fbpx

Скъпи Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа, дълго време се двоумих какво да ти напиша или как да започна. Не за друго – просто времето ни отдавна е отминало един за друг.

Отдавна мина времето, когато единствените ми проблеми бяха в това как и кога точно ще украсим за Коледа, колко ястия ще сготви баба, дали ще има сняг на коледното утро, колко касетки с коледни филми ще успея да взема от видеотеката, как да остана буден максимално дълго на тази свята нощ, за да те изчакам, а на сутринта да заваря под елхата всички онези подаръци, които съм Искал. Днес обаче, Украсата вече не е същата, видеотеките затвориха, елхите се превърнаха в посечени борчета, а баба си отиде. С нея някъде и вярата в теб. Затова 24 години по-късно аз ти пиша. За първи път. И май е късно да ти пращам списъка си с желания, защото не съм от добрите момчета. защото ние двамата с теб отдавна сами градим съдбата си, сами купуваме подаръците си и живеем в света, в който сами си създадохме. А как го създадохме само… Ние, възрастните. Но ти не си за възрастните. Ти си за децата. Онези, които никога не пораснаха. Децата, които се нуждаят от малко магия, в която да повярват. Не им давай известност- на децата не им трябва – дай им снежните пързалки, дай им белите мечки и топлите ръкавици. Прочети писмата на тези, които не могат да пишат или да четат. Ако можеш – научи ги.

Днес няма да си пожелавам, а ще ти благодаря. Благодаря ти, че пазиш мама – усмихната, добра и малко луда, но нима не ни е необходима лудост. Благодаря ти, че ми даде дом – не какъв да е, а специален с размери 8 на 8 – тук на бул. Цар Освободител 15- тук на тези дъски – място за истината. Благодаря ти, че ми даде баща – духовен, който да ме преведе през Хамлет, Ричард и да ми покаже, че Може да се стигне дотам, където “няма граница между твореца и сътвореното”. Благодаря ти, че ме срещна с професионалиста, който ми показа, че две тухли могат да те водят по най-стръмния път, най-верния път, но много повече ти благодаря, че Ме срещна с човека и приятеля, който може да те накара да повярваш, че Беззвездното небе и сълзите в една августувска морска нощ не са най-страшното. Че когато любовта понякога си отива, приятелството се възражда. Моля те, връщай ни Валерия поне за малко – не че тя не е тук сега, но Алма никога не би била изцяло пълна без своя Алтер. Благодаря ти, че ми позволиха да създам тази история, че Ми дадоха уменията, знанията и вярата да стигна до нея. Благодаря и на тях – Мирослав, Евгений, Марко, Адриана, София, Михаил, Камен, Симеон – спътниците в дългото пътуване през песни, танци и малко мандарини. На Андриян и Моника – които видяха Красавицата и Звяра така, както аз никога не бих могъл. Днес този спектакъл става на 1 година. Пораства. И аз с него, а нима всички не порастваме по Коледа.

Моля те, теб, скъпи Дядо Коледа само за едно – пази ми ги здрави, пази ми ги усмихнати, пази ми ги толкова енергични, буйни и ненаситни за живота. Дай им любовта, която търсят, пази я в сърцата им, премахни разстоянията и никога не им давай да забравят, че преставаме да си играем не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.

Обръщам се към теб, защото Бог понякога е зает, а и си няма вълшебна шейна. Тази година аз ще те чакам под елхата – не материалната, а истинската, единствената, която има значение. Ще те чакам, за да ми донесеш този подарък, който идва от сърцата – от сърцата на хората.

Георги Арсов, финален монолог “Красавицата и звяра”, коледно издание,
инспириран от Бенедикт Къмбърбач

За мюзикъла с любов

Няколко думи за „Чикаго“ във Феникс театър, Лондон, „Красавицата и звяра“ в театър-лаборатория „Алма Алтер“ и предстоящата премиера „Суини Тод“.

Събота вечер е. В лондонския „Феникс“ вече няма свободни места. Все още трезвени англичани и любопитни туристи са седнали в залата и очакват мюзикъла да започне. Ах, Чикаго…Сценографията е брилянтна. Върху сцената има един стол, върху стола е поставена шапка. Завесата се отваря. По дяволите, защо им е въобще завеса. Оркестърът е сценографията.Актьорите са настанени неангажиращи от двете страни. И мюзикълът започва с „All that jazz…“

Костюмите – безсрамно разголени. Това се харесва на публиката.

Музиката тук е всичко и… добре, че е музиката. Тя увлича и ни кара да забравим кратките актьорски скечове между отделните песни, в които английската школа на старото поколение се сблъсква с новите бутафорни представи за автентичност на младите актриси, които безпардонно преекспонират и интонират всяко изречение. Ах… най-автентичен в спектакъла и много точно усетено решение на режисьора е присъствието на диригента.С лекота той влиза и излиза от действието без да има никакви претенции за велика актьорска игра, семпло и със замах.

…и тук един друг диригент ме грабва и ме отнася в кухнята на Алма Алтер, където Когсуърт (Симеон Василев) и Люмиер (Мирослав Филков) не могат да разделят властта в замъка на Звяра (Андриян Асенов). Музиката отстъпва крачка назад и разкрива човешкия свят на актьора. Свят дълбок, многопластов, който увлича без показност, без шум и без голотии, разголени са само душите. На Моника и Андриян. Двамата незрящи актьори ни отварят очите за една любовна история, която се развива в своята дълбочина и въпреки шума на аристократичната си съвременност.

Позволете си да отидете на театър и да обикнете семпло, без фанфари, но дълбоко, за цял живот. Четвъртък вечер от 19:30 с вход свободен – „Красавицата и звяра“.

Простете ми Мисис Потс, но бих искала да разкрия още малко от кухнята на „Алма Алтер“…

Не друг, а отново Георги Арсов посяга към следващия мюзикъл на сцената на „Алма Алтер“ – „Суини Тод“. В него тъмните сили изпълзяват от катакомбите на театъра… в главните роли очаквайте София Николова и Симеон Василев, а всички останали като… трупове…

Вчера си тръгнах от Лондон: мрачни улици, дъжд, плесен, безкрайно много хора, в град, който би бил магнетичен с бързаща загърната двойка, един преследвач и може би някоя друга препускаща карета.

There is no place like London…

Едно, две, три…

За четвърта година ще гледам представлението „Краят на играта“ по текстове на Бекет в „Алма Алтер“ и да викажа честно, спектакълът ми е много по-интересен през погледа на актьорите.

Марко Дженев, винаги в центъра на събитията, докладва:

Ей, Гопе, спомняш ли си онзи път, в който решихме да „повдигнем“ малко представлението 15 минути преди началото. Така, де, аз реших. И вместо да започна да броя „едно, две, три…“, реших да започна, като броя в хора – „един човек, двама човека…“. Прецених да не казвам на Георгиев, защото мислех, че ще му хареса идеята. И тя не му хареса. Накрая, по време на разбора след спектакъла, той ни пита дали знаем къде е подът. Ние знаехме. Той каза, че сме се запътили по-ниско и от пода с тая наша психологическа бутафория.

Вдъхновена от успеха на актьорите в тази версия, потърсих доказателства и за успеха на спектакъла при предишния състав. Не останах разочарована, Марко отново докладва…

Преди няколко години, когато Ники участваше, имаше един случай. Представлението почти приключва, всичко е супер, не сме объркали нищо, публиката поема с интерес. Започва монологът на Ники, който седи на висок стол върху масата. И Ники, мотивиран от общия успех до този момент, набира с текста все по-ентусиазирано, прави множество мимики, тялото му се клатушка на стола, калкулира все повече енергия…и пада от стола. Зад завесата. Все едно тя го погълна. Не знам дали някой разбра, че не беше нарочно.

Е, Марко, едва ли някой не е разбрал, че не е било нарочно, но ти вярвай в каквото сърцето ти си пожелае. Не искам да ви подвеждам – „Краят на играта“ е една нова форма на театралната класика от миналия век. Форма, която толкова може да ви обърка, колкото и да ви накара да прогледнете въпреки мръсния въздух навън. Тази вечер, 19:30, Алма Алтер.

 Разходка в миналото с Марко Дженев и Натали Дакова.