fbpx

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Цветно ли сънува Марко или черно-бяло? 

Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня.  Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.

Колко важен е сънят за актьора Марко?

Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената. 

Никога ли не си сънувал, че си в роля?

Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен. 

А защо записваш сънищата си?

Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.

Караконджулите отиваха на война.

Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.

Само че в стил “Дали”.

С привкус на Кафка.

Метаморфозна гротеска.

И всичко започна с генерално обявяване на война.

Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).

От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.

Първо – два Въртолета.

Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки. 

А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са  Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.

После Мигом, но бавно Два миг-а.  Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.

От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”

Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.

Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.

Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.

Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни.  Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените.  Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени  а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.

Караконджулите отиват на война. 

ПРЕМИЕРА – ОТ ТЪМНОТО КЪМ СВЕТЛОТО

На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”. 

След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото”  зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си. 

 Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно. 

Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а  “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.

След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците. 

За Премиерата  режисьорът Николай Георгиев сподели  : 

“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.

Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.” 

Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!

Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.

Ритуалите на днешната самодива

Актрисите в Алма Алтер се видяха в ново чудо – задачата да се превърнат в тайнствени, омайващи създания. Носят се слухове, че репетициите им за премиерата – “В Царството на самодивите” по Иван Вазов, се пазели в тайнство, а от време на време привлечени от дивните им гласове в Театъра влизали невинни минувачи по “Цар Освободител 15”, които повече не се завръщали. По този въпрос те само ни се усмихнаха тайнствено и ни разкриха някои от ежедневните си ритуали:

Тайно самодивско събуждане в 6 лесни стъпки:

1. Птичките ни будят.

1.1 Искаме да хвърлим камък по тях.

1.2 Спомняме си, че ние сме едно с природата.

1.3 Не хвърляме камък по птичките.

2. Бавно и красиво отваряме очи и поемаме ярката, болезнена, отвратите-… Ъм така де – освежаваща слънчева светлина.

3. Затваряме очи.

3.1 Стискаме ги с всички сили

3.2 Надяваме се това да ни върне към съня.

3.3 Не става

. 3.4 Пак отваряме очи.

4. С въздишка се изправяме.

5. Протягаме се.

5.1 Уханието на току-що сварено кафе, ни дава надежда за деня.

6. Ставаме. С нежелание** Повтаря се всяка сутрин. Така, де и самодивите трябва да ходят на работа. Иначе кой ще върти земното кълбо на малко, фино пръстче с пръстенче?

Сутрешното кафе е един от любимите ритуали на модерната Самодива. То е пряко свързано с нейното вдъхновение и благосъстоянието на останалите самодиви и мъгъли. (обикновени хора, лишени от магия). Твърде вероятно е ако опитате да заговорите или дори да погледнете Самодива преди първото и сутрешно ритуално кафе да бъдете хвърлени във въздуха и да се приземите обратно на парченца! Страховито, но по истински случай! Самодивата приготвя горещото си кафе сама в мълчание, докато внимателно обмисля деня си, защото както знаем- тя никак не си губи времето. Кафето й е и подсладено и горчиво – като нея самата. Би могла да го сподели единствено с останалите си сестри самодиви, но предпочита този ритуал да запази за себе си.

Съвременната самодива много обича онлайн пазаруването. Или по-специално разглеждането на обувки в работно време. Макар да ходи само боса, понякога и с кецове поради спецификите на съвременната градска инфраструктура (или липсата на такава), тя има тайна колекция от обувки, чието носене се отлага с години поради простата причина, че подходящият повод никога не идва…

Самодивата си има ритуали и в офиса. Когато компютърът забие, тя запява нежна песен, която на секундата стабилизира 5G – мрежата. А в обедната почивка разресва дългите си коси, мълвейки тайно поезия по посока на някой клиент – дали ласкава или злокобна – това вече си е нейна работа.

У дома Самодивата се заобикаля с растения, които да я утешават и откъсват от реалността на градската действителност. Тя съжителства най-добре с кактусчета, малки храстчета и не капризни цветенца, които грижливо подбира. Освен ритуалното им поливане с мълчана вода – вода, която е налята в мълчание от ръцете на Самодивата, тя ритуално им говори и нашепва тайни, нежни думи и молби да растат, да цъфтят и да зеленеят. Самодивата най-добре знае, че думата е и най- острия камък и най- нежната ласка. Тя говори и на гозбите си – да станат вкусни и лечебни, на билките си, нарича ги. Така всичко, до което се докосне попива нейната сила.

Самодивата винаги се буди рано. Още с първата птича песен, а след дългия ден обичайно похапва мед от глухарче на фона на бавна, хорова музика.

Ако мечтаете да срещнете тези чудни създания, които някои твърдят, че са виждали поне в съня си – не пропускайте Премиерата !

ВЕЛИКДЕН У ДОМА

Актьорите на Алма Алтер имат навика да посрещат и хубаво и лошо все заедно в Театъра, но ето, че изправени пред един от най- светлите Християнски празници някои от тях хващат влака, устремени към родните си места. Чудите се кои са те?

Стаси: Последните две години нямах възможността да прекарам Великден със семейството си в Сливен, затова тази година сякаш родовите корени ме дърпат обратно, и макар само за няколко дни, нямам търпение да се сгуша в топлината и уюта на “вкъщи”.

И качвайки се във влака, знаейки че ме очакват пет часа път, главата ми се изпълва със спомените как сме боядисвали яйца с брат ми, как мама ме е учила да меся козунаци. А частта с вдигането на тестото и скоростното му запращане обратно към плота, повтаряща се сто пъти, определено бе мерило за сила и могъщество.

Помня как на Разпети Петък с баба винаги ходихме заедно на църква, само двете, и минавахме под масата, символизираща Христовия гроб. Баба вече отдавна я няма, но съм сигурна, че там някъде, тя също пази този мил наш спомен. За мен Великден е традиция. Тази традиция, с която съм отгледана, която изконно пазя в себе си, но и постепенното изграждане на нови, свидни моменти и продължаване на традицията по естествения ѝ път напред.

Дайновски : Хасково е всъщност голям и важен град за южна България, намира се еднакво далече от Гърция и Турция, всъщност реално е по-близо до Одрин, отколкото до Пловдив. Районът се отличава с горещо и сухо лято, и е известен ( поне за мен ) с овощните си култури. Интересни и важни неща са: Хасковската Богородица, Завода за Бира ” Астика ” ( където се прави и Каменица, и други бири ), парк Кенана и аскувския калунь. Аз самият съм 50 % тутраканец и 50 % тръмбешчанин ( Полски Тръмбеш ), роден съм в София, а съм отрасъл в Димитровград… Та не знам дали съм точно асковлия, но все пак ето няколко класически хасковски израза, уникални за района, които аз лично съм чувал: Артик – това е израз означаващ най-общо приятел или познат. Но по принцип може да значи и синоним на хасковлия ( така се поздравяват хасковлии в чужбина, в София например ) Ко стаа уе Артик? – типичен хасковски поздрав. Интересен израз е каунь ( или калунь ), което е пъпеш, но значи и тиква ( в смисъл на тиквеник – глупак ). Когато хасковлии се наричат сами един друг: ауе каунь ( чете се като кауня, без да довършваш я-то ), това е израз на мили и приятелски чувства ( обикновено ), но ако сте от другаде и някой хасковлия ви нарече каунь, знайте че няма много високо мнение за вас.

Mариела: Да бъдеш Русенка си е цяла гордост. Вие знаете ли, че наричат Русе “Малката Виена”? Когато се разхождам по кея и слънцето блести на повърхността на Дунава, последното за което си мисля е да се върна в столицата. Празниците са по- различни тук в по-малкия град, хората са някак по-близо един до друг. Още от дете любимата ми Великденска традиция в Русе са Великденските кръшни хора на големия площад в центъра на града. Ставаш сутринта от звуците на тъпана още преди птичките да са запели. Нашите си – северняшки хора. И хората, изпълнили площада сякаш летят по въздуха. Вярно, имаме нещо особено – по-студено, ние северняците, но така мисли само този, който не знае песните ни, не е усетил топлината ни и не е газил с нас до кръста в Дунава.

Андриян: Северозападния край – моето родно място. Всички казват, че е най-бедния регион в цяла България, но пък ние – хората от северозапада сме богати отвътре – най-вече с чувството си за хумор. В моето село Лесковец – където съм живял от малък, на всеки Великден се ходи сутрин на църква, организират се тържества, и хората се събират на площада за да почетат празника. Иначе най-значимото събитие в Лесковец е през лятото, когато е и събора, или както ние му казваме – панаира. Тогава всички се срещаме – и тези които живеят там, и тези които си идват специално за панаира. В Оряхово – където също имам роднини, е градът в който е роден Дико Илиев, чието Дунавско хоро слушаме на всяка нова година. В негова чест една от традициите всяка година през лятото е, да се организира така наречената вечер на Дико Илиевите празници. Тогава духови оркестри от различни краища на България се събират за да изсвирят част от неговото творчество. За някои хора нашия северозападен диалект е много странен, понякога неразбираем. Но пък има и хора, които се забавляват когато се говори на северозападен диалект. Например ако искаш да кажеш на някоя жена че е много хубава се казва – мого си убава, или мааалииии, ква си сгодна женица. Ако пък искаме да кажем на някой да ти се махне от главата – аре бегай от тука, или маиняй ми са от главъта. Има и още мого такива северозападни изразе, ама нема а ги казвам сеги, що не са за пред ората. Ако некой сака а са отбие у нашия край, да са знаа – тама са натиска яко на яденье и пиенье. Е, имаме си и северозападна култура, ама тава е само за ора, дека са по-културни. И да са помни.

У Северозапада не са пита – къде да седна, тава къде да го тура, и кво да ям.

Божидара : В Разград, моя роден град, Великден е винаги изпълнен с живот. Дузини шарени великденски яйца красят центъра ни, както и други цветущи декорации. Всяка събота преди Великден от 2014г. насам се организира Великденски крос за малки, големи и отбори. Като той е подходящ както за професионалисти, така и за любители. Винаги има участници и от други градове, които всяка година се впускат в нашите дисциплини, а именно 5км крос и отборно щафетно бягане 5×1км. Тази година кросът ще има благотворителна кауза. Ще се събират пари за болния, от рядък тумор – параспинален ПНЕП на гръбначния стълб, десетокласник Мартин Христов. Освен това тази година ще наподобява първия крос по това че на старт/финала ще свири страхотният музикант Константин Кучев. Това са основните събития станали част от светлия празник, разбира се не забравяме че в 00:00 всички желаещи граждани ще обиколят църквата 3 пъти, запазвайки свещите си запалени.

Дано се приберем в Театъра поне малко по-чисти, поне малко по-смирени, за да сътворим в дните си и на сцената най-многоликите цветове и багри, по- пъстри и чудни дори от тези, с които ще изрисуваме Великденските яйца…

Актьорите на Алма Алтер крачат смело, но… с какви обувки?

Моите обувки…чифт…но винаги едната липсва.

Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.

Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.

Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.

Като цъфне… ако цъфне.

Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ

Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.

Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.

Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.

Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.

Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места

Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.

Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!

Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.

Обувките на МИШО не стоят на едно място

Вие чухте ли за новата тенденция?

Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?

Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.

ДИАН и ОБУВКАТА

Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.

Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.

Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…

ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТА
САМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н

ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)

Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.

А важен е пътят, не дестинацията.

P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?

P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА

Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.

Целувка, беля, бой

Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…

Ето какво разказват:

Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.

Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.

ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)

Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример.. 😄

Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия.. 

Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.

Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…

Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета. 

А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.  

Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още  се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха?  Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози. 

Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.

Мариела Димитрова:

Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела.
Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета…
“Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “

” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “

” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “

Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена. 

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

Нашият Созопол

Без уговорки, без предварителни планове, без сценарий, първата седмица от ваканцията на Алма Алтер, голяма част от актьорите избраха Созопол. 

Обичам Созопол. Когато навърших пълнолетие, цяло лято прекарах на един строеж, за да спестя пари и да дойда на Созопол. Тук, на Смокиня, за първи път усетих свободата на мига, влюбвах се, танцувах, връщах се всяка година и с тъга наблюдавах новите бетонни завоевания, с носталгия си спомнях за Голямата Текила и с въодушевление откривах все още пустите кътчета, между камъните и скалите, където никой не може да изкопае основи и да се заземи, а духът лети, заедно с чайките и гларусите в безкрайната синева на морската и небесната шир. И не съм само аз, казвам си, ето я и Мария, и Михаела, и Марко, и Гопето, и Ади, и Мишо, с които живеем живият живот на театъра, случването и мечтите. 

Валерия Димитрова – Вал 

Обичам традициите, а Созопол е една голяма такава. Семейството ми прекарва морските си дни тук от още преди да съм се родила и семейните албуми са пълни със снимки от малкия морски град. Тук съм прекарала невръстните си лета, но по една или друга причина, последните години ходихме на море навсякъде другаде, но не и тук. 

Миналото лято обаче решихме да се върнем в милия ни Созопол. Отдавна забравените традиции биват заменени с мои собствени, като малката пролука между къщите, през която минавам всеки ден, за да си взема от хубавите палачинки (една “Бабина” и една със сладко от смокини), напът за скалите под разкопките. Скалите, разбира се, са една от старите традиции, там баща ми е предложил брак на майка ми по средата на едно следобедно плуване (да, стандартите ми са толкова високи). Продължавам да ходя там, въпреки че имам потресаващ страх от подводни скали. Предполагам, че инатливостта ми да спазвам традициите ми помага да го преодолея. Изгревът се гледа там, също и като свършат забавленията в центъра, там отивам, за да гледам единствено видимите ярко бели гребени на разбиващите се вълни. Залез се гледа от Миденото плажче. Всеки ден. За вечеря – пържени картофки и салата, за вкъщи, ядат се на едни скали на крайбрежната. Накрая се прибирам в къщата на леля Данче, която е нашият подслон в този град. Ей това е Созопол за мен. Михаела обаче също толкова инатливо се опитва да разбие моите традиции и да ме накара да опитвам нови и нови неща. Поддавам се. Може пък да се създадат нови традиции от това.

Мария Ганчез

Созопол е всичко, което ми трябва, за да оцелея между последният ден от морето и първият от следващото. Няма място по-добро за събиране на ума и забавление с приятели, по едно и също време, от Созопол. Малките улички и тихите места като Мидения плаж, и всяка една созополска котка разбойник, ме карат да се чувствам носталгично. (Основно, защото почти няма улица,на която не се е случило нещо, плаж, който не съм обиколила от край до край или котка в Созопол, която не знам) 

А шумната главна улица с хилядите хора по нея, центъра, заведенията, Харманите, и т.н. са най-хубавото нещо, което може да се случи на голяма компания.

И точно за това обичам Созопол.

Михаела Загорова

Какво е Созопол? За мен? Може би… котките? Небесносинята плака, която спира времето всеки ден от 6 до 6 и 5, златният зъб на файтонджията, турският акцент на баничаря, баба ми която си говори с чайката на изгрев, духът на прабаба ми който й отговаря през нея привечер, всички отминали срещи и тепърва неслуичили се спомени, погледът край кея, целувката на вратата, страстите върху скалата. летните сънища и  безсънните им нощи… Мекият ритьм на песента: “летни нощи ах ти… можем и още нали…”

Марко Дженев

Созопол се е променил. Станал е някак по-туристически, по-шумен, по-обикновен. Но всъщност като погледнеш отвъд светлините, като се заслушаш отвъд шума и попаднеш под скалите Созопол си е все там. Вярно, малко скрит, но пък безкрайно жив за този, който иска да го намери

Георги Арсов-Гопето

Созопол тази година беше различен, не заради новите сгради, новите заведения, новите плажове, а заради старите приятели, които по някаква случайност се озовават в един общ свят изпълнен с миди и много слънце. Наздраве!

Адриана Славова

В Созопол прекарвам едно различно лято, което ме учи на много ценни уроци и ме среща с много интересни хора. Спя под звездите и чакам някоя голяма вълна да ме отнесе на другия край на Черно море в Русия. Пека гевреци с бели брашнени сърца и кюфтета от жертвено принесени животни. Лятото не е това което очаквах – работа, плажче, сън… Нито плаж нито сън. Вчера един ми каза че изглеждам като авантюрист, може и да съм.

Дъждът танцува по тялото ми

Морето гали кожата ми

Сънят ме съблазнява

Танцувам с падащите капки

Танцувам, танцувам, танцувам

Танцувам безкористно, яростно, страстно

Михаил Бонев – Мишо

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!