Доблестният мавър, чистосърдечната Дездемона, изисканият Касио – всички те, са пионки в ръцете на своя „пъклен кукловод – Яго”.
Кукловодът гледа отгоре, но какво се случва, когато той реши да поведе и то с наслада своите марионетки в хода на действието? Дали ще ни потопи в най-мътната чернилка на душите, в най-тихото на телата, в най-горещата кръв, раздробяваща мозъка на пръснати навсякъде парченца без да ни подава ръка, за да се измъкнем? Можем ли да разкажем Отело днес?
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Истината е, че не трябва да го разказваме. Всички сюжети за далечни битки са разказани, всички романтични девойки са вече влюбени. През фрагмента, през тялото и бруталната експресия на музиката, острите погледи на лицата, безумното бушуващо в нас, ще се изправим пред всепозволеността на днешния ден. Пред самите себе си. Пред бесовете си. Само тогава ще можем да издействаме Отело, да го деконструираме на съставните му части, за да разберем от какво е направен, от какво сме направени ние – човеците на днешния ден. Само тогава ще можем да ви срещнем – не красиво, опаковано или съвършено, а автентично, човешки. Защото толкова много ни липсва тази среща днес.
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Режисьор: Георги Арсов Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс Композитор: Константин Кучев Участват: Орнелла Цолканов, Димитър Димитров, Жулиян Желязков, Станимира Димова, Елена Григорова, Мариела Димитрова и Даниел Петков
Спектакълът е част от проекта “Културни мостове – България, светът и ние”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Национален Фонд Култура.
Угне Тумоните е литовски артист с бакалавърска степен по театър и танц. Тя е дълбоко запалена по експерименталните и алтернативните форми на театъра, като изследва и съчетава различни художествени средства, за да създаде истинска връзка с публиката. В момента Угне е част от екипа доброволци на „Алма Алтер“, подпомагащ Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Тя ще говори за „Албена“ от Николай Георгиев.
Всеки иска парченце от Албена. Като ябълката в градината, тя сияе със забранена сладост — желана, осъдена, подложена на завист. В тази постановка на Албена, по разказа и пиесата на Йордан Йовков, красотата се превръща в престъпление, а желанието — в смъртна присъда. Може би не разбрах всяка дума, но сцената говореше свой език — език на ритуал, присъда и крехкостта на женското съществуване под колективния поглед.
Пиесата започва с четири фигури, които излизат на сцената. Пред всяка от тях стои малка маса с ябълка — освен пред Албена. Те сядат зад масите, тихи и премерени, а после донасят столовете си, поставяйки ги пред нас като доказателства в съдебна зала. Трима мъже — нейният съпруг, нейният любовник и един селянин — и Албена, чийто стол е червен, докато техните са бели. Самата тази цветова разлика говори достатъчно: Албена вече е белязана, вече е виновна.
Запалват се свещи и се разпръсква ориз — едновременно напомнящ сватба и ритуал на жертвоприношение. След това се донася огледало — първо се показва на публиката, после се поставя на земята, с лицето нагоре. Отразяващата му повърхност се превръща в част от сцената — едновременно олтар и капан. Актьорите дори подават ориз на зрителите, размивайки границата между сцена и публика. Вече не сме наблюдатели, а участници в ритуала на обвинението. През феминистичната призма това е един от най-силните жестове в спектакъла: отражение на това колко лесно обществото осъжда жените не за това, което правят, а за начина, по който са възприемани. Албена, като толкова много жени преди и след нея, се превръща в огледалото, в което общността проектира своите страхове и желания.
Когато Албена счупва яйце върху същото това огледало, символизмът е мигновен и инстинктивен — животът се разпуква под тежестта на осъждането. Образът е крехък, суров и дълбоко женствен: яйцето като раждане, уязвимост, невинност, която може лесно да бъде разрушена. През цялата пиеса ябълките биват хвърляни, мачкани или търкаляни — сякаш, за да се каже, че веднъж докосната, чистотата никога не може да бъде възстановена. Църковноподобната музика и ритуалните движения превръщат сцената в морален олтар, където тялото и изборите на Албена са подложени на колективна присъда.
След убийството на съпруга ѝ, преобразяването на Албена придобива почти митичен характер. В транс тя танцува народен танц, докато гаси свещите — очите ѝ диви, движенията ѝ необуздани. Изглежда, сякаш за кратък миг си възвръща собственото тяло, преди да бъде отново заглушена. Когато брашното се разпилява върху черната ѝ рокля — белият прах пада като земя върху гроб — образът е болезнено поетичен. Тя стои над огледалото, сякаш е погребвана под тежестта на собственото си отражение. Това е едновременно погребение и пречистване — сякаш само в смъртта може да бъде направена „чиста“ отново. Желанието ѝ да облече бяла булчинска рокля „за Бога“, докато я очаква смъртното наказание, отеква като жесток парадокс на патриархалната моралност: жената може да бъде „изкупена“ единствено чрез смъртта си.
Последният акт — Албена, държаща една-единствена свещ, преди да я изгаси — е опустошителен в своята простота. Мракът, който следва, не е просто краят на историята, а заличаването на гласа ѝ. Мъжете, селяните и ние, публиката, оставаме пазители на нейната история — история, изкривена от осъждане и ревност. Постановката ясно показва, че истинското „престъпление“ на Албена не е било убийството или изневярата, а красотата ѝ, свободата ѝ, усмивката ѝ, която е траела твърде дълго.Тази Албена не е просто ново преразказване на български класически текст; тя е ритуал на разплата. Тя не разчита на езика, а позволява на символите — ябълките, огледалото, брашното и пламъка — да говорят сами. В това откровение спектакълът излага вечния кръговрат, в който жените са въздигани, желани и накрая унищожавани за дръзостта си да съществуват извън границите, наложени им от обществото.
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
Мария е на 27 години и е от Гърция. Психолог и младежки работник. Има опит в управлението на проекти и създаването на съдържание. Подкрепя екипа за социални медии на фестивала Alter Ego. Обича захарта и кучетата. Много.
Да бъдеш жена в края на 20-те си години и да гледаш „Антигона“ от Жан Ануй в изпълнение на Валерия Димитрова е незабравимо преживяване. Антигона е всяка жена, във всяка епоха на човечеството – бунтовната дъщеря, лечителката, вещицата, развратната тийнейджърка, командващата колежка. Антигона е всяка жена, която се опитва да предизвика статуквото, традициите и междугенерационната травма. В нейната епоха да се изправиш срещу силен мъж означава да жертваш собствения си живот. Неспособна да преживее живот, който не заслужава, като жена, изградена от собствените си принципи, тя избира смъртта.
„Сега съм твърде далеч от теб, говоря ти от царство, в което не можеш да влезеш — с бързия си език и кухото си сърце. Ако животът трябва да бъде нещо от страх, лъжа и компромис; ако животът не може да бъде свободен, смел, некорумпиран — тогава, Креон, аз избирам смъртта!“
Валерия се бори постоянно сама, нанася удари във въздуха с решителност, облечена в боксьорски екип. Тялото ѝ разказва цялата история — бори се до изтощение, крещи своята истина, за да я чуят всички. Тя използва тялото и гласа си, за да опише по изключително автентичен начин преживяването на човек, който се бори с властта, който се бори за правото си да съществува по собствените си условия. Виковете, хореографията на всеки момент, актьорската игра, заедно с автобиографичните препратки на Валерия, доказват, че тя е дала всичко от себе си, за да ни покаже вечната дива жена — въплътена пред очите ни.
Тя оплаква живота си, като си организира празненство. Облечена е празнично, пияна, плаче и се подготвя да умре. Жена, удовлетворена, че е променила разказа — не е позволила съдбата да реши вместо нея. В този момент Валерия е едновременно истерична и дълбоко човешка.
Когато отидете да гледате „Антигона“, ще видите жена, която се бори неуморно на сцената с толкова страст и решителност, с вяра в собствените си принципи. Толкова минималистичната, телесна режисура е напълно подходяща за посланието, което „Антигона“ иска да предаде.
Photo by: Krista Anna Zute – ZušePhoto by: Krista Anna Zute – Zuše
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
Люк Фурниал е 23-годишен френски възпитаник на дисциплините публична политика и социални науки, който търси връзката между политиката и живия театър. Той е част от екипа на „Алма Алтер“ в Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Днес той ще сподели красотата на „Затвор на сънищата“ от „Алма Алтер“.
Едно странно усещане преминава през мен, докато пиша първият си сериозен опит за театрална рецензия, седнал на това интригуващо малко помещение на приземния етаж в Университета „Св. Климент Охридски“ в София.
Имах щастието да присъствам на две представления на La vida es sueño, адаптирана от испанския драматург на XVII век Калдерон де ла Барка. Ако трябва да предложа първо и най-непосредствено впечатление, то би било, че за мен това беше ценно посвещение-едновременно в света на физическия театър и в красотата на българския език. Двойна благословия.
Метафизичната пиеса, първоначално поставена сред благородниците на феодална и анахронична Полша, се превръща в далечно ехо, призрак на наследството на Калдерон. Това, на което публиката на Алма Алтер стана свидетел, беше нещо съвсем по-различно. Две актриси владеят сцената с магнетично присъствие и физическа отдаденост. От оригиналния текст остават само два персонажа, единият от които е измъчван от пленничество, чиято истинска същност остава завинаги двусмислена.
Сценографията е минималистична. Двете актриси са облечени в монохромни цветове: затворничката в бяло, нейната пазителка-в черно. Централният обект на драмата, съществото, което въплъщава затвора, е дървена стълба. Когато се разгъне, тя образува клетка за един човек-богата на символика и внушение. В задния десен ъгъл на пространството стои пиано, дискретно покрито със зелено платно.
Интригите на полската аристокрация, които оживяват в разказа на Калдерон, отдавна са изчезнали, но психическите и физическите затвори, които те обитават, са напълно реални и продължават да ни преследват в съвременния живот. Макар че човек трябва да избягва да свежда непознатото до познатото-както психологията често прави, обикновено за сметка на художественото изразяване-метафизиката на Калдерон, тук умело есенциализирана чрез сценичната реализация, предлага мрачно, реалистично контрачетене на Платоновата алегория за пещерата. В това виждане окованият образ не е толкова невеж, колкото примирен с трагичната ирония на своето състояние.
Пиесата започва с мекото, колегиално и загадъчно влизане на двете актриси, които влачат сгънатата стълба от противоположни страни. Тяхната бавна, права, леко приведена походка, отбелязана с интензивни, жални погледи, веднага въвлича публиката в атмосфера, която е истински тежка. Затворничката на своя сън, или по-скоро на своя съновидей, термин, който предпочитам заради по-богатите му семантични пластове, започва изкупителна процесия около сцената, докосвайки публиката със своето страдание, тежките й, ритмични стъпки оставят отпечатък върху тила на зрителите. Треперещите колене на Мария сякаш носят сами цялата тежест на затвора-стълба.
Следва дълга, вътрешна агитация на тяло и душа—такава, която езикът трудно побира. Затворничката на съня е измъчвана от екзистенциалния триптих живот – сън – смърт. С глас едновременно твърд и трогателен, тя произнася тежки монолози, които представят ужаса от смъртта в светлината, ужасите на живота и предателството на илюзията. А когато вдишва страданието си, тя го прави със същата убеденост. Дори когато най-накрая излиза от клетката-клетка, някога споделена с нейната пазителка, и в която тя бе говорила с такава страст-светлината не пристига. Нейният марш продължава, почти по същия начин, вече придружен от пиано ноти, които са влажни, хладки и интензивни, но сега по-бързи в темпото, подсказващи, поне за моите уши, относителността на времето-онзи „кръговрат, в който часовете винаги текат“, както някога пееше Мишел Льогран.
Тази пиеса нямаше да ме развълнува толкова дълбоко без присъствието на наблюдаващата фигура-тази, която понякога принуждава затворничката да върви със своето страдание, а друг път я съпровожда с пиано ноти, които може би граничат със сантименталното, но чиято постоянност е в самата сърцевина на персонажа: стойка, смесваща вина и съпричастност пред лицето на чуждото страдание. Подобно на самата публика-поне както го прочетох в очите им, когато представлението приключи, тя сякаш се надява, може би дори се моли, затворничката да не се предаде на живота (и на сънищата) без борба.
С една дума, тази пиеса е мощна ода на смелостта и на онази странна красота, която понякога украсява примирението. Нека си припомним великолепните редове на Дилън Томас:
Не си отивай кротко в оная добра нощ Яростно, яростно се бори срещу угасването на светлината
Photo by: Leopold HuberPhoto by: Leopold Huber
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
Патрицa Щжелчик притежава диплома в сферата на Културни изследвания и Бизнес управление, с особен фокус върху културните практики и институции. Тя проявява основен интерес към диалога между изкуството и публиката. Тя ще изследва темите и естетиката на „Затвор на сънищата“ на Алма Алтер.
Да гледаш пиеса, без да разбираш езика, на който се говори, е преживяване, което те кара да обърнеш внимание на аспекти, върху които иначе човек може и да не се съсредоточи, и да измислиш своя интерпретация в движение. Дори и с предварителната информация за вдъхновенията и влиянията върху текста, е трудно да не позволиш на ума да се лута в други посоки, опитвайки се да намери смисъл във всичко, което се случва на сцената. Две актриси, една стълба, едно пиано и един метроном – единствените елементи, които публиката вижда по време на пиесата. Това е моето преживяване по време на Затвор на сънищата, пиеса, вдъхновена от Животът е сън на Педро Калдерон де ла Барка.
Един персонаж, облечен в бяло, изигран от Мария, и другият в черно, въплътен от Мариела. Оригиналната история, която изследва конфликта между съдбата и свободната воля, би подсказала, че белият персонаж е затвореният принц, а черният персонаж е кралят, който затваря сина си. Бащата се опитва да убеди затворника, че краткият му опит извън затвора не се е случил, а е бил само сън. Въпреки че знаех контекста предварително, не можех да спра да мисля, че тези два персонажа са просто две страни на един и същ човек, представляващи вътрешните конфликти, които всички носим в себе си. Борбата между добрата и лошата страна? Борбата между Ид и Свръхаза – трябва ли човек да следва своите пориви или правилата? Има ли изобщо значение това, което правим, или може би „истинският живот“ е просто сън – или пък кошмар?
Доста минималистичната сценична обстановка засилва силните ефекти, които актрисите създават със звуци. Все още чувам силното тропане, което Мария създаваше, докато правеше големи стъпки със стълбата на гърба си. Звуците на пианото, изсвирени от Мариела, още ехтят в главата ми. И не мога да забравя синхрона на метронома и ритмичните възгласи на двете актриси, които ускоряваха сърдечния ми ритъм.
Стълбата изглеждаше като третия главен персонаж или по-скоро като неразделна част от персонажа на затворника. Тя играеше различни роли през цялата пиеса – затвор, подемник и нещо, което напомняше кръста, носен от Исус Христос по време на Via Crucis. Тя беше и ключовият елемент в моментите, които намерих за най-завладяващи – а именно актьорската игра на Мария върху стълбата. Дори дни по-късно все още ясно виждам актрисата, застанала на върха на стълбата с треперещи мускули, хващаща част от таванското оборудване – дори без да разбирам езика, монологът беше емоционално въздействащ. По същия начин беше впечатляващо да се види силата и издръжливостта на двете актриси, висящи с главата надолу толкова дълго време, докато същевременно оставаха в образите си.
Без да разбирам нито дума от пиесата, се чувствам извинена, че не я анализирам през призмата на оригиналната история, а я възприемам повече като внушение. Чувствам се оправдана, че гледам на тази пиеса през елементите, които ми харесаха, и че мисля за възможни значения, гледайки символите. И дори без да схвана диалозите, бях привлечен от пиесата благодарение на изпълненията на актрисите, сцената, сведена до есенциалното, и създадените звуци.
Photo by: Leopold HuberPhoto by: Leopold Huber
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
В светлините на прожекторите и зад кулисите, казват театърът е магия. Онова което публиката не вижда обаче са работата, репетициите, недоспиването, инцидентите и предизвикателства пред нас актьорите.
Ето , че една вечер преди Шоуто на Алма Алтер, на генерална репетиция, една от звездите на спектакъла – Адриана Славова си изкълчи глезена. За щастие, няма счупване, но този инцидент ни напомня, че театърът не е само аплодисменти и вълнуващи представления. Предлагаме ви един разговор с Ади, което ни разкрива другата, по-лична страна на артистичния живот – мястото, където актьорите се борят със своите собствени трудности, за да продължат да създават изкуство. Адриана с усмивка и леко намигване ни въвежда в своя свят, изпълнен с рискове, страсти и моменти на спонтанност.
Как се чувстваш след инцидента и какво ти мина през главата в първия момент?
“Няколко месеца лежане, без театър”— това беше първото, което премина през съзнанието ми. Усещам как душата ми трябва да се пребори с този застой, да намери сили в неподвижността, докато копнежът за действие тихо бушува в мен. Да бъда прикован към тишината, когато всичко в мен крещи за движение.
Според теб, какво е най-голямото предизвикателство за тялото на един актьор?
Най-голямото предизвикателство за актьора е не битката със сцената, а със собствения си вътрешен свят. Да погледнеш в очите собственото си изоставане, да усетиш болката, която дълбае безмълвно, и да прегърнеш падението на духа. А после — да сложиш ръка на врата си, да притиснеш страховете в мълчание, да облечеш усмивка, вместо сълзи, и с последен дъх да прошепнеш на себе си: “Давай!”.
Изкълчен глезен на сцената… Дали го приемаш като част от „играта“ или като неприятна случайност?
Изкълченият глезен е знак, че трябва да забавя, макар и против волята си. Истината е, че от началото на сезона не съм спирала, не съм си дала дори миг. Сякаш този момент ми казва, че е време да поспра, колкото и да ми е трудно да приема това. И въпреки всичко, дори сега не се спирам — уча текстове, въртя се из вкъщи, мисля как, макар и с подскоци на един крак, да намеря път към театъра.
Когато разбра, че не е счупване, олекна ли ти? Знам, че веднага си получила помощ от цялата трупа
Олекна ми, че не е разкъсване на връзки — иначе щеше да са месеци в окови, а не просто седмица на “покой”, както каза сладкият доктор. А после дойде подкрепата, за която не само че не съм мечтала, но дори не съм си позволявала да очаквам. Докато се опомня какво става, вече бях с лед на крака, възглавница под главата и множество загрижени ръце около мен. Тази топлина, тази грижа, не е просто помощ — тя е като тиха прегръдка, каквато получаваш от семейство. А те за мен са точно това — дом, където можеш да паднеш и винаги да бъдеш вдигнат.
Театърът винаги изглежда толкова бляскав отвън. Какви други „невидими“ моменти би споделила с нашите читатели?
Това, което остава невидимо за очите на публиката, е едно съвсем различно измерение на реалността. Невидим е страхът – онова трептене дълбоко в душата преди всяко представление, когато се чудиш дали ще успееш да достигнеш до сърцата на публиката. Несигурността – когато вътрешно се питаш дали си достатъчно добър, дали ще оправдаеш очакванията на всички и най-вече своите собствени. Чуденето – всеки ден, всеки миг, търсенето на отговори, на смисъл, на нови хоризонти. Борбата – онова постоянно съревнование със себе си, да надскочиш собствените си граници, да преглътнеш умората, съмненията, провалите. Зад блясъка на театъра стои един свят, пълен с изпитания, в който актьорът се учи да живее между светлината на прожекторите и сянката на собствените си страхове. И точно в тези „невидими“ моменти се крие истинската магия – в способността да превърнеш всичко това в изкуство, да се разголиш пред света, да се покажеш уязвим, и въпреки всичко да продължиш напред, защото театърът е не просто игра, той е живот.
Как ще продължиш с репетициите? Някакви хитрини за адаптиране към нараняването?
Ще продължа репетициите скок по скок, стъпка по стъпка, хореография по хореография – с внимание и търпение. Нараняването ме научи да забавя темпото и да слушам тялото си. Понякога дори една малка промяна в перспективата може да разкрие друга истина. И така, с всяка стъпка ще вървя напред, без да губя ритъма, макар и временно да е променен.
Случвало ли ти се е нещо подобно на сцената или в друга ситуация? Как се справи тогава?
Това ми се случва вече за четвърти път, и може би точно затова първата ми мисъл беше страх – страх от изоставане, от пропускане на всичко важно заради тази травма. Преди ми беше много по-трудно да се справя, но сега имам надежда, че възстановяването ще е по-кратко. Помня как в онези моменти преминах през лека депресия, и именно това ще ме мотивира сега да не вървя отново по същия път. Важно е да постъпваме различно, да променяме подхода си, когато животът ни поднася изпитания. Този път ще се стремя да остана позитивна и да се фокусирам върху малките победи по пътя.
Вярваш ли в символиката на физическите наранявания в артистичния процес?
Да, вярвам в символиката на физическите наранявания в артистичния процес. Тези уроци, макар и болезнени, са важни напомняния, които можем да използваме в бъдеще. Те ни учат да слушаме тялото си, да разбираме неговите граници и нужди. Когато то ти показва толкова ясно, че има нужда от почивка, трябва да му позволиш да се възстанови. Нараненото тяло е не просто препятствие, а урок за баланс – между отдадеността към изкуството и грижата за себе си.
Какво би казала на актьорите, които тепърва навлизат в театъра и не подозират за „опасностите“ на професията?
Бих им казала: смело напред! Театърът е път, изпълнен с магия, но и с предизвикателства, за които може би не подозирате. Най-важното е да се грижите за себе си – разтягайте се винаги, преди и след всяка репетиция, за да пазите тялото си. Не се надценявайте, но и не се подценявайте. Балансът е ключов – между амбицията и вниманието към собствените си граници. И запомнете, дори когато се появят трудности или “опасности”, всичко ще бъде наред. Просто бъдете отдадени, но и разумни в това, което правите.
Има ли роля или сцена, която би изиграла точно в този момент, дори с изкълчен глезен?
Да, има роля, която бих изиграла дори с изкълчен глезен – “Тулипомания“. Би ми било изключително интересно да я адаптирам към себе си в този момент. Понякога, когато тялото ти налага граници, това отваря нови врати за творчество и вдъхновение. Би било предизвикателство, но и възможност да открия нови слоеве в самата себе си.
Ако трябваше да напишеш сценарий за този момент, как би го завършила?
Ако трябваше да напиша сценарий за този момент, бих го завършила с подобен край на спектакъла “Краят на играта” по Бекет, режисиран от Николай Георгиев. Представям си сцената като вой, но не на вълци, а на човешки вой, изпълнен със стремеж към свобода и вътрешна трансформация. Това би било израз на дълбокото желание да преодолееш ограниченията, дори когато всичко изглежда неизменимо. Такъв завършек би подчертал не само изпитанията, но и надеждата и решимостта да се изправиш отново, независимо от обстоятелствата. Ето и един цитат на деня: The highest form of intelligence is adaptation.
Как ще отпразнуваш възстановяването и завръщането си на сцената? 🎉
Ще отпразнувам възстановяването и завръщането си на сцената с дълбока благодарност към всички, които ми помогнаха да премина през този период. На първо място, ще благодаря на тези, които ме носеха напред-назад, които ми писаха, които мислеха за мен и бяха до мен. Ще се постарая да изразя признателността си към тях, защото без тяхната подкрепа този момент нямаше да е възможен. Това ще бъде моят начин да отпразнувам не само завръщането си, но и връзките и човешката топлота, които направиха всичко това възможно. Благодаря ❤️
На 29 април салона на Театър – Лаборатория Алма Алтер бе преизпълнен “висчки бяха дошли да видят Албена”, както пише автора.
Йовковата Албена – така хубава, както някога и така болезнена като днес.
Тази вечер Албена някак стъпваше, като че по въздуха, така близо беше до нас, а в очите и по нежната и дреха имаше нещо неказано, някаква тайна, която тя носеше.
Нещо имаше във въздуха, което накара и най-шумните зрители неусетно да се умълчат, телефоните да спрат да вибрират, защото сега вибрираше нещо по-силно, което ги затули, вратата спря дръзко да се отваря и затваря, а хората се поотвориха плахо едни към други…
Така се случва в Живия театър. Тъкмо се усетиш в удобни обувки и хоп – озовеш се бос.
След последния звук на Албенината песен на сцената бяха поканени три момичета. Публиката, която пак се раздвижи, усети че нещо необичайно, нещо важно се случва и спря на място.
Един особен блясък в очите, който не може да бъде облечен в думи.
Едно меко сияние, което имат само непресторените усмивки и протегнатите за прегръдка ръце.
И ето – мигове, хиляди мигове труд и до гърдите ти се притиска едно топло чувство – благодарност. Наднича носталгия. Душата ти се усмихва, нищо че в очите светят сълзи. Крачка, стъпка, стъпало, следващия покорен връх.
Маглена Гуркова, Станимира Димова, Адриана Славова – три самодиви, жени – войни, сестри по оръжие и в цялата си виталност получиха своите заслужени Дипломи от специалността Авторски театър, в която се дипломираха с отличие, връчени лично от режисьора Николай Георгиев!
Повече думи са излишни – елате и изживейте техните спектакли, с които всички се гордеем и които са част от редовната програма, а именно:
Маглена Гуркова – “България, страна на убитите поети”, с научен ръководител: Николай Георгиев
Ето какви послания им посветиха близките до тях колеги и ръководство :
На Адриана Славова:
Нека ви върнем цели 7 години назад. Октомври месец 2017 г. Едно малко, срамежливо момиче се явява на кастинг за специалността ‘’Авторски театър’’. На въпроса на режисьора ‘’На какво си готова за театъра ?’’ тя дава тих отговор, треперейки ‘’Всичко’’.
Едва ли някой е подозирал, че малкото и притеснително момиче днес ще е силна, отличаваща се с безброй качества дама, която събира очи на сцената и извън нея. Ади премина през множество приключения- беше жива в спектакъла ‘’Живи ли сте, бе’’, беше малък чайник в Красавицата и Звяра, беше въшка, сурикат, патиланец. Но тя порасна пред очите на всички и се превърна в самодива, в свободна душа влюбена в Зеленодивото на света и всичко това я доведе до ‘’Тулипомания’’- спектакълът, с който се дипломира с научен ръководител Петя Йосифова. Спектакъл, с който Алма Алтер се гордее, спектакъл , с който трупата се гордее, спектакъл, с който всеки би се гордял. Изящното лале е един от най-разпознаваемите признаци за идването на пролетта, а Ади за нас е точно това- пролет и разцъфващо цвете под искрящото слънце.
На Маглена Гуркова:
Маги се появи на кастинг в едни от най-трудните години- тези по време на Ковид 19. В едно бяхме сигурни- оценките й показваха, че тя знае какво иска. Маги ни изненада веднага на сцената на една от лекциите на Николай Георгиев, когато безгрешно каза монолога на ‘’Албена’’, а Николай Георгиев попита след лекцията: ‘’Откъде дойде това момиче’’.
Маги е смела на сцената и извън нея и това не е метафора. На коледното парти тя донесе торта направена от плодове, която сигурно отнема часове, но само истински прецизните хора не правят компромиси. Първата роля на Маги беше в Аладин, последваха още мюзикъли. След тях дойдоха самодивите, а те пазят всичко в тайна. Но от всичко, което Маги прави няма никаква изненада в това, че в работата с Николай Георгиев тя се спира за тема на дипломния си спектакъл именно на ‘’България- страната на убитите поети’’. Маги не обича да се крие и поставя въпросите директно- независимо дали те се отнасят за синя тениска, която не отговаря на стилистиката на спектакъла или за реплика, която трябва да бъде казана, защото идва отвътре. В едно от представленията, в които Маги участва се казва следната реплика: ‘’Не обича компромисите и не ги допуска. Върши всичко отговорно и напълно. Не е важно в кой Бог вярваш, не боговете, а вярата прави чудеса’’. Тези думи са казани за Мария Кюри. Ние разпознаваме в тях и още някого – Маглена Гуркова.
На Станимира Димова:
Стаси дойде в Алма Алтер уплашена и неуверена. Направи първите си стъпки със спектакъла ‘’Пионери’’. На една от репетициите Петя Йосифова каза: ‘’Аз искам този спектакъл да е за всички. Да могат всички да участват в него. Не се тревожи, Стаси,сега е трудно, но така трябва да е’’. Последваха много дни, в които Стаси работи усърдно, за да постигне това, което има зад себе си днес. Даваше уроци на всички ни и до ден днешен винаги ще ти помогне, защото така правят истински добрите хора. Лесно се пали, но така са хората на изкуството- огънят е част от същността им. А какво по-огнено би могло да има от нея- Лейди Макбет. Текстът на Николай Георгиев, ръководството на Петя Йосифова и същността на Стаси. И не се притеснявайте, на Стаси не й трябва помощ за тежката червена стълба, защото тя знае, че освен това, което не съществува не съществува нищо друго. А съм сигурен, че ако Петя днес можеше да й каже нещо то щеше да бъде: ‘’Не се тревожи, Стаси, сега е трудно, но така трябва да е’’
Годината, в която честваме 160 години от раждането на Щастливеца на България – Алеко Константинов и 75 години от раждането на големия български актьор – Стефан Попов, представяме спектакъла “Щастливеца” – едно виртуозно кабаре, истинско, живо, пленително.
Един спектакъл, който ще ви срещне с Бай Ганьо, ще ви отведе до Чикаго и назад, ще затанцуват кокетките, ще усетите миризмата на параходите и железниците, министър ще се качи на сцената, па накрая всички ще изядем по една круша и ще запеем.
Режисьор: Николай Георгиев Хореограф: Петя Йосифова – Хънкинс Музика на живо: Георги Арсов- китара, Жулиян Желязков-пиано, Андриян Асенов – кахон. С участието на четири майсторски подготвени млади актриси.
Проектът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата, Фонд Научни Изследвания на Софийски университет, Европейски корпус за солидарност.
Здравей, Расате! Кажи ни нещо повече за себе си. Как би се представил в няколко изречения?
– Аз съм още малък и не мога да се определя лесно. На 17 години съм, роден и отраснал в София, с желание да се преместя някъде на спокойствие в околностите. Уча, тренирам, забавлявам се, имам си хобита, за които вече нямам време, като всеки друг тийнейджър. Аз съм любознателен, всеотдаен, постоянно стресиран, но и щастлив в същото време.
Изучаваш “Авторски театър”. Можеш ли да ни обясниш какво точно означава това?
– Авторския театър е специалност в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, в която се изучава сценичното случване, въздействието между актьора и публиката и много други.
Каква е причината да се насочиш към този конкретен вид театър?
– Този вид театър не е толкова разпространен, но дава най-голям опит на актьорите да импровизират спрямо публиката и да се научат да мислят как да се справят в дадена ситуация.
С какво смяташ, че авторският театър се различава от традиционния театър и как той може да ангажира хората на твоите години?
– Когато актьора на сцената гледа точно теб, говори, комуникира и се опитва да проведе диалог, това те кара да се чувстваш част от представлението, помага да следиш действието, задържа по-дълго вниманието на хората, а както знаем това не е лесна задача днешно време.
Макар да си още първи курс, вече участваш в няколко представления. Как се готвиш за тях и какви са най-големите ти предизвикателства?
– Чувството да си в една сфера от толкова малко време и да получаваш такива шансове да се докажеш значи много. Много съм щастлив и благодарен, че ми се дава шанс, подкрепа и насоки, за да сбъдна мечтата си. Подготовката за всяко представление е много различна, в някои трябва да се минава хореография докато не ти паднат крака, в други трябва да се минава текст докато не започнеш да го казваш на сън. Но преди всичко, танци, текстове… най-важна е енергията, енергията която предаваме на отсрещния и енергията, с която той ни отвръща.
Смяташ ли, че в България имаш достатъчно възможности за развитие като актьор?
– Хората смятат, че в България няма актьори, но не, актьори има, няма хора, които да оценят тяхното изкуство. В театрите посетителите стават все по-малко с годините. Вече всички предпочитат киното и то чуждестранното кино. За да има развитие в България, първо хората трябва да пожелаят някакво развитие.
Ако можеше да направиш представление по твой собствен сценарий, каква тема би избрал?
Напоследък започнах много да се интересувам от история. Най-старата, най-красивата, най-достойната за учене история някога…българската история. Възхищавам се какъв народ сме били, какви дързости сме вършели, какви предци сме имали, именно за тях ми се иска да направя представление. За великите българи, помогнали по един или по друг начин за просъществуването на една по-голяма и по-велика България!
Знам, че си минал на индивидуално обучение в гимназията, за да имаш повече време за театъра, как реагираха родителите ти?
– Първоначално бяха категорични, че това няма как да стане. Учението е на първо място. После им споделих как стоят нещата в училище днешно време. Учениците не внимавам, играят си на телефоните, вдигат шум и не уважават учителите. Също изтъкнах най-важния аргумент, че ако остана в училище и не отсъствам от театъра, ще ми се натрупат много отсъствия и ще трябва да ходя на изпити, ако пък остана в училище и отсъствам по-често от театъра, няма да съм пълноценен член на трупата. В крайна сметка се разбрахме, че ще бъде най-изгодно да съм съсредоточен в театъра и края на срока да правя изпит по всичко.
Накрая, има ли някакъв съвет, който бихте искали да споделите с други млади хора, които мислят за кариера в театъра?
– Давайте. Опитайте. Най-лошото, което може да стане е това да не е за вас. Докато не опиташ нещо няма как да разбереш.
През летния сезон ще можете да видите Расате Апостолов в действие – в ролята на Симба в мюзикъла “Цар Лъв”, с режисьор Георги Арсов на 10 юли на Двора на Софийски Университет, 20.00ч., с вход – Свободен!
На 6.01.2023 Алма Алтер отпразнува своя 23-ти рожден ден!
Както винаги необикновено и много рожденно Алма Алтер предложи едно пътуване във времето от създаването си до днес. Партито се превърна в един джем сешън от случки, представления, репетиции, фестивали, турнета, песни, музика и танци.
Алма Алтер раздаде и своите подаръци на гостите – музикални албуми, книги, рекламни материали и разбира се един нелегален Алтер получи бивш алмаалтеровец. На партито присъстваха няколко поколения актьори на Алма Алтер, сътрудници на Николай Георгиев, журналисти, професори от Университета, приятели, оперната прима Майла Георгиева, съмишленици и близки.
Унивеситетският театър е възобновен през 1999 г. по инициатива на тогавашния Ректор – проф. Боян Биолчев. Първата му премиера е на 6 януари 2000 г. със спектакъла “Или или, или след събота не винаги следва неделя”, в спектакъла главната роля играе Стоил Атанасов, който 23 години не е слизал от сцената и когото днес можете да видите в спектакъла ДИНГ.
Вече сме на 23, достатъчно смели да знаем пътя по който вървим, достатъчно дръзки, за да не се отклоняваме.
