отново безмислостен живот “От нищо не ще настане нищо” Крал Лир – новият Лир. Снимка: Марко Дженев
Можем ли да помним без да пишем? И можем ли да запомним без да сме били? Чели ли сте за Бременските музиканти? Късно ли е някога за поглед към надеждата? Плашещ ли е хоризонтът?
Не можем да ви кажем точно, но можем да разкажем за котките, магаретата, кучетата и петлите, които едвам оцеляха на път към Бремен. И макар и да не сме били по черен път. Определено пътят беше каменист навън бе зима, и явно българинът е свикнал на повече сняг в сравнение с немски пилот на междуградски полети. Трупата на Алма Алтер беше разделена по пътя към Бременския Фестивал на три групи. Чуваше се спекула за тренинг, който цели да обостри инстинктите ни за оцеляване най-вече в предизвикателни аранжировки подбрани очевидно само по цвят шум и бодрост в ранните часове (особено) попари от характери събрани на редове от не особено широки седалки в самолет който в последствие се превърна във влак на коловоз за който шумна група (1), тича 20 минути след като бе уведомена от служителка на гише “оплаквания за отменени полети” че се крие зад ъгъла. За сметка на това объркана група (1), която бе хванала полет няколко часа по-късно, се оказа със същата съдба – по техни думи дори и по лоша (най вероятно орисана от Директор Петя Йосифова Хънкинс, която по конспиративни теории има стъклен бокал, през който вижда в бъдещето и ни подготвя с тренинг за него). Човек или цял живот се е готвил или изобщо не се е готвил…
Макар и неподготвени, след пристигането ни, веднага бяхме впрегнати в арогантна репетиция (иначе нормална но с арогантни погледи заради умората), която макар кратка и хаотична послужи поне за едно, да се оплачем едни на други и да започнем 6 дневния спор кой е пътувал най-зле. След акуратната вечеря решихме да пием по чаша вино тайно един от друг. Оказа се поради страх на всеки един от нас, че директор Петя Йосифова-Хънкинс (собственичка на Кирил) наднича чрез холограма от България през прозореца. Но за сметка на това в деня на представлението бяхме свежи като репички или поне това каза журито. Бяхме стегнати, разпуснати, нервни и спокойни, с други думи здравословно хаотични. Енергията се усещаше във въздуха. В социалните мрежи му казват аура. Ние му казваме готовност за случване. Така и стана – аура – енергийно случване. Хванахме публиката и не я пуснахме. Можехме да си го позволим. Знаехме защо го правим. Знаехме за кого го правим. Бяхме като палитра предварително подготвена с цветове рисуваща по шаблон извън очертанията. След като представянето ни приключи набързо сверихме мнения. Усещанията ни се припокриваха. Знаехме че се борим или за първо или за последно място. Бяхме си свършили работата. Следващите дни прекарахме в хипотези. Макар и награждаването да не беше важно за нас, предстоеше да чуем дали обратната връзка на журито щеше да бъде ценна. Оказа се така- режисурата на Николай Георгиев остана жива дори и след него. Негови думи и усещания звучаха през журито. Творците може и да си отиват. Но творбите им звучат дълго. Theatre more real than life. Резултата е на лице. Оказа се случването ни заедно макар трудностите, общата ни цел и това че се срещнахме ни се отплати. На летището в България бяхме посрещнати от викове, крясъци, овации прегръдки светкавици и прожектори. И всичко това кроено, готвено и организирано от Петя Йосифова Хънкинс (собственичка и на Методий). Благодарим за възможността, вярата, погледа към детайла. И истината.
Екипа и трупата на Алма Алтер
Проектът “Алма Алтер на Международния театрален фестивал Експеримент, Збоншин, Полша” се осъществи с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
Угне Тумоните е литовски артист с бакалавърска степен по театър и танц. Тя е дълбоко запалена по експерименталните и алтернативните форми на театъра, като изследва и съчетава различни художествени средства, за да създаде истинска връзка с публиката. В момента Угне е част от екипа доброволци на „Алма Алтер“, подпомагащ Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Тя ще говори за „Албена“ от Николай Георгиев.
Всеки иска парченце от Албена. Като ябълката в градината, тя сияе със забранена сладост — желана, осъдена, подложена на завист. В тази постановка на Албена, по разказа и пиесата на Йордан Йовков, красотата се превръща в престъпление, а желанието — в смъртна присъда. Може би не разбрах всяка дума, но сцената говореше свой език — език на ритуал, присъда и крехкостта на женското съществуване под колективния поглед.
Пиесата започва с четири фигури, които излизат на сцената. Пред всяка от тях стои малка маса с ябълка — освен пред Албена. Те сядат зад масите, тихи и премерени, а после донасят столовете си, поставяйки ги пред нас като доказателства в съдебна зала. Трима мъже — нейният съпруг, нейният любовник и един селянин — и Албена, чийто стол е червен, докато техните са бели. Самата тази цветова разлика говори достатъчно: Албена вече е белязана, вече е виновна.
Запалват се свещи и се разпръсква ориз — едновременно напомнящ сватба и ритуал на жертвоприношение. След това се донася огледало — първо се показва на публиката, после се поставя на земята, с лицето нагоре. Отразяващата му повърхност се превръща в част от сцената — едновременно олтар и капан. Актьорите дори подават ориз на зрителите, размивайки границата между сцена и публика. Вече не сме наблюдатели, а участници в ритуала на обвинението. През феминистичната призма това е един от най-силните жестове в спектакъла: отражение на това колко лесно обществото осъжда жените не за това, което правят, а за начина, по който са възприемани. Албена, като толкова много жени преди и след нея, се превръща в огледалото, в което общността проектира своите страхове и желания.
Когато Албена счупва яйце върху същото това огледало, символизмът е мигновен и инстинктивен — животът се разпуква под тежестта на осъждането. Образът е крехък, суров и дълбоко женствен: яйцето като раждане, уязвимост, невинност, която може лесно да бъде разрушена. През цялата пиеса ябълките биват хвърляни, мачкани или търкаляни — сякаш, за да се каже, че веднъж докосната, чистотата никога не може да бъде възстановена. Църковноподобната музика и ритуалните движения превръщат сцената в морален олтар, където тялото и изборите на Албена са подложени на колективна присъда.
След убийството на съпруга ѝ, преобразяването на Албена придобива почти митичен характер. В транс тя танцува народен танц, докато гаси свещите — очите ѝ диви, движенията ѝ необуздани. Изглежда, сякаш за кратък миг си възвръща собственото тяло, преди да бъде отново заглушена. Когато брашното се разпилява върху черната ѝ рокля — белият прах пада като земя върху гроб — образът е болезнено поетичен. Тя стои над огледалото, сякаш е погребвана под тежестта на собственото си отражение. Това е едновременно погребение и пречистване — сякаш само в смъртта може да бъде направена „чиста“ отново. Желанието ѝ да облече бяла булчинска рокля „за Бога“, докато я очаква смъртното наказание, отеква като жесток парадокс на патриархалната моралност: жената може да бъде „изкупена“ единствено чрез смъртта си.
Последният акт — Албена, държаща една-единствена свещ, преди да я изгаси — е опустошителен в своята простота. Мракът, който следва, не е просто краят на историята, а заличаването на гласа ѝ. Мъжете, селяните и ние, публиката, оставаме пазители на нейната история — история, изкривена от осъждане и ревност. Постановката ясно показва, че истинското „престъпление“ на Албена не е било убийството или изневярата, а красотата ѝ, свободата ѝ, усмивката ѝ, която е траела твърде дълго.Тази Албена не е просто ново преразказване на български класически текст; тя е ритуал на разплата. Тя не разчита на езика, а позволява на символите — ябълките, огледалото, брашното и пламъка — да говорят сами. В това откровение спектакълът излага вечния кръговрат, в който жените са въздигани, желани и накрая унищожавани за дръзостта си да съществуват извън границите, наложени им от обществото.
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
Блог материал за пътуването, труда и театъра между импровизация и посвещение
Когато Театър-лаборатория „Алма Алтер“ се отправи към Международния фестивал Experyment в Збоншин, Полша, всеки носеше в багажа си поне три неща: бански костюм (по слуховете езерото е великолепно), сценичен костюм (който никога не се побира добре в куфар) и търпение (за онова, което театърът винаги изисква – още и още репетиции).
Старата пожарна, превърната в артистичен приют, се оказа наш дом. Там, между олющените стени, ехото от стъпките и безкрайните репетиции, открихме сигурност. Място, в което можеш да бъдеш уморен, бос, шумен или мълчалив, без цензура. Репетициите не спряха – дори за ден. Дори когато вместо сцена имахме бетонен под. Дори когато езерото ни викаше, но текстовете настояваха да останем.
Два от куфарите – с част от костюмите за „Що е Отечество?“ – така и не стигнаха до Збоншин. Панталонът на Лейди Макбет – също. В тези моменти театърът не се паникьосва. Той излиза на шопинг. Моноспектакълът „Аз, Лейди Макбет“ получи неочакван обрат – нов панталон и нова походка. Изкуството на адаптацията – или когато необходимостта става част от концепцията.В спектакъла „Аз, Лейди Макбет“ стълбата е символ, метафора, бих казала персонаж. Затова боядисахме три. Само третата ни разбра. Червена. Непокорна. Сграда след сграда я търсихме из улиците на Збоншин, с четка, червена боя и въображение. Моят спектакъл започва не с отварянето на завесата, а с намирането на правилната стълба.
В дните преди представленията, театърът се пренесе на улицата. Раздавахме флаери. Говорехме с хората. Канехме ги. Не защото „така се прави“, а защото вярваме, че театърът се случва не когато те намерят, а когато ти намериш публиката си. И всеки разговор на улицата стана пролог към спектакъла – неофициален, импровизиран, човешки.
Да играеш на чуждо място, да спиш където свариш дори и на пода, да репетираш с липсващ реквизит, да пренасяш техника, да чистиш сцената сам – това не са наште проблеми, това е нашият процес.
Езерото така и не видяхме. Но сцената – да. И тя беше по-дълбока от всяка вода.
Станимира Димова
Проектът се осъществи с подкрепата на Столична община – Програма Мобилност и Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
В светлините на прожекторите и зад кулисите, казват театърът е магия. Онова което публиката не вижда обаче са работата, репетициите, недоспиването, инцидентите и предизвикателства пред нас актьорите.
Ето , че една вечер преди Шоуто на Алма Алтер, на генерална репетиция, една от звездите на спектакъла – Адриана Славова си изкълчи глезена. За щастие, няма счупване, но този инцидент ни напомня, че театърът не е само аплодисменти и вълнуващи представления. Предлагаме ви един разговор с Ади, което ни разкрива другата, по-лична страна на артистичния живот – мястото, където актьорите се борят със своите собствени трудности, за да продължат да създават изкуство. Адриана с усмивка и леко намигване ни въвежда в своя свят, изпълнен с рискове, страсти и моменти на спонтанност.
Как се чувстваш след инцидента и какво ти мина през главата в първия момент?
“Няколко месеца лежане, без театър”— това беше първото, което премина през съзнанието ми. Усещам как душата ми трябва да се пребори с този застой, да намери сили в неподвижността, докато копнежът за действие тихо бушува в мен. Да бъда прикован към тишината, когато всичко в мен крещи за движение.
Според теб, какво е най-голямото предизвикателство за тялото на един актьор?
Най-голямото предизвикателство за актьора е не битката със сцената, а със собствения си вътрешен свят. Да погледнеш в очите собственото си изоставане, да усетиш болката, която дълбае безмълвно, и да прегърнеш падението на духа. А после — да сложиш ръка на врата си, да притиснеш страховете в мълчание, да облечеш усмивка, вместо сълзи, и с последен дъх да прошепнеш на себе си: “Давай!”.
Изкълчен глезен на сцената… Дали го приемаш като част от „играта“ или като неприятна случайност?
Изкълченият глезен е знак, че трябва да забавя, макар и против волята си. Истината е, че от началото на сезона не съм спирала, не съм си дала дори миг. Сякаш този момент ми казва, че е време да поспра, колкото и да ми е трудно да приема това. И въпреки всичко, дори сега не се спирам — уча текстове, въртя се из вкъщи, мисля как, макар и с подскоци на един крак, да намеря път към театъра.
Когато разбра, че не е счупване, олекна ли ти? Знам, че веднага си получила помощ от цялата трупа
Олекна ми, че не е разкъсване на връзки — иначе щеше да са месеци в окови, а не просто седмица на “покой”, както каза сладкият доктор. А после дойде подкрепата, за която не само че не съм мечтала, но дори не съм си позволявала да очаквам. Докато се опомня какво става, вече бях с лед на крака, възглавница под главата и множество загрижени ръце около мен. Тази топлина, тази грижа, не е просто помощ — тя е като тиха прегръдка, каквато получаваш от семейство. А те за мен са точно това — дом, където можеш да паднеш и винаги да бъдеш вдигнат.
Театърът винаги изглежда толкова бляскав отвън. Какви други „невидими“ моменти би споделила с нашите читатели?
Това, което остава невидимо за очите на публиката, е едно съвсем различно измерение на реалността. Невидим е страхът – онова трептене дълбоко в душата преди всяко представление, когато се чудиш дали ще успееш да достигнеш до сърцата на публиката. Несигурността – когато вътрешно се питаш дали си достатъчно добър, дали ще оправдаеш очакванията на всички и най-вече своите собствени. Чуденето – всеки ден, всеки миг, търсенето на отговори, на смисъл, на нови хоризонти. Борбата – онова постоянно съревнование със себе си, да надскочиш собствените си граници, да преглътнеш умората, съмненията, провалите. Зад блясъка на театъра стои един свят, пълен с изпитания, в който актьорът се учи да живее между светлината на прожекторите и сянката на собствените си страхове. И точно в тези „невидими“ моменти се крие истинската магия – в способността да превърнеш всичко това в изкуство, да се разголиш пред света, да се покажеш уязвим, и въпреки всичко да продължиш напред, защото театърът е не просто игра, той е живот.
Как ще продължиш с репетициите? Някакви хитрини за адаптиране към нараняването?
Ще продължа репетициите скок по скок, стъпка по стъпка, хореография по хореография – с внимание и търпение. Нараняването ме научи да забавя темпото и да слушам тялото си. Понякога дори една малка промяна в перспективата може да разкрие друга истина. И така, с всяка стъпка ще вървя напред, без да губя ритъма, макар и временно да е променен.
Случвало ли ти се е нещо подобно на сцената или в друга ситуация? Как се справи тогава?
Това ми се случва вече за четвърти път, и може би точно затова първата ми мисъл беше страх – страх от изоставане, от пропускане на всичко важно заради тази травма. Преди ми беше много по-трудно да се справя, но сега имам надежда, че възстановяването ще е по-кратко. Помня как в онези моменти преминах през лека депресия, и именно това ще ме мотивира сега да не вървя отново по същия път. Важно е да постъпваме различно, да променяме подхода си, когато животът ни поднася изпитания. Този път ще се стремя да остана позитивна и да се фокусирам върху малките победи по пътя.
Вярваш ли в символиката на физическите наранявания в артистичния процес?
Да, вярвам в символиката на физическите наранявания в артистичния процес. Тези уроци, макар и болезнени, са важни напомняния, които можем да използваме в бъдеще. Те ни учат да слушаме тялото си, да разбираме неговите граници и нужди. Когато то ти показва толкова ясно, че има нужда от почивка, трябва да му позволиш да се възстанови. Нараненото тяло е не просто препятствие, а урок за баланс – между отдадеността към изкуството и грижата за себе си.
Какво би казала на актьорите, които тепърва навлизат в театъра и не подозират за „опасностите“ на професията?
Бих им казала: смело напред! Театърът е път, изпълнен с магия, но и с предизвикателства, за които може би не подозирате. Най-важното е да се грижите за себе си – разтягайте се винаги, преди и след всяка репетиция, за да пазите тялото си. Не се надценявайте, но и не се подценявайте. Балансът е ключов – между амбицията и вниманието към собствените си граници. И запомнете, дори когато се появят трудности или “опасности”, всичко ще бъде наред. Просто бъдете отдадени, но и разумни в това, което правите.
Има ли роля или сцена, която би изиграла точно в този момент, дори с изкълчен глезен?
Да, има роля, която бих изиграла дори с изкълчен глезен – “Тулипомания“. Би ми било изключително интересно да я адаптирам към себе си в този момент. Понякога, когато тялото ти налага граници, това отваря нови врати за творчество и вдъхновение. Би било предизвикателство, но и възможност да открия нови слоеве в самата себе си.
Ако трябваше да напишеш сценарий за този момент, как би го завършила?
Ако трябваше да напиша сценарий за този момент, бих го завършила с подобен край на спектакъла “Краят на играта” по Бекет, режисиран от Николай Георгиев. Представям си сцената като вой, но не на вълци, а на човешки вой, изпълнен със стремеж към свобода и вътрешна трансформация. Това би било израз на дълбокото желание да преодолееш ограниченията, дори когато всичко изглежда неизменимо. Такъв завършек би подчертал не само изпитанията, но и надеждата и решимостта да се изправиш отново, независимо от обстоятелствата. Ето и един цитат на деня: The highest form of intelligence is adaptation.
Как ще отпразнуваш възстановяването и завръщането си на сцената? 🎉
Ще отпразнувам възстановяването и завръщането си на сцената с дълбока благодарност към всички, които ми помогнаха да премина през този период. На първо място, ще благодаря на тези, които ме носеха напред-назад, които ми писаха, които мислеха за мен и бяха до мен. Ще се постарая да изразя признателността си към тях, защото без тяхната подкрепа този момент нямаше да е възможен. Това ще бъде моят начин да отпразнувам не само завръщането си, но и връзките и човешката топлота, които направиха всичко това възможно. Благодаря ❤️
Знаете ли какво си казват актьорите на Алма Алтер преди представление?
“Един за всички, всички за един”! Девиз, вдъхновен от Тримата мускетари, които ще може да видите съвсем скоро на сцената на Алма Алтер…..
Първи понеделник на месец април 1625. Смутове из цяла Франция. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля.
А освен тези глухи и явни, ту тайни, ту открити имаше още крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго.
Измежду всички тях можем да открием не кой да е, а тримата мускетари – Атос, Портос и Арамис, редом до които се нарежда и Д’Артанян!
Във времена, в които боевете са забранени, а в кръвта на тези младежи гори огън, те нямат друг избор освен да се бият незабелязано!
На 29 април салона на Театър – Лаборатория Алма Алтер бе преизпълнен “висчки бяха дошли да видят Албена”, както пише автора.
Йовковата Албена – така хубава, както някога и така болезнена като днес.
Тази вечер Албена някак стъпваше, като че по въздуха, така близо беше до нас, а в очите и по нежната и дреха имаше нещо неказано, някаква тайна, която тя носеше.
Нещо имаше във въздуха, което накара и най-шумните зрители неусетно да се умълчат, телефоните да спрат да вибрират, защото сега вибрираше нещо по-силно, което ги затули, вратата спря дръзко да се отваря и затваря, а хората се поотвориха плахо едни към други…
Така се случва в Живия театър. Тъкмо се усетиш в удобни обувки и хоп – озовеш се бос.
След последния звук на Албенината песен на сцената бяха поканени три момичета. Публиката, която пак се раздвижи, усети че нещо необичайно, нещо важно се случва и спря на място.
Един особен блясък в очите, който не може да бъде облечен в думи.
Едно меко сияние, което имат само непресторените усмивки и протегнатите за прегръдка ръце.
И ето – мигове, хиляди мигове труд и до гърдите ти се притиска едно топло чувство – благодарност. Наднича носталгия. Душата ти се усмихва, нищо че в очите светят сълзи. Крачка, стъпка, стъпало, следващия покорен връх.
Маглена Гуркова, Станимира Димова, Адриана Славова – три самодиви, жени – войни, сестри по оръжие и в цялата си виталност получиха своите заслужени Дипломи от специалността Авторски театър, в която се дипломираха с отличие, връчени лично от режисьора Николай Георгиев!
Повече думи са излишни – елате и изживейте техните спектакли, с които всички се гордеем и които са част от редовната програма, а именно:
Маглена Гуркова – “България, страна на убитите поети”, с научен ръководител: Николай Георгиев
Ето какви послания им посветиха близките до тях колеги и ръководство :
На Адриана Славова:
Нека ви върнем цели 7 години назад. Октомври месец 2017 г. Едно малко, срамежливо момиче се явява на кастинг за специалността ‘’Авторски театър’’. На въпроса на режисьора ‘’На какво си готова за театъра ?’’ тя дава тих отговор, треперейки ‘’Всичко’’.
Едва ли някой е подозирал, че малкото и притеснително момиче днес ще е силна, отличаваща се с безброй качества дама, която събира очи на сцената и извън нея. Ади премина през множество приключения- беше жива в спектакъла ‘’Живи ли сте, бе’’, беше малък чайник в Красавицата и Звяра, беше въшка, сурикат, патиланец. Но тя порасна пред очите на всички и се превърна в самодива, в свободна душа влюбена в Зеленодивото на света и всичко това я доведе до ‘’Тулипомания’’- спектакълът, с който се дипломира с научен ръководител Петя Йосифова. Спектакъл, с който Алма Алтер се гордее, спектакъл , с който трупата се гордее, спектакъл, с който всеки би се гордял. Изящното лале е един от най-разпознаваемите признаци за идването на пролетта, а Ади за нас е точно това- пролет и разцъфващо цвете под искрящото слънце.
На Маглена Гуркова:
Маги се появи на кастинг в едни от най-трудните години- тези по време на Ковид 19. В едно бяхме сигурни- оценките й показваха, че тя знае какво иска. Маги ни изненада веднага на сцената на една от лекциите на Николай Георгиев, когато безгрешно каза монолога на ‘’Албена’’, а Николай Георгиев попита след лекцията: ‘’Откъде дойде това момиче’’.
Маги е смела на сцената и извън нея и това не е метафора. На коледното парти тя донесе торта направена от плодове, която сигурно отнема часове, но само истински прецизните хора не правят компромиси. Първата роля на Маги беше в Аладин, последваха още мюзикъли. След тях дойдоха самодивите, а те пазят всичко в тайна. Но от всичко, което Маги прави няма никаква изненада в това, че в работата с Николай Георгиев тя се спира за тема на дипломния си спектакъл именно на ‘’България- страната на убитите поети’’. Маги не обича да се крие и поставя въпросите директно- независимо дали те се отнасят за синя тениска, която не отговаря на стилистиката на спектакъла или за реплика, която трябва да бъде казана, защото идва отвътре. В едно от представленията, в които Маги участва се казва следната реплика: ‘’Не обича компромисите и не ги допуска. Върши всичко отговорно и напълно. Не е важно в кой Бог вярваш, не боговете, а вярата прави чудеса’’. Тези думи са казани за Мария Кюри. Ние разпознаваме в тях и още някого – Маглена Гуркова.
На Станимира Димова:
Стаси дойде в Алма Алтер уплашена и неуверена. Направи първите си стъпки със спектакъла ‘’Пионери’’. На една от репетициите Петя Йосифова каза: ‘’Аз искам този спектакъл да е за всички. Да могат всички да участват в него. Не се тревожи, Стаси,сега е трудно, но така трябва да е’’. Последваха много дни, в които Стаси работи усърдно, за да постигне това, което има зад себе си днес. Даваше уроци на всички ни и до ден днешен винаги ще ти помогне, защото така правят истински добрите хора. Лесно се пали, но така са хората на изкуството- огънят е част от същността им. А какво по-огнено би могло да има от нея- Лейди Макбет. Текстът на Николай Георгиев, ръководството на Петя Йосифова и същността на Стаси. И не се притеснявайте, на Стаси не й трябва помощ за тежката червена стълба, защото тя знае, че освен това, което не съществува не съществува нищо друго. А съм сигурен, че ако Петя днес можеше да й каже нещо то щеше да бъде: ‘’Не се тревожи, Стаси, сега е трудно, но така трябва да е’’
