Нашият Созопол

Без уговорки, без предварителни планове, без сценарий, първата седмица от ваканцията на Алма Алтер, голяма част от актьорите избраха Созопол. 

Обичам Созопол. Когато навърших пълнолетие, цяло лято прекарах на един строеж, за да спестя пари и да дойда на Созопол. Тук, на Смокиня, за първи път усетих свободата на мига, влюбвах се, танцувах, връщах се всяка година и с тъга наблюдавах новите бетонни завоевания, с носталгия си спомнях за Голямата Текила и с въодушевление откривах все още пустите кътчета, между камъните и скалите, където никой не може да изкопае основи и да се заземи, а духът лети, заедно с чайките и гларусите в безкрайната синева на морската и небесната шир. И не съм само аз, казвам си, ето я и Мария, и Михаела, и Марко, и Гопето, и Ади, и Мишо, с които живеем живият живот на театъра, случването и мечтите. 

Валерия Димитрова – Вал 

Обичам традициите, а Созопол е една голяма такава. Семейството ми прекарва морските си дни тук от още преди да съм се родила и семейните албуми са пълни със снимки от малкия морски град. Тук съм прекарала невръстните си лета, но по една или друга причина, последните години ходихме на море навсякъде другаде, но не и тук. 

Миналото лято обаче решихме да се върнем в милия ни Созопол. Отдавна забравените традиции биват заменени с мои собствени, като малката пролука между къщите, през която минавам всеки ден, за да си взема от хубавите палачинки (една “Бабина” и една със сладко от смокини), напът за скалите под разкопките. Скалите, разбира се, са една от старите традиции, там баща ми е предложил брак на майка ми по средата на едно следобедно плуване (да, стандартите ми са толкова високи). Продължавам да ходя там, въпреки че имам потресаващ страх от подводни скали. Предполагам, че инатливостта ми да спазвам традициите ми помага да го преодолея. Изгревът се гледа там, също и като свършат забавленията в центъра, там отивам, за да гледам единствено видимите ярко бели гребени на разбиващите се вълни. Залез се гледа от Миденото плажче. Всеки ден. За вечеря – пържени картофки и салата, за вкъщи, ядат се на едни скали на крайбрежната. Накрая се прибирам в къщата на леля Данче, която е нашият подслон в този град. Ей това е Созопол за мен. Михаела обаче също толкова инатливо се опитва да разбие моите традиции и да ме накара да опитвам нови и нови неща. Поддавам се. Може пък да се създадат нови традиции от това.

Мария Ганчез

Созопол е всичко, което ми трябва, за да оцелея между последният ден от морето и първият от следващото. Няма място по-добро за събиране на ума и забавление с приятели, по едно и също време, от Созопол. Малките улички и тихите места като Мидения плаж, и всяка една созополска котка разбойник, ме карат да се чувствам носталгично. (Основно, защото почти няма улица,на която не се е случило нещо, плаж, който не съм обиколила от край до край или котка в Созопол, която не знам) 

А шумната главна улица с хилядите хора по нея, центъра, заведенията, Харманите, и т.н. са най-хубавото нещо, което може да се случи на голяма компания.

И точно за това обичам Созопол.

Михаела Загорова

Какво е Созопол? За мен? Може би… котките? Небесносинята плака, която спира времето всеки ден от 6 до 6 и 5, златният зъб на файтонджията, турският акцент на баничаря, баба ми която си говори с чайката на изгрев, духът на прабаба ми който й отговаря през нея привечер, всички отминали срещи и тепърва неслуичили се спомени, погледът край кея, целувката на вратата, страстите върху скалата. летните сънища и  безсънните им нощи… Мекият ритьм на песента: “летни нощи ах ти… можем и още нали…”

Марко Дженев

Созопол се е променил. Станал е някак по-туристически, по-шумен, по-обикновен. Но всъщност като погледнеш отвъд светлините, като се заслушаш отвъд шума и попаднеш под скалите Созопол си е все там. Вярно, малко скрит, но пък безкрайно жив за този, който иска да го намери

Георги Арсов-Гопето

Созопол тази година беше различен, не заради новите сгради, новите заведения, новите плажове, а заради старите приятели, които по някаква случайност се озовават в един общ свят изпълнен с миди и много слънце. Наздраве!

Адриана Славова

В Созопол прекарвам едно различно лято, което ме учи на много ценни уроци и ме среща с много интересни хора. Спя под звездите и чакам някоя голяма вълна да ме отнесе на другия край на Черно море в Русия. Пека гевреци с бели брашнени сърца и кюфтета от жертвено принесени животни. Лятото не е това което очаквах – работа, плажче, сън… Нито плаж нито сън. Вчера един ми каза че изглеждам като авантюрист, може и да съм.

Дъждът танцува по тялото ми

Морето гали кожата ми

Сънят ме съблазнява

Танцувам с падащите капки

Танцувам, танцувам, танцувам

Танцувам безкористно, яростно, страстно

Михаил Бонев – Мишо

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!

Суийни Тод – бръснярят демон от улица Флийт гостува на булевард Цар Освободител 15

Гори, лятото гори, облаците се носят ниско над София. Един бръснар остри острието си на хребета на миналото. Колко пагубно може да бъде отмъщението, предстои да разберем.

Асфалтът на улица Флийт се топи, а бялото неустоимо се реди до черното без да отдава границата си. Няма място за цветове, само една кървава жилка ще се спусне там, на границата. Тук обаче,  на шахматната дъска, фигурите знят своя ход. Сюжетът се завързва на възел, който ще разсече бръснача на Суийни Тод.

Някой е загорил пая, все едно дори и бездомника не би го изял. Бръснарят бръсне, циврите циврят, тайните се таят, а лятото продължава да гори в двора на СУ. Тази вечер, 20:00 ч. Наостри си бръснача, защото драмата ще е кървава.  

По мюзикъла на Стивън Сондхайм

Режисьор и хореограф: Георги Арсов

С участието на:

Симеон Василев – Суийни Тод

Мариела Димитрова – мисис Ловет

Мирослав Филков – съдия Търпин

Адриана Славова – Джоана

Диан Ставрев – Антъни

Марко Дженев – Бийдъл Бамфорд

Дилян Дайновски – Адолфо Пирели

Цвета Разбойникова – Луси

Мария Ганчева – Тоби

Любомир Георгиев, Андриян Асенов – Шахматисти

Радина Тихинова, Станимира Димова, Ангелина Грозева, Михаела Загорова – Офицери

Официално раздаване на дипломите на студентите от Авторски театър

В разгара на летния театрален сезон на Алма Алтер, когато жегата изпрати столичани на брега на морето, а софийското слънце стопи асфалта по Цариградско шосе, под дебелата сянка в двора на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”, се дипломираха студентите от двугодишната професионална квалификация “Авторски театър”.

Симеон Василев, Мирослав Филков, Евгений Панчовски и незрящият Андриан Асенов, обещаха, че ще останат алмаалтеровци в своите бъдещи начинания. Част от тях миг след това се спуснаха по драматургическите гънки и нотните петолиния на известния мюзикъл “Красавицата и звяра”. Сградата на Университета се превърна в замъка на звяра, от прозореца на втория етаж до публиката долетя една от най-красивите песни – Приказка една, в изпълнение на Мариела Димитрова, а дворът събра над 150 зрители. 

Следващото представление от лятната програма е Суийни Тод на 22 Юли(четвъртък) от 20:00 в двора на СУ. 

Кои са те? Новите лица на Алма Алтер

На 26-ти и на 27-ми юни, точно в 19.30 студентите от специалността Авторски театър ще представят театрални миниатюри по разказите на Йордан Йовков. Мариела, Мария, Диан, Дима, Вия, Дайновски, Цвети, Ани, Михаела и Калина със своите идеи, хрумки, мисли, мечти, в една акция – интеракция. 

Кои са тези момичета и момчета? Как виждат света около себе си? Какво знаете и не знаете за тях?

Мариела Димитрова или както е по-популярна във фейсбук – Мариела Марс, е момичето на стоте енергии. Когато Мариела се захване с нещо, тя го изпипва до най-малките детайли. През смях споделя, че баща й, който има музикално студио, изпитва тих ужас, когато собствената му дъщеря прекрачи прага, защото знае, че е възможно денят да не е достатъчно дълъг, за да запише всички онези малки музикални детайли, които Мариела чува не със слух, а със сърце. Едно момиче, което и на сцената и на живота е огън. Проваля се единствено в кухнята, но с такава усмивка поднася спагетите и най-искрените си извинения, че често сме готови да я посетим за вечеря. Мариела ще представи своята разработка на “Индже”.

Мария Ганчес е романтик по душа. Тя обича любовта до полуда, въпреки, че все още не я е изпитвала. Е, с живо човешко същество. Иначе колко пъти се е влюбвала в героите на Шекспир, в поезията на Шели, в звучността на испанския, в грациозните движения на балета, ех, само тя си знае. Мария е от онези момичета, които имат късмета да следват мечтите си. Родителите й я оставят на свободно обучение и днес само на 17 тя е категорична, че иска да следва мюзикъл или музикален театър, и вече от години следва мечтите си: първо с балета, после със сулфежа, а сега и с театъра. Тази година Мария взе своите изпити за диплома от Кеймбридж и е готова да продължи напред право към целта. В свободното си време обаче, това романтично ефимерно същество всъщност е фенка на Марвел и винаги е готова да сложи кецовете. С толкова музика в живота изобщо не се учудваме, че Мария си е избрала “Песента на колелетата”. 

Диан Ставрев е този висок, синеок младеж, който може да омае всеки с дълбокия си тембър и удържаното си поведение. Душата на Диан обаче е светла душа, не случайно Георгиев му доверява ролята на Левий Матей в Маргарита и Майстора. Грижовен и отговорен, Диан обича семейството си, държи на приятелите си, върши с усърдие всяка задача и е готов да посвети цялото си време, за да направи света около себе си едно по-хубаво място за живеене. Запазил детското в себе си обича децата, а децата го обожават и го въвличат в хилядите си чудати игри, а той черпи вдъхновение и свобода от времето с тях. Всеки обаче си има тъмни страни и ще ви издам под сурдинка, че Диан беше забелязан в компанията на Вал и Мишо в Механа Младост да танцува не точно съвременни танци. Може би за това изборът му на разказ е “През чумавото”, за да реши сам за себе си тези вътрешни парадокси. 

Дима Настева, работохолик по професия, човек по душа. Дима винаги бди над всичко, което се случва с особено внимание към детайла. Дясната и лявата ви ръка, тя е готова да се превърне в стълбата, с която заедно ще закачите прожектора, в гафера, за да поставите танцувалния килим, в метлата, за да почистите сцената, в думите, за да напишете разказа си, във вдъхновението, за да снимате новия си филм. Силно авангардният й вкус към изкуството вярвам е онова, което е довело в Алма Алтер, а колективният и дух я прави неизменна част от екипа. Дима не е от суетните артисти, за които сцената е самоцел, напротив тя предпочита да я анализира, да стои в сянката зад кулисите и да твори с прецизността на своя ум. Колкото и да се опитвам не мога да намеря тъмната й страна, сигурно и нея е поставила под контрол на интензивното си ежедневие и я е помолила да изчака някой друг по-подходящ момент, за да притеснява работния процес. За изпитната си работа Дима работи с магиите на “Русалска нощ” и сигурна съм, ще успее и вас да излекува. 

Виолина Иванова или просто Вия е момичето на идеалите. Тя често не разбира жестоката човешка природа и намира себе си в света на животните. Всички с носталгия помним първия гълъб, който докара в театъра, който след като беше излекуван, често се връщаше на входа на Алма Алтер и в негова чест беше създаден клуб Фрикасе. Мишки, зайци, дакели и стотици птици, около Вия природата е създала своята малка страна, в която има и гора, и поле, и вятър, и слънце. Затова й цветята оживяват всичко, до което се докосне. Косата и често сменя цвета си. А дори и най-семплата закуска – палачинки с домашно сладко Вия винаги ще декорира, сякаш сте седнали на чай при Белия заек. Един от малкото й грехове, че винаги закъснява, но от природата никой не очаква, че трябва да влезе в понятието за време, нали? Сред любимите й сборници с разкази е “Старопланински легенди”, а материалът върху който се е спряла, разбира се, е “Кошута”.

Дайновски, който малко хора познават като Дилян е вечно съмняващия се в себе си мислител, който има нужда от часове убеждаване, за да повярва в собствените си таланти. Кристално сините му очи и топлият му глас са достатъчни да разтопят сърцето на всяка жена, но Дайновски предпочита да се скрие зад брилянтно изиграната роля на аутсайдер и обикновено е сам. Тази самота обаче му дава възможност с часове да съзерцава околния свят, да се занимава с поезия и литература, кино и театър, и малко по-малко да изгражда своя дълбоко скрит артист, който все имам чувството, че мъничко ненавижда. Човек на идеите Дайновчето винаги е готов да предложи алтернатива: да репетираме на поляната, да заминем за уикенда, да оптимизираме фейсбука, да си наберем копривата сами и да си сготвим вечеря, всяка ситуация за него има не едно, не две, а цели три решения. Само ако имаше кой да ги организира 🙂 Брилянтен в кухнята, ужасен в сметките, Дайновски не е лесен за комуникация, но винаги е желана компания. В песимистичния му свят разказът “Последна радост” ще донесе и малко цветна надежда. 

Цвета Разбойникова е сред котките-разбойници на Алма Алтер. Малко е да кажем, че се движи “гъвкаво” във всяка от хореографиите на Пет. Тялото й не танцува то живее и мисли в театъра. Затова и бързо тя се отърсва от всичко онова, което балетът и е донесъл, и се впуска смело в нови приключения. Онова което не е успяла да направи на репетиция днес, ще си го отработи вкъщи и утре ще е готово. Ах, как само нямам търпение да видя Цвета в Хамлет, Орфей и Зеленодиво, където енергията й ще запулсира с енергията на групата. Това деликатно тяло пази в себе си една също така деликатна душа. Цветето на Цвета е срамежливо, тя ревностно крие мислите и емоциите си за себе си и рядко ги споделя извън сцената. Но в случването тя е готова да се отвори и всичките и венчелистчета да разцъфнат. Въпреки това обаче Цвета е винаги готова за купон или сбирка в Кривото, парадоксално, нали? Разказът, който си избра е “Шибил”, може би така ще вникнем в тайнствения свят на цветината любов. 

Ани Ангелова е от онези хора, които наричам “скрита лимонка”. Леко срамежлива, никога няма да видите Ани да се бори за роля, но винаги ще оставате в плен на гласа й и любвеобвилните й очи. Освен, че е истинско произведение на изкуството, тя се радва и на искрен автентизъм. Всеки път  когато запее лицето на Ани грейва от щастие, сякаш е чула песента на птиците за първи път. Когато затанцува се изненадва сама на собствените си движения и е готова да търси нови пътеки, водени от хореографа и режисьора на театъра. Най-близо до същността на Ани обаче си остава нейният преподавател по пеене, и не нямам предвид Гопето, а Константин Кучев. В срещите си с него тя сякаш най-много се доближава до природата си и до мощната енергия на собствения й глас. Най-смешният компромат, който имам с нейно участие е кастинг видеото й за хореографията на Иво Димчев – “Кажи како”, но понеже не съм оторизирана да го разпространявам ще се радваме ако Ани сама ни го сподели. А защо е избрала “Грешница” за свой материал можем само да гадаем. 

Михаела Загорова или Мишето, както я познаваме е самата еуфория. Тя е толкова щастлива от живота и всичко, което й се случва, че е трудно да останеш сред песимистите или дори реалистите в нейна компания. Това я прави и чудесен приятел, а най-добре съзнава това Мария. Колко пъти Мишето я подкрепя във всяко начинание и й спасява кожата, само те си знаят. В театъра тя попадна в много интензивен период – множество постановки, филми, провокации, и винаги е готова да се впусне с голямата си усмивка и къдравите си коси в поредното приключение. Оптимизмът й я прави изключително мил и откликващ човек, затова й винаги помага с каквото може. В творческите си търсения Мишето стъпва бавно, но уверено. За себе си е категорична, че иска да бъде автор, както на сцената така и в живота и разпервайки крила скача дълбоко в себе си. Понякога, когато никой не гледа, очите й се пълнят със сълзи, но не от тъга, а от желание да направи всичко по-добре! И Михаела, като Вия,  си е избрала “Кошута”, да й пожелаем успех! 

Калина Петкова е самата мистерия. Русите й къдрици и сините й очи крият артистична душа, зад загадъчна усмивка. Трудно е да срещнеш Калина сред колегите й в театъра, тя предпочита да остане встрани от всеобщия шум и да работи с автора в себе си. Последвала стъпките на Николай Георгиев, тя редовно посещава лекциите му и записва всяка негова дума. И докато трудно можем да я видим на сцената и в представления, то когато говорим за задача, поставена й от Господина, то това ще бъде един от онези, рядки като изумруд, моменти, в които ще можем да се докоснем до нейното творчество. Именно в тази колаборация с режисьора на Алма Алтер, тя безапелационно избира “Албена”. Дръзко решение, нямам търпение! 

За вас, зад кулисите надникнах аз 🙂

Вал

Алма Алтер откри Летния театрален сезон с “Ромео и Жулиета”

Има неща които не можеш да си представиш, не можеш да разкажеш или опишеш. Като вкуса на ябълката, опитай се да го опишеш с думи и ще откриеш тяхната слабост. Всичко казано ще е по-малко от тръпчивия й вкус. Тези неща са силни  в своето собствено случване. Те не могат да бъдат провокирани, те прост са.

Едно такова нещо беше снощи. Случи се в двора на Софийския Университет – Театър-лаборатория Алма Алтер откри своя летен театрален сезон със спектакъла “Ромео и Жулиета или сонет за безсмъртната любов”. Двор се изпълни с аромат на цъфнали липи, птича песен, музика и хора, много хора. Не стиганаха нито пейките, нито столовете, за да ги настаним. Едно такова свойско, градинско, лятно случване в което през цялото време имаше една невероятна тишина, която проникваше навсякъде, дори в опияняващата поетика на шекспировия текст. Един спектакъл отвъд думите и категориите, един спектакъл на мига, на комуникацията, на срещата между човеците – зрители и актьори. Породи се отдавна забравеното усещане  за близост, но не физическа, а духовна, онази близост, която след алиенацията от пандемията изгубихме, забравихме. Имаше едно такова специално усещане за човеци, за общност, за комуникация, не случайно този спектакъл е носител на наградата за Съвременна класика от Международния фестивал в Печ, Унгария.

Надяваме се, че следващите вечери в двора на Софийския университет ще продължат да радват зрителите, които дълго ще носят докосванията си със спектакълите.

Николай Георгиев

В прогамата на летния сезон можете да гледате:

29 юни – Когато няма апетит за череши

9 юли – Цар Лъв

15 юли – Красавицата и Звяра

22 юли – Суийни Тод, бръснарят демон от улица Флийт

29 юли – Гаврошовци и котета разбойници

Начало: 20:00 ч. ; ВХОД: СВОБОДЕН

Из случвания край река Ерма, село Забел

Една снимка. 

Един автор. 

Един режисьор.

И две актриси. 

Ей така, по пътя пред една стара и престара къща минавали две куртизанки. Пред къщата на пейката седял отрудения от изкуство режисьор. В стените на къщата се вселили отдава починалият автор. А от птичи поглед сцената наблюдавала една гълъбица.  

– Кои сте вие? – попитал ги режисьора.

– Красавици – отговорили те.

– А…. а… – казал режисьора – а като престанете да бъдете красавици?

– Куризанки – отговорили те в един глас и едната от тях оправила разтеклото се по края на устаната червило, а другата си дръпнала надупчения чорапогащник.

– В едно нормално общество не може да има такива неща.

– Може – рекли те – няма нормални общества. Обществата са ненормални. 

 И леко разтвори крачетата си, червилото на едната се стопило и обагрило дупките на чорапогащника на другата.

– Защо? – попитал режисьорът. 

– Защото и ние сме ненормални.

Те разтворили още малко крачетата си и плъзнали към него. Той пък побързал да изпълзи в къщата, като охлюв в черупката си. Авторът, който се бил вселил в стените на къщата кихнал и комина на къщата паднал. Двете кртизанки си продължили по пътя и след тях останал само гроздов сок и семки, семки, семки, семки, гроздов сок и семки. Гълъбицата запечатала това в зеницата на окото си и отлетяла. По пътя заплакала и доакто падала сълзата й се превърнала във фотография. Ето я, намерих я да плува в река Ерма. 

Автора на снимката – незнайна гълъбица.

Автора на автора – Михаил Булгаков.

Автора на режисьора – Николай Георгиев.

Автора на двете куртизанки – Валерия и Вия Пролетни.

Автор на текста – Петя Йосифова

Лятна резиденция в с. Забел, Трънско

Проектът е подкрепен от Национален Фонд Култура.

Дейв, благодаря за гълъбицата!

Село Забел в Алма Алтер

“Имало едно време”, всяка приказка започва така, нашата приказка обаче ще започне по-иначе: имало е, има и ще има едно малко селце – Забел. 

Пътя му прашен, гората му дива, върховете високи, птиците песнопойни. Тук реката клолочи най-кристалната мелодия, зеленото е като в “Зеленодиво”, а няколкото баби все още ходят по стъпките на римската принцеса Изабела, която според легендата е живяла тук преди повече от 500 години. Говори се, че и бабите пеели, за сега обаче мълчат като каменните зидове на дуварите. Мълчат и гледа през порзорците, какво гледат, малдостта оживила неочаквано селото. 

Десетина човека пристигаме на 1 май, от тук насетне все ще пристигат хората, защото да си тръгнеш наистина не можеш. Дори и да опиташ онова от началото на разказа дето “е”, “било”,  и “ще бъде” все ще е в теб. Забел е едно такова парченце дето оставя следа. Вътре в теб. 

Влизаме в къщата на Вал. И тя като всеки от нас е имала баба и дядо, сега има къща, но каква. Къща която говори, а не мълчи като бабите. Къща пълна с минало. Баба й и дядо й един ден са си тръгнали, но са оставили тук думите, радостите, споделените мигове и два жълти нарциса, които още цъфтят в градината. Да пристъпиш прага и да замълчиш, да чуеш сърцето на къщата дето бие в едно с песента на славея. Къщите май са направени за това, да влизат хората в тях, едни си тръгват, но други идват, къщите на се за заключване, а отваряне. 

И ето, че след голямото затваряне, наречено вирус, стъпихме в безпределното, безкрайното, безконечното, безграничното, неизмеримото – миналото. Дойдохме тук, за да търсим, себе си в твърдостта на камък, в полета на птицата, във височината на върха, в тишината на поето, в думите на къщата. Нарекохме го лятна резиденция в с. Забел, Трънско и когато го мислехме не можехме да си го представим, но ето случи се. Тук сме 13 човека в три стаи, скоро ще бъдем 25 в две къщи, това са безграничните пространствени измерения на предметното, което има свойството да разтяга обема си към безграничното, че как инак една къщичка би могла да побере цял театър със всичките му режисьори, костюми, светлини, пиеси, закуски, обяди, пранета, любови, игри. 

Това е театър на село или селото в театъра. Как ни говори, ние как му говорим, какво имаме да си кажем, какво да си премълчим, изпеем, помечтаем. Отскоро сме тук, а бая неща се случиха, чу се Отче наш в църквата, не се беше чувало поне 10 години, подреди се боклука на площада, напълни се градинката с дупета, светна къщата и отвън и отвътре, яйцата се боядисаха, набра се коприва, подрязаха се асмичнките и един бухал нахранихме с рязани червеи, но за него Виа ще ви разкаже, че много е за разказване и колко още има да се разказва. Разказването ще е в Трън на 29 ако ви се идва елате ни вижте, но не забравяйте да погледнете небето преди това. 

 п.с. мечтая един ден като стана баба, да имам и аз къща с два жълти нарциса и моят къща да говори и младостта в нея да влиза. 

Всичко това нямаше да се случи без подкрепата на Национален Фонд Кулутра.

Автор: Петя Йосифова

Снимки: Давид Хънкинс и приятели

Квантовото заплитане и суперпозицията на актьорите от Театър-Лаборатория Алма Алтер в представлението Гео Его по текстове на Гео Милев

Човек би помислил “че какво е общото между Квантовата физика и театралното изкуство?” и отговорът е много прост – изкуството и науката са в унисон.

“Но как така?”. Ами ето така – всеки един от нас е изграден от хиляди елементарни частици. Елементарна частица – това е частица, която не е съставена от други, по-малки частици. Елементарните частици са основните градивни единици на материята. 

Тези същите частици изграждат нас – човека. Есенцията на човека обаче е неговата душа, за която все още нямаме математическо уравнение да докажем, че тя съществува. Това не бива да е повод за отчаяние, много от сметките на математиците и физиците за съществуването на вселената не излизат и до днес.

Така както физиците описват заобикалящия ни външен свят с формули, душата доказва, че съществува като описва вътрешния си свят чрез изкуството. В този смисъл можем да смятаме театъра като най-висша форма на изкуството, тъй като е екзистенциален катализатор и пряк екран на това какво е да си човек.

Квантовата механика ни помага да разберем как същите тези частици, които ни изграждат взаимодействат помежду си. Законите които следват елементарните частици обаче се различават напълно от законите на класическата физиката, въпреки че същите тези частици съставят всичко от заобикалящият ни свят и нас самите. 

Но какво са квантово заплитане и суперпозиция и какво общо имат те с актьорите от трупата на театър-лаборатория Алма Алтер?

Квантовото заплитане е физично явление, което възниква когато двойка или група частици взаимодействат по такъв начин, че състоянието на единичната частица не може да бъде описано независимо от състоянието на другите, дори когато частиците ги дели голямо разстояние. Или по-просто, квантовото заплитане води до взаимен обмен на информация между вплетените частици, независимо от разстоянието между тях. 

В спектакъла Гео Его на театър-лаборатория Алма Алтер по текстове на Гео Милев можем да видим на практика това квантово заплитане, без да е нужно да се губим в дълги уравнения и сложни сметки. За да се случи този експеримент се използва фрагментът.

Гео Милев построява своите текстове “не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно.” В отговор, режисьорът и хореографът на театър-лаборатория Алма Алтер построяват представлението Гео Его на отделни фрагменти които изграждат цялост в процеса. 

Най-ясен пример за връзката между фрагментите и квантовото заплитане на актьорите можем да видим в сцената “Експресионистично календарче”:

Сцената – Атом.

Актьорите – Електрони.

Отделният актьор е заел конкретното място на енергийно ниво в системата. Всеки актьор се движи самостоятелно в своята орбитали и в успоредно поле създадено от всички други орбитали.

Всеки актьор представя своя месец с фрагменти, пречупени през неговия вътрешен свят.

Януари

Родих се, родих се, родих се… Защо ли?

Февруари:

О, гневна песен на черните ръце. Върнете ни небето.

Март

Ето първото пурпурно утро. Ето първия пролетен гръм.

Април: 

Огромен силует на черен мъж. Има ли бог? Април. Има ли Бог?

Май

Някога имаше пролет …и лято…и всички сезони…някога имаше май. Няма май…няма рай…

Юни:

Глад. Гняв. Пустиня. 

Юли:

О звяр, о дево. Лондон, Париж, Ню Йорк…

Август:

О, страшен рев на глад и праведния гняв. О, нощ и гробници без плячка за хиени.

Септември:

Из утробата на черни облаци се ражда кървава луна. Луна, не хидра.

Октомври:

Небето проплака. Есента го позлати.

Ноември: 

Строим барикади, копаем вал. Между вчера и утре – Спартакус.

Декември:

Тих бял Дунав се вълнува…

Актьорите на трупата са вече в квантова суперпозиция. Това означава, че всеки електрон (актьор) съществува частично във всичките си теоретично възможни състояния едновременно; но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация.

Месец тринайсти, месец на нашата нещастна година – без пролет.

Това са резултатите от страничното ни наблюдение, но както знаем от експеримента на Шрьодингер с неговата едновременно жива и мъртва котка в кутия, в квантовата физика наблюдението променя резултатите. Приоритетът в нашият случай е, че за разлика от теоретичната котка на Шрьодингер, ние имаме актьорите участвали в практичния експеримент. Ето какви са физичните наблюдения на един от тях, а именно Валерия Димитрова за системата отвътре: 

“„Гео Его“ пулсира със сърдечния ритъм на трупата, то е трупата. В нея се открояват индивидуалностите на всеки от човеците-актьори по отделно: деликатните и ранимите, егоситите и водачите, несигурните и непохватните, злобните и завистливите. И за всеки един от тях има място на сцената, като част от общия организъм. Словесни, музикални и физически фрагменти изграждат кръвоносната система на спектакъла и в нея пулсира трупата. Когато някоя индивидуалност си отиде и на нейно място се влее друга, ритъмът се променя, понякога галопира, друг път монотонно дразни публиката си до края на представлението. В Гео Его сме се мразили, обичали, помагали сме си, а дори понякога сме правили немислимото, враждували сме, и всичко е било на всяка цена, за да се случи различен спектакъл, за да премине всеки през своя собствен катарзис и пречистен да издъхне във финалната сцена. Защо? Защото Егото ни е Гео…”

Като заключение не можем да дадем средна стойност от наблюдавания експеримент. Не можем, защото за да получим средна стойност, трябва да получим N на брой сходни резултати, което в театралната лаборатория е невъзможно. Всяка репетиция и всеки спектакъл са напълно различни от всяко предходно, защото наблюдателите на експеримента са други, както са и енергията и химията с която работят актьорите в дадения момент. 

Както в научните лаборатории, така и в театралната лаборатория експериментът е ясна величина, но разликата между тях се крие в това, че при първите е от значение крайният резултат, докато при вторите смисъла на изследването е в самия процес на търсене. Театралната лаборатория не е завършена задача, а свързващото уравнение между физичното и духовното. 

Виолина Иванова