fbpx

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Цветно ли сънува Марко или черно-бяло? 

Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня.  Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.

Колко важен е сънят за актьора Марко?

Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената. 

Никога ли не си сънувал, че си в роля?

Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен. 

А защо записваш сънищата си?

Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.

Караконджулите отиваха на война.

Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.

Само че в стил “Дали”.

С привкус на Кафка.

Метаморфозна гротеска.

И всичко започна с генерално обявяване на война.

Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).

От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.

Първо – два Въртолета.

Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки. 

А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са  Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.

После Мигом, но бавно Два миг-а.  Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.

От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”

Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.

Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.

Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.

Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни.  Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените.  Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени  а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.

Караконджулите отиват на война.