fbpx

Експеримент, споделеност или едни малко по-пълни джобове

След летния сезон под липите на двора, трупата на Алма Алтер се отправи към Сбоншин, Полша, където се провежда Международният театрален фестивал “Експеримент”.

“Алма Алтер” се включи в програмата с мюзикъла “Цар Лъв” (26 юли), концерта “Мир без граници” (27 юли) и спектаклите “Затвор от сънища” (28 юли), и “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое “не” (29 юли). 

Фестивал „Експеримент“ в Збоншин, Полша е международна творческа среща на артисти от различни области от цял свят. Фестивалът се провежда ежегодно от 2001 година в Збоншин под ръководството на Ирек Соларек, режисьор, художник  и артистичен директор на Театър „С“. Полша е страна, която има силни традиции на визуалните изкуства, които влизат в полетата на сценичните изкуства, достатъчно е да подскажем имената на Ст. Виспянски, Йозеф Шайна, Йежи Гротовски и др. Театърът на Ирек Соларек се вписва именно в тази традиция, самият той е бил нееднократно в България и е представял на българската публика своите запомнящи се с гигантска визия спектакли.

Международните арт срещи “Експеримент” са пример за търсене на авангардни естетически тенденции, нови медии или нови форми на художествена комуникация. Тазгодишното издание се  проведе под мотото: „Безкрайност“.

Носят се най – различни истории за престоя на актьорите в Сбоншин. Сред тях са : едно мистично случване, което ще остане там, където се е случило; турнири по волейбол под жаркото слънце на плажа; очевидци споделят, че физикъл- тренингите на актьорите сутрин, надвишавали два астрономически часа, а всички членове на трупата са спазвали наложен от режисьора строг вечерен час!

Какво вълнуващо се случи? Който и от актьорите да попитате няма да замълчи в последващите два часа. Накратко:

Представлението “Затвор от сънища” по Педро Калдерон де ла Барка, претърпя сериозна метаморфоза поради магията на пространството, в което се случи – “Stary Dworzec” – гарата, в края на Сбоншин, която не знаем дали все пак не беше излязла от сън… Преминаващите влакове разсичаха времето, което метрономът ревностно отмерваше. За щастие Мария и Мариела обичат предизвикателствата, а режисьорът на дипломното представление на Мария – Георги Арсов е перпетуум мобиле. Жива арт инсталация на входа на гарата, създадоха Диан Ставрев и Михаела Загорова.

Концертът се проведе на фона на залязващото слънце, което точно в този ден бе особено красиво, а публиката бе изненадана от нов участник – Тимек, който е доброволец в Teatr S, сприятели се с Алма Алтер светкавично и накара всички да настръхнат с неговата електрическа китара!

Моноспектакълът – “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое Не”, с автор и режисьор Николай Георгиев, изпълни със звук, смехове и красиви български мелодии сценичното пространство “Казамати”, където само преди няколко години е отеквало словото на Гео Милев, а двете тухли от представлението на Георги Арсов са заживели там до днес. Заедно с прахта, по тях е полепнал и спомена.. Интересен факт, е че представлението се случи на полски език, а преди началото се проведе кастинг, в който бяха избрани Актьорите в представлението – играни от зрители. Полският език несъмнено е предизвикателство за всеки актьор, но нека отбележим, че името на фестивала все пак съдържа “Експеримент”. А в жестокостта на абсурда случайностите са относителни…

Представлението “Цар лъв” бе първото, което трупата представи на фестивалната програма. Какво точно се случи знаят само онези, които го случиха, но едно е сигурно – “Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла!”

Актьорите ограничихме само в едно изречение:

Един миг, обагрен с цветовете на хора, рисуващи нашата картина в Изкуството.” – Адриана

Най- хубавото нещо, което може да се случи на човек, ако някога се върна, няма да замина отново за България” – Михаела

Лято 22 в Полша, няма да го забравя! Дано се върна някой ден пак в Збоншин” – Дилян Дайновски, който си самопозволи две изречения

Смисъл, любов в най – чистата й форма, а в джобовете не е като да не дрънка нищо” – Мариела

Най- интензивното ми преживяване, през което нямах и секунда да се замисля дали това, което правя, е това, което искам, но никога не съм била по- убедена” – Радина

Експеримент беше,е и ще бъде най- вълнуващото преживяване, което съм имала” – Мария

Ценно и полезно е когато различните измерения на театъра се срещнат заедно” – Диан

Фестивалът Експеримент всеки път за мен означава ново начало – вълнуващо, ново и много различно от всичко, с което съм се сблъсквала до тогава” – Станимира

Участието на Театър-лаборатория “Алма Алтер” се организира от Сдружение “Забелски глас” с финансовата подкрепа на програма “Мобилност” на Национален Фонд Култура.

Автори : Валерия Димитрова, Мариела Димитрова

Бял квадрат на бяло поле – Валерия Димитрова с моноспектакъл – “Под бряста на живота”

“Песимизмът е накрая на силите си. Да живее абсурда.”

Подземието се разтваря. Добре дошли в театъра под пясъците.

Когато Валерия Димитрова изпълва с енергията си Алма Алтер, неизбежно нещо се случва. “Нещо”, именно защото винаги е изпълнено с мисъл, идея, време, усилие, грижа, сърце. Докоснато от нея всяко “нищо” променя минимум една буква по пътя си до “нещо”, уж една буква, а толкова смисъл.

Това лято, завръщайки се от местата, по които слънцето грее по- силно, тя ни потапя в нова изненада – моноспектакъла й “Под бряста на живота”.

Ето какво ни сподели тя в открадната минутка от нейното добре разграфено време:

“Аз поех инициативата, защото от много време не съм се концентрирала върху творчески процес сама. Обикновено работя в група. Изглежда ми липсва сама да взимам решенията. Водена от това усещане се включих в уъркшопа на Иво Димчев, в който всеки участник – артист изграждаше своята миниатюра, посредством работа със свой авторски текст, в търсене на високо ниво на абстракция в работата с обиграване на предмет, пространство и хореография. Представленията в група те изграждат като артист, но някак винаги разчиташ…на някой друг. Невинаги успявате да изпробвате това, което си предложил като идея, а когато работиш със себе си опитването и експериментирането с различните ти идеи е моторът на креативния процес. Заглавието “Под бряста на живота” е на режисьора Николай Георгиев, който преди е сътворил представелние на име “Бряста вдясно” на т.нар. бял квадрат на бяло поле – експерименталната сцена на Алма Алтер, която се намира под земята. Ако брястът е дървото на живота, то под него се случват всички онези неща в живота раждането, смъртта, прераждането, конфликтите, срещите. Това, което се случи е, че аз бях изгубила текста си. Намерих само първия си монолог. И това се оказа много добре! Защото написах нов! Извадих го от едни писма, които сме си писали с докторанта по философия Симеон Василев. Започнах да навръзвам от писмата, по анотацията, която вече имах и напипах сюжета, началото, края и сега мисля, че текста е много по-добър от предишния. Защото има повече ситуация. Може би когато играя сама, ако имам някакъв страх – страхът ми би бил от времето. Защото сама определям темпото си и е възможно да се изгубя. Времето може да бъде партньор на актьора, но и да го закопае.

Под моя бряст има много его, малко страх, много несигурност и несигурността и егото съжителстват в много комплекси. И там под бряста е мястото да си разчистя. За себе си. Човек се ражда и умира сам. Дори някой да спи до теб, той не е вътре в главата ти.”

Представлението “Под бряста на живота” с режисьор Николай Георгиев, можете да гледате на 23 юни, 19.30ч. в бял квадрат на бяло поле, експерименталното пространство на Театър- Лаборатория Алма Алтер, или иначе казано мазето с вход мъжка гримьорна. Вход – Свободен.

Георги Арсов за лятото на Алма Алтер под липите на Софийския Университет

  • Защо точно лятото е сезона на Мюзикъла?
  • -Защото лятото е горещо, разкрепостено и захаросано.
  • Заглавията в програмата „Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла”, са доста различни, но кое все пак е посланието, което ги обединява?
  • – Че Музиката  е магия над всичко, което ние можем да правим тук, на земята.
  • Кое е нещото, което дори в най- трудните моменти те мотивира  да работиш отдадено със солидната числено група актьори?
  • – Крайния резултат.
  • Какво те вдъхнови да се захванеш с най- новото и мащабно попълнение в програмата – „Аладин”?
  • -Дилян Дайновски. Когато той се завърна триумфално в Театъра и след успешните му роли във вече готовите мюзикъли, ми се стори, че той има нужда да израства в този жанр. Аладин е ролята, в която го видях  най- ясно.
  • Защо играем навън в Двора на Софийския Университет?
  • -Защото мюзикълът е жанр, който не се ограничава с пространство, осветление, сценография и дава възможността на хората да открият музиката под открито небе.
  • Има ли персонаж, с който работата ти е станала любима?
  • -Любима ми е работата с двойките. Например в „Цар Лъв” – Симба и Муфаса, Тимон и Пумба. В „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт” са Суийни Тод и Мисис Ловет. Те са много необуздани заедно и са може би любимата ми, най- крейзи двойка.
  • Защо мюзикъл и защо публиката да гледа мюзикълите на Алма Алтер това лято?
  • -Защото мюзикълите на Алма Алтер винаги са различни. Защото Мюзикълът е моят начин да кажа и покажа какво обичам най- много в живота си и да го направя с хората, които най- дълбоко вярват в тази идея.

В Царството на самодивите по Иван Вазов

Босите крака потъват в тревата.
Луната тежко мълчи.
Те вървят бавно през живота на хората.
А те, хората, заплитат и разплитат хорските работи.
Бухал буха.
Хоро се вие.
Краката играят.
Косите падат.
Горските макове цъфтят.
А хората все така недоумяват.
Кой ги зове, защо ги зове? Кой е бил тук? Къде са те? Къде ще бъдат?
В царството на самодивите, един спектакъл за преплетения човешки свят с този на самодивите, светът на гората със света на селото, светът на тишината и глъчката, светът на обяснимото и непонятното, светът на думите и песните, светът на босите крака, които стъпват в росната трева, на мълчаливата луна, която единствено може да издаде самодивската тайна. Ако я чуете, пазете я.


Един спектакъл по поемата “В царството на самодивите” на Иван Вазов. Елате да видите едно различно лице на Вазов, да се запознаете с неговото магическо, сюрреалистично, високо поетично творчество.
Режисьор: Николай Георгиев
Композитор: Константин Кучев
Проектът е реализиран с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Затвор от сънища по Педро Калдерон де ла Барка

Там някъде.
Между видимото и невидимото.
Между мислите и чувствата.
Между деня и нощта.
Се издига той.
Затворът на съзнанието… Затвор от сънища.
Когато реалността се слива с нашия измислен сценарий на живота. Не знаем кое е истина или лъжа, дали е сега, после или преди, дали сме тук или там или някъде вътре в нас, скрити в черупката на нашите страхове.
Крехките ни тела носят непосилното бреме на времето,
единствената утеха е стонът- присъствието на другата. Която е някъде там. Която също носи своето бреме. Не сме ли хората толкова еднакви в своите различности?
Не знаем. Болката в нас е раздиращ време пространството метроном. Болката ни също има своята музика. Времето ни изтича.
Сънят е сън в света навън.
И в този нищо друго няма.
И целият живот е сън…

Дипломен спектакъл на Мария Ганчева по текстове от “Животът е сън” на Калдерон де ла Барка.
Режисьор – Георги Арсов
Участват – Мария Ганчева и Мариела Димитрова 

Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое “НЕ”

Може ли човек да познава друг човек?

Това е един от въпросите, които този спектакъл ще Ви постави.

Отговорът и на героинята и твоят – като на зрител, ще бъде един и същ.

Защо? Защото.

Всеки човек, преди да отговори на този въпрос, трябва да отговори на другия най-основен въпрос:

Познаваме ли себе си?
Познаваме ли своята вътрешна идентичност, своя “Аз”?

Не в релациите на Аз и Другите.
Те са по-скоро в областта на интелекта. В случая с възникването на абсурдната ситуация, пред нас се появява лиричният Аз, не този – интелектуалният. Той е особено интимен, той е особено различен, той е личностен, той е само твой и на никой друг.

Как тогава да излезем живи и здрави от този абсурд?

Ако познаваме – ще можем да решаваме как да постъпваме или как да искаме да постъпят с нас.
Ако не познаваме – тогава мълчим. Жестоко мълчим.
Не употребяваме нито “да”, нито “не”. Не сме уверени, не сме сигурни. Но таим в себе си едно жестоко не, което ще изскочи в най- неподходящия момент и ще превърне ситуацията в абсурдна.

Жестоко нещо е абсурдът.
Още по-жесток е Театърът на абсурда. Защото в него освен да се случват, нещата трябва и да се мотивират. Да имат своята действена страна. Да водят от едното към другото и от другото към още по-другото. Непрекъснато да даваме на зрителя да разбере, че най- големия абсурд е липсата на абсурд. Че реалното не може да замести в живота ни наличието на абсурда. Защото реалното ще престане да съществува. И тогава, едва тогава ще разберем силата на абсурда, за който обикновено не сме подготвени.

Автор и режисьор: Николай Георгиев
Moноспектакъл на Мариела Димитрова

https://fb.watch/dxB0yrpDLO/

Аладин

Новото заглавие в програмата на “Алма Алтер” – ‘Мюзикълът е мъртъв, да живее мюзикълът” е мюзикълът “Аладин”.
Една интерпретация, в която се сблъскват ключовите позиции на мъжкото и женското начало и тяхното разбиране в различните географски ширини на съвременния свят. Борбената арабска принцеса Жасмин се изправя срещу фриволния крадец Аладин, за да премерят сили в прастарата игра на любов.
Само един може да влезе в пещерата, в която е заключена вълшебната лампа, само нешлифован диамант. Слънцето ще залязва още много години над този свят, хората ще идват и ще си отиват, но само истински достойните ще помнят магията на жаркото слънце, само те ще умеят да избират с мъдро сърце в арабската нощ.

Режисьор: Георги Арсов
Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс
Ръководител: Николай Георгиев
Музикален ръководител: Моника Методиева

Суеверия Актьорски

Суеверието (От вяра всуе, т.е. суетна , празна вяра) е вярва в недействителни закономерности. Суеверието може да се срещне във всяка област на човешкия живот – в науката, религията и в … Театъра ! Суеверието се проявява в извършването или избягването на определени действия, с което се цели постигането на добър резултат или избягването на опасност. Популярни световни суеверия са, че черната котка носи лош късмет, че числото 13 никак не е на хубаво или, че под табела не се минава.

В “Алма Алтер” не може да се каже, че актьорите са суеверни… е, или може би някои от тях, но има едни специални суеверия, в които те вярват. Магическото пространство на Театъра ги скрива в тъмното, някъде зад “чакащи артисти”, но сега ще ви издадем малко от тях:

Преди представление се ходи до тоалетна, защото ще си изпишкаш късмета.

Не яж повече от час преди да излезеш на сцената. Кръвта ти трябва в главата, не в корема!

Не яж на сцената – ще те изяде!

Не си подсвирквай на сцената, да не те освиркат!

На сцената не се излиза без да си изчеткаш хубавичко зъбите преди това- да ти блестят думите като бисерчета !

Ако си изтървем сценария – сядаме веднага върху него и тогава го вдигаме – иначе няма да ни се получи ролята.

Дори да знаеш текста- винаги го взимаш с тебе в Театъра, иначе той остава далеч от теб, пуска крачета и ти избягва!

Не трябва да излизаш с шапка на сцената, да не те захлупи публиката! Освен ако шапката не е костюм!

На сцената стъпваш първо с левия крак – да направиш представлението със сърчицето си!

Не се пляска на актьорите преди премиерата, че да им пляска после публиката!

Не се ходи до тоалетна, непосредствено преди представление – да не излезеш с разкопчан дюкян! А разкопаният дюкян  е на пари!

Видиш ли притеснен, нервен колега- ръсни му солница през рамото преди да излезе на сцената! 

А Вие имате ли си любимо суеверие ?

„Златно перо“ за Николай Георгиев –

режисьор и основател на „Алма Алтер“

„В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ пише в Библията.

За Алма Алтер тези думи имат друг смисъл, защото за нас „В началото бе Николай Георгиев. И Николай Георгиев беше у Алма Алтер; и Николай Георгиев бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“. Това пише в Библията на Алма Алтер. 🙂

Явно обаче не само ние оценяваме достойнствата на Господина. В навечерието на празника на българската просвета и култура Николай Георгиев бе удостоен с почетния знак и званието „лауреат“ на „Златно перо“ за принос към българската култура.


Инициатори на наградата са „Кантус Фирмус“ и галерия „Макта“, които всяка година в навечерието на Деня на българската култура и просвета присъждат почетния знак „Златно перо“ на 24 изявени музиканти, театрали, писатели, художници и журналисти. 

Тържествената церемония се състоя в „Ларгото“ пред ЦУМ на 20 май 2022 г.

При награждаването си режисьорът Георгиев обяви, че посвещава своето Златно перо на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, чието създаване и развитие осмисля тази номинация.

На церемонията присъстваха и част от актьорите в трупата. В по-неформална обстановка Господинът даде ценни житейски съвети, разказа свои младежки спомени и сподели сигурни начини за успех, които обаче ще запазим в тайна! 🙂

„Това е поредната награда, която аз печеля за нашия театър! Трябва вече вие да ми носите награди. Аз лично ще наградя първия от вас, които ми донесе отличие, посветено на театъра!“ – сподели Господина. „Хайде, шушки, вие сте!“ – допълни дясната ръка на Николай Георгиев – Петя Йосифова–Хънкинс.

Театър-лаборатория Алма Алтер ви честити вчерашния, днешния и утрешния ден на българската азбука, просвета и култура, защото за нас всеки ден е посветен на изкуството, красивия изказ и културните ценности!

Честит Николай Георгиев!

Автор: Маглена Гуркова

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Цветно ли сънува Марко или черно-бяло? 

Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня.  Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.

Колко важен е сънят за актьора Марко?

Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената. 

Никога ли не си сънувал, че си в роля?

Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен. 

А защо записваш сънищата си?

Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.

Караконджулите отиваха на война.

Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.

Само че в стил “Дали”.

С привкус на Кафка.

Метаморфозна гротеска.

И всичко започна с генерално обявяване на война.

Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).

От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.

Първо – два Въртолета.

Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки. 

А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са  Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.

После Мигом, но бавно Два миг-а.  Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.

От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”

Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.

Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.

Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.

Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни.  Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените.  Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени  а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.

Караконджулите отиват на война.