Tag: алма алтер

Posted on

Защо нямам телевизор и кой поздрави всички нас?

От 12 години нямам телевизор. Не че баща ми не ми подари чисто нов, с мисълта, че сигурно не ми е останало време да си купя… И след 3 дни го прибрах под един диван, за да не го бутна случайно, докато танцувам… Сериозна съм. 😉 Просто не ми харесва този вид „канал“ и начинът на негативно предаване на информацията. Освен това всичко по телевизията се случва много бавно, резтегнато и нямам търпение да изчакам края… ( За разлика от нещата, които правим в театъра) НО…
Това ви го казвам, защото…

Ако вие сте гледали телевизия онзи ден, сигурно сте видяли, че нашият колега Андриян Асенов спечели първото място на „България търси талант“.

Той е с много силен дух и нрав.

Незрящ, а излиза пред сцената ни пълна с хора да играе постановки с лекота и увереност и то с какви дълбоки роли – като тези на Стефан Стамболов, Дядо Йоцо….!

( Съветвам ви горещо да изгледате постановките в Алма Алтер, ако още не сте)

Развил изключително силно волята и непреклонното си намерение, той заслужава чрез образа си да докаже на всички, че желанието, работата и волята са достатъчни, за да изкачиш планината, която си избрал.

Денят преди да дойде финалът, го бях хванала под ръка и ходихме по малките улички около университета и го питах дали се вълнува за финала.

Той ми каза: „Криси, от какво да се вълнувам, то аз вече всичко съм си направил, подготвил съм се. Просто ще отида и ще го направя.“ Сякаш беше планинар приготвил раницата, силата си и сложил котките, тръгвайки нагоре по леда. И нямаше време и желание да говори празни приказки, а просто да го направи.

И на по-следващия ден, когато го видяхме в театъра, вече спечелил, дори не беше ентусиазиран или окрилен. По – скоро излъчваше усещането, че е направил едно добро представление като в Алма Алтер вечерно време.

Нищо повече.

Та…

За всички гледали и не-гледали телевизия…

За всички посещаващи често или по-рядко театъра ни….

Мисля, че това е поздрав за нас – за силата и непреклоността на духа.

За това, което буквално не се вижда с очите, а живее в нас и чака да го предизвикаме!

Поздравления на Андриян Асенов и неговите незаменими учители и вдъхновители в Алма Алтер – Николай Георгиев и Петя Йосифова!

П.П.
Пссс и ако искате да усетите волният му дух и зареждането от всички останали актьори в Алма Алтер – то тежката ни метална врата е отворена за вас!
Добре дошли в различния ни свят, където всичко е възможно!

Кристияна Миткова

Posted on

За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев

Posted on

Вълкадин не приказва

Човеците на Йовков сме ние, но преди век. Век и половина. Малко по-бедни. Малко по-необразовани. Но и малко по-човечни. И мъката ни по-дълбока, и щастието ни по-същностно. Станал по-изгрев слънце Симеон Василев не приказва. Мълчи и мисли. Мисли и мълчи. А мислите му…

Кажи ми, Вълкадине, с какво съм аз различен от теб? С какво всички ние сме различни от вас.

Ти от Йов? Ти от Гилгамеш? Ти от Едип? Ти от Хамлет или от Макбет? Ти от Фауст или от младия Вердер? От онези заблудените Ивановци, Карамазов и Илич? От Кандид, Ередия, Артур или Кихот?

Нима това е проклятието на мисълта? Когато съзнанието екскрементира въпроси, човекът се превръща във философ. Мисълта сковава, прави те статичен, все по-безсмислен и по-философичен. Това са те – философите: хора, които робуват на себе си. Тяло, което робува на течност побрана в череп, която от уважение наричаме орган. Не са ли те най-смелите сред нас, Варадине? Тоест най-видните глупаци. Какви чудни мелодии изобретяват с този орган!

Приемайки безумието с отворени ръце, те задават въпроса непосредствено – като теб. Падат на крака, вдигат глава и имат скромната наглост да се обърнат към небесата и да желаят вниманието на Всевишния. И той ще откликне, разбира се. Че нали е добър? Или поне така си е мислел Сократ, редуцирайки Бог до тази празна абстракция, т.нар „Благо“. Единствен Пирон се опази от знанието, от отговора, докато Зенон, по-късно, Сенека, Аврелий и Епиктет задавът „въпроса“ към дърветата и горите. Навярно стоиците, подобно на горските зверове, намират себе си и своя Бог насред природата. А Аристотел и перипатетиците, та те дори не се осмеляват да го намерят. Задоволяват се просто с това да го преследват.

Какво остава за средновековните философи? За Августиниянците, Томистите, схоластиците, които правят от Бог едно копеле,  син на себе си, криещи се зад измъчената и разпната идея за Тройцата.

Губим Бог, Вълкадине. Губим го в мислите си. И така той губи нас в мъгла от концепции, идеи и абстракции.

С кой би предпочел да говориш ти, Вълкадине, с машина или със звяр? С Бога на Спиноза, или с този на Шопенхауер? Или може би с труп? До там стигна този наш Господ в нашето време, до неговата собствена смърт.

Мълчанието, не липсата на отговор, то е отговорът.

А тишината… тишината е всеприсъстващият идеал, към който никой не желае да посегне. А колко жалко е това, след като единствено при нея съзнанието може да намери своята последна радост.

Симеон Василев

“Последна радост” можете да гледате тази вечер, 03 декември 2019, 19:30 часа. ВХОД: СВОБОДЕН

Спектакълът е финансиран от Национален Фонд Култура.

Posted on

LIBERTÉ, ÉGALITÉ, FRATERNITÉ

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Един неочакван поглед се промъква в театъра, крадецът на истории за Валерия Димитрова.

Тъмен тон в си бемол пропълзява през каменните стени. Първият звук от представлението. Намира пространството на квадрата. Бял квадрат на бяло поле.* Режисьорът е отместил завесата. Звукът влиза. Логопедите отдавна са взели решение за различното изговаряне на звукът “р” в българския език. За щастие Режисьорът не се влияе от мнението на логопедите, той отдавна е взел решение за ролята на различното .

“Валерѝ”, едва ли някой може да си спомни дали това е бил опит за шега или органична реакция на Режисьора  към звука, и двата варианта са точна илюстрация на явлението опитващи се да обясним тук. **

LIBERTÉ, ÉGALITÉ, FRATERNITÉ

В резюме.Валерия Димитрова изговаря по различен начин звукът “р”. Как вибрациите на това различие в  звука са довели до структурни изменения на материята и дали нашите впечатления са илюзия на съзнанието. Може само да наблюдаваме и отбелязваме, но не можем да знаем. В собствената си безпомощност прибягваме до епитетите: аристократичен стил, джазов ритъм, френско “р”. С двойно литературно  подсигуряване, се опитваме да вербализираме фотон енергия  в пространството, фотон свързан в квантова двойка с друг някъде в 18 век.*** когато Жан Жак Русо ще каже:
“Човекът например е интелигентен, защото може да разсъждава, но Върховният Интелект не се нуждае от разсъждения; за Бог не са необходими нито логически предпоставки, нито изводи, нито дори съждения. Върховният Интелект е изцяло интуитивен…” 
Емил или за възпитанието, Жан Жак Русо

И Валерия интиутивно изправя Бог пред Йовковата Албена. Дава й крилете и свободата на Албена да съди Създателя си в нейната Вътрешна църква. Горда да понесе последиците от дързостта си. В бял квадрат на бяло поле. Извисяване на Свободата, среща с невидимото, не чрез сетивата, чрез познанието и познаването. Корпускулярно напластяване на светлина, бяло върху бяло, лъч върху лъч. Акумулиране на енергията на светлината, което ще отвори портал на времето. Ще се роди поетът на романтизма и идеализма.Ще се роди Френската република, борба за равенство и полет на духа. Свободният човек, мечтае за белотата на бялото. Нов свят, различен свят, човешки свят. Концентриран дух, човешки дух, еманация на музата до ухото на Дюма докато пише “Клетниците”. Сриване на догмите и предрасъдъците. Екзистенциално неравенство и Валерия Димитрова в едно изречение е оксиморон. Хипербола на реализъм родена в социалното общуване. Безразличието е отхвърлено . Пътят е действие. 
“Изкуството е да бъдеш изцяло себе си” Пол Верлен
Различното “р” го няма. Тонът на тромпета, смелостта на импровизацията и ритъма на танца излизат на сцената. Те са в белия квадрат. Страхотна компания за Виан, Рембо, Верлен, Сартр. Върховете на квадрат, който ще изгуби формата си. Ще се превърне в кръг, звезда, жасмин. Стремеж към невъзможното**** в комбинацията на цвят, звук, движение. Желание за разкъсване на границите. И не търсене на, а раждане на изкуството.

ВИЖ ПАРИЖ И УМРИ
14 април 2019  – Валерия Димитрова напуска Париж след няколко дневно посещение (единственото)
15 април 2019 – Парижката Света Богородица е унищожена от пожар 

*преди да дойде в Алма Алтер, Валерия Димитрова, работи като редактор на сайта на Софийски университет, първата критика която пише за Алма Матер е озаглавена “Бял квадрат на бяло поле”;
**при първия ден в Алма Алтер,  Режисьорът Николай Георгиев, цял ден се обръща към нея с името Валерѝ, по-късно ще твърди, че се объркал;
***терминът „квантово заплитане” е въведен още от Ервин Шрьодингер през 1935 г. за обозначаването на явления, при които състоянията на частиците се оказват взаимосвързани независимо от разстоянията, които ги разделят. По същина това явление е само доказателство за парадоксалността на квантовата механика, но съвременната физика вече може да създаде съвкупност от частици, които имат квантова връзка.
****”Striving for the impossible” филм на Валерия Димитрова

Крадецът на истории


Posted on

Философия на актьорския занаят

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? За най-големия философ сред актьорите, и най-големия актьор сред философите – Симеон Василев, говори Георги Арсов.

Спомням си го при първата ни среща. Беше точно след спектакъла ‘’Краят на играта’’. Стоеше в централната ложа, но не на стол, на стълбите. Точно като философ, който не знае кое е правилното решение. Попита ме: ”Защо точно този финал за представлението ?’’ Така се случи, че и до ден днешен не успяхме да поговорим на тази тема, но времето е все още пред нас.

Бързо след това започна да тиктака като часовника в ‘’Красавицата и Звяра’’, а по времето, когато реших да говоря с Николай Георгиев и Петя Йосифова за бъдешия мюзикъл с кървави послания знаех, че няма по-автентичен Суийни Тод от него.

Но всичко това е известно.

Какъв е Симеон Василев в живота ? Това е като да се опиташ да обясниш питагоровата теорема на някой музикант – на теория може и да я разбере, но на практика нищо няма да се случи.

Симо е енигма. Крие се от хората и от живота, но когато стане въпрос за философски разговор, облича рицарската броня и защитава своето до последно.

Вегетарианец от петите до главата, че и малко по-нагоре, Симо обича разходките по полските гори и разговорите с непознати близо до езерото.

Тайната е, че разпознава хубавата музика във всичките й измерения, а когато му се допее дори и острият бръснач не може да го спре.

Прекарахме Бъдни вечер заедно с него – импровизирана вечеря, събрана за приятели, няколко настолни игри и едно утро под звуците на Лъвкрафсткото съществуване на едни самотни съзнания. Така изглеждаше нашият Дядо Коледа. И ни донесе хубав подарък – мисълта, че и тази Коледа може да я посрещнем така. Пък току виж сме заговорили и за ‘’Краят на играта’’ като Хам и Клов…

През ноември можете да гледате Симеон Василев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

Георги Арсов

,

1

+

Posted on

Северозападна ваканция

Летото ни разпръсква по целия свет. А ние събираме наще срещи и винаги са връщаме, напълниле джобовете с камъняци. Всеко камъче е една мининка среща, която сакаме да споделиме. Коги са врънем у назе, у театъра, камик по камик го градиме отново и те за тава са извисева високо, дълбоко у душите.

Сигурно наще зрителе, демек публиката, много често са пита. Кво ли праат актьорите през ваканцията, освен че са готват за некое друго представление за началото на сезоня.

Ми да ви кажа, и ние сме като сите ора. Одиме на море, планина, или в краен случай у некоа държавица, че да смениме обстановката.

Язе обаче, не почивам., връша работа. Бе накратко – ода на работа.

Работа си като стой та гледай. Цела седмица нема мръданье от стола. Дет са вика – вънка нека си е жега, я съм си добре.

Бе кво и да си говориме, у едно нещо спор нема. Който тръси, намира. Има ли желание човек да връши нещо, почивка му не требва.

Ама па не може и без почивка. И я заминавам на почивка у балканя след седмица.

Те тава е наща ваканция. Да почиваме и работим едновременно.

Андриян Асенов

ПС: Ако сте почитатели на хумора на Андриян разгледайте рекламната кампания на Слави Трифонов, Бойко Борисов и Митьо Пищова на концерта “Изкуствено дишане”.

Posted on

Драконов поглед към драконовата скала

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Вал свежда глава и смирено се изкачва нагоре към Драконовата скала, където се извисява манастирът Сан Хуан Де Гастелугаче. 

Когато сърцето ти е в театъра пътуванията идват трудно. Отдалечават те, отвличат сетивата и разделят духа от тялото. Защо все на мен се пада да пътувам толкова? Обичам да си взема чантата, да се кача на стоп и да стигна до плажа на Липите, до Родопите или Студена, където палатката е само моята, населеното място на поне три километра, водата е близо, а звездите са много и високо. Но тези далечни земи, до които тялото лети, а духът уютно си прави компания с носталгията, рядко ми носят нещо повече от повърхностно забавление, временно опиянение и копнеж да се прибера у дома. Има една песен на японския композитор Джън Мияке – “Самотният пътник”, в която припевът ме връша вкъщи: “А нощем, когато се връщам самотен от дълго и тежко пътуване. Аз виждам страната която обичам която ме чака завинаги”. 

Този път обаче Испания ме изненадва. Тук в страната на баските, в Северна Испания, природата е зелена, времето дъждовно, а хората далеч не толкова приказливи, колкото на юг. Остават ти време да чуеш мислите си, да се вслушаш в себе си и да помълчиш. Хладният вятър и дъждът са почистили “туристите” от плажа и когато се разхождам срещам единствено съмишленици. Какво облекчение да попадна именно тук след няколкото четийресет-градусови дни в Мадрид и двадесетичетиричасовата социална месомелачка. 

Още по-изненадана оставам когато в един от дните случайно попадам на манастира Сан Хуан Де Гастелугаче или както повечето от вас го познават – Драконовата скала. Не, аз не съм от феновете на “Игра на тронове”, не защото съм “арт”, напротив, гледала съм къде, къде по-глупави сериали, бози, сапунки. Но израснах с Робърт Джордън и “играта на тронове” свързвам само и единствено с машинациите на различните домове в “Колелото на времето”, затова ревниво пазя това парче от детството си неопетнено от мейнстрийма. И все пак малко хора знаят, че по календара на маите съм червен дракон.

Не мога да остана безразлична към това късче скала, което се е превърнало в стълба към небето. Далече от Бога (или поне онзи, когото ми натрапват), тук се чувствам близо до себе си. Красивите зелени склонове на планината се изменят в каменни образувания, в които се разбива мощта на океана. Морският орган на водата в скалите засвирва космическа мелодия около единствената пътека, която води само нагоре. На върха на скалата стоически стои постройката на манастира: семпла, от камък и дърво в средата на синьото нищо. Създателите на сериала и компютърните технологии толкова много са променили същността на това място, че някои от приятелите ми, които гледат сериала трудно го разпознават. Разбира се, истинските фенове на въпроса “Къде съм?” бързо ми отговарят “The Dragon stone¨. 

Във вторник се прибирам в София с облекчение. Ще бързам да вляза в безвремието на театъра и през уикенда да избягам до Забел или Студена. Но със себе си ще взема това камъче от страната на баските, а тук ще оставя някои следи, по които да тръгне Гопето, който си взима китарата и самара и се отправя към Камино… 

Валерия Димитрова

Posted on

@@ в Токио или как попаднах на нещо алмаалтерско

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Ким Думанон или Ким, както го наричаме отваря завесата на театъра в Токио, за да ни срещне с Минору Бецуяку.

Както повечето от вас знаят, трябваше да напусна България и Алма Алтер, за да уча една година в Япония. Едно от нещата, които веднага ме накараха да се почувствам у дома е университетският фестивал в моя университет (Tokyo University of Foreign Studies), в който имаше всякакви неща за правене – включително и гледане на театрални представления. За мое щастие имах възможността да гледам едно представление на моя роден филипински, но сякаш това не ми направи дълбоко впечатление.

В последния ден на фестивала реших да се срещна с един от двата театрални клуба в университета. Щом влязох в пространството, веднага ми направи впечатление едно нещо – седалките бяха (почти) като в Алма Алтер. Още нещо, на сцената имаше само това, което виждате на снимката – чува се някаква песен, а храната сякаш е изоставена.

Започна. Влезе майка с дете. След това доктор. Някакъв бегач. Музиката спря. Идва млада двойка. Започват да ядат храната на. Дойде и полицай. Представлението свърши. И какво разбрах? Ако не броим непознатите думи на японски – съвсем нищо. Всъщност, нещо усетих, замириса ми на абсурда. Познайте какво? След като потърсих името на автора – същият човек се е вдъхновил от Самуел Бекет. Дотолкова, че дори е направил неговата версия на “В очакване на Годо”. Само че при него, “Годо дойде”.

Този човек е Минору Бецуяку, считан е за един от основателите на “театъра на абсурда” в Япония. Представлението, което гледах, се казва “Разваленият пейзаж”. Да, не е като в Алма Алтер, понеже беше само игра на сцената, но въпреки това беше най-близкото нещо до Алма Алтер, което видях. Но стига съм писал, подготвил съм пикник за вас. Идвате ли?

Ким Думанон

Знаете ли, че? Бецуяку значи развитие и е псевдоним. Роден през 1937, последовател на Кафка, Сартр, Йонеско и Бекет, Минору досега е създал над 100 пиеси. Сред най-известните му заглавия са „Слон“ (1962), „Малката кибритопродавачка“ (1966, с приз „Кишида Кунио“, еквивалент на американските „Тони“), „Движение“ (1973), „Охлювът, който умее да танцува“ (1987). Изместването на реалността в неговите пиеси не е толкова силово изразено, както при Бекет или Йонеско. Стилът е близък до този на Харолд Пинтър, но е особено примесен с традицията на класическия японски театър НО. (Впрочем Бекет неведнъж подчертава, че се учи именно от старите театрални форми на Япония). Пиесата е ексцентрично натрупана с кратки и недовършени изречения. Диалогът е абсурден, смешен и страшен в своята безумна естественост. Парадоксално статичен и динамичен. Хем не придвижва явно действието напред, хем агресивно тласка към промяна действието вътре в героите. Което прави пиесите му трудни за поставяне. 

Posted on

Новите секссимволи

„Алма Алтер“ често е заклеймяван като театър, в който преобладават дамите, а Николай Геогиев като режисьор, който предпочита да работи със силната женска сексуална енергия и да я преобразува в творческа. От години сме свикнали в театъра да има един или максимум двама секс-символи, които да обират сърцата на момичетата и множество актриси, от които трудно можеш да откъснеш очи.

Онези, които не бива да забравяме…

  • Георги Арсов
  • Димитър Димитров
  • Пламен Момчилов
  • Стоил Атанасов
  • Цветелин Радев

В последните няколко години обаче правилата не са това, което бяха и на сцената на Алма Алтер се качиха младите, различните, иновативните. Представяме ви петимата, които не бива да изпускате на сцената.

Красивият

  • Михаил Бонев – Мишо
  • Михаил Бонев – Мишо

Сини очи, руси коси, атлетично тяло на професионален танцьор. Михаил Бонев е лицето, което трябва да запомните. Само на 17 години Мишо има зад гърба си над 10 спектакъла, завършва специалността „Авторски театър“ и е отправил поглед към върховете на съвременния танц. До края на сезона можете да гледате Мишо в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Арогантният

  • Евгени Панчовски – Генчо
  • Евгени Панчовски – Генчо

Къдрави коси и самодоволна усмивка са запазената марка на винаги уверения в себе си Евгени Панчовски.  Генчо, както го наричаме, спечели сърцето на недостъпната София Николова и от тогава единствените очи пред които свежда поглед са нейните. Брилянтният английски на Евгени му позволява да си играе с акцентите, както си поиска и с това спечели сърцето на публиката като ненадминатия бръснар Пирели в Суийни Тод. До края на сезона можете да го гледате в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Хипито

  • Камен Жижанов
  • Камен Жижанов

Атлетичен, къдрокос, зелен до дъното на душата си. Камен Жижанов ще ви спечели с любовта си към природата и безрезервната си доброта. Все по-рядко можем да видим Камен на сцената, защото сърцето му е там: в гората, до реката, със своето хъски, спасено от улицата и със стотиците си истории, които ще ви направят по-добър човек. Неспиращото му любопитство към живота изпраща Камен в Калифорния за това лято, очакваме го отново през новия сезон.

Вампирът

  • Симеон Василев – Симо
  • Симеон Василев – Симо

Бледо лице, гарванов нос и дълбок отвеян поглед. Симеон Василев рядко излиза на дневна светлина. Разпънат между философията и театъра, между разума и душата си, Симеон Василев често стои зад завесите и общува предимно със себе си. Нихилист до мозъка на костите си Симо е повече от магнетичен, но недостъпен. Врекъл се е във вярност на смъртта. Симо можете да гледате в последния мюзикъл на Алма Алтер – „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30, разбира се в главната роля.

Ироничният

  • Мирослав Филков – Миро
  • Мирослав Филков – Миро

Какъв е цветът на очите на Хумора? Синьо, синьо… като морето. Иронията и брилянтният ум на Мирослав Филков го нареждат сред най-желаните мъже в „Алма Алтер“. И тук вече не говорим за момчета. Спокоен в живота, но пълен с енергия на сцената Миро е готов на всякакви експерименти и да рови до дъно в себе си. Болката е най-силното оръжие на иронията. До края на сезона Миро може да видите в „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Посвещавам този материал на Георги Арсов и неговата китара. С иронично намигване,
Вал

Posted on

Стената на славата

В Алма Алтер винаги сме имали подчертано иронично отношение към „комерсиалното“, към създаването на „звезди“, които да стоят на плакатите.

Колкото по-абстрактна и абсурдна е идеята, колкото по-малко логично подредени линии и елементи – толкова по-добре. Рекламните ни кампании често са висока топка дори за ерудираните професори от Философски факултет, защото на тях им липсва малко физика и обратното, за високо-интелектуалните преподаватели във Физически факултет, защото им липсва усет към цветовете.

Отвъд звездите обаче, в Алма Алтер често се създават легенди. Имената на онези актьори, които се шепнат из коридорите на Софийския, за които се разказват митове от уста на уста: Стоил, Маноло, Пол, Зори, Борис, Вирджиния, Иван, Митко и т.н.

В 2019 година обаче Алма Алтер влиза в Ерата на водолея. Само преди няколко месеца американският визуален артист и сценарист на едноименното представление „Пионери“ – Дейвид Хънкинс поставя началото на Стената на славата. Със своите семпли черно-бели стенсили Дейвид нарежда върху нея Петя Йосифова, Георги Арсов, Марко Дженев, Валерия Димитрова, Пламен Момчилов и с типичното за Алма Алтер намигване – дакелът Луция и бебето Алма. Лицата започват да се появяват и върху тениски и пана, а скоро очакваме и “идеологическа” модна линия.

Кои ще са следващите лица върху стената на славата?

Proudly powered by WordPress