Квантовото заплитане и суперпозицията на актьорите от Театър-Лаборатория Алма Алтер в представлението Гео Его по текстове на Гео Милев

Човек би помислил “че какво е общото между Квантовата физика и театралното изкуство?” и отговорът е много прост – изкуството и науката са в унисон.

“Но как така?”. Ами ето така – всеки един от нас е изграден от хиляди елементарни частици. Елементарна частица – това е частица, която не е съставена от други, по-малки частици. Елементарните частици са основните градивни единици на материята. 

Тези същите частици изграждат нас – човека. Есенцията на човека обаче е неговата душа, за която все още нямаме математическо уравнение да докажем, че тя съществува. Това не бива да е повод за отчаяние, много от сметките на математиците и физиците за съществуването на вселената не излизат и до днес.

Така както физиците описват заобикалящия ни външен свят с формули, душата доказва, че съществува като описва вътрешния си свят чрез изкуството. В този смисъл можем да смятаме театъра като най-висша форма на изкуството, тъй като е екзистенциален катализатор и пряк екран на това какво е да си човек.

Квантовата механика ни помага да разберем как същите тези частици, които ни изграждат взаимодействат помежду си. Законите които следват елементарните частици обаче се различават напълно от законите на класическата физиката, въпреки че същите тези частици съставят всичко от заобикалящият ни свят и нас самите. 

Но какво са квантово заплитане и суперпозиция и какво общо имат те с актьорите от трупата на театър-лаборатория Алма Алтер?

Квантовото заплитане е физично явление, което възниква когато двойка или група частици взаимодействат по такъв начин, че състоянието на единичната частица не може да бъде описано независимо от състоянието на другите, дори когато частиците ги дели голямо разстояние. Или по-просто, квантовото заплитане води до взаимен обмен на информация между вплетените частици, независимо от разстоянието между тях. 

В спектакъла Гео Его на театър-лаборатория Алма Алтер по текстове на Гео Милев можем да видим на практика това квантово заплитане, без да е нужно да се губим в дълги уравнения и сложни сметки. За да се случи този експеримент се използва фрагментът.

Гео Милев построява своите текстове “не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно.” В отговор, режисьорът и хореографът на театър-лаборатория Алма Алтер построяват представлението Гео Его на отделни фрагменти които изграждат цялост в процеса. 

Най-ясен пример за връзката между фрагментите и квантовото заплитане на актьорите можем да видим в сцената “Експресионистично календарче”:

Сцената – Атом.

Актьорите – Електрони.

Отделният актьор е заел конкретното място на енергийно ниво в системата. Всеки актьор се движи самостоятелно в своята орбитали и в успоредно поле създадено от всички други орбитали.

Всеки актьор представя своя месец с фрагменти, пречупени през неговия вътрешен свят.

Януари

Родих се, родих се, родих се… Защо ли?

Февруари:

О, гневна песен на черните ръце. Върнете ни небето.

Март

Ето първото пурпурно утро. Ето първия пролетен гръм.

Април: 

Огромен силует на черен мъж. Има ли бог? Април. Има ли Бог?

Май

Някога имаше пролет …и лято…и всички сезони…някога имаше май. Няма май…няма рай…

Юни:

Глад. Гняв. Пустиня. 

Юли:

О звяр, о дево. Лондон, Париж, Ню Йорк…

Август:

О, страшен рев на глад и праведния гняв. О, нощ и гробници без плячка за хиени.

Септември:

Из утробата на черни облаци се ражда кървава луна. Луна, не хидра.

Октомври:

Небето проплака. Есента го позлати.

Ноември: 

Строим барикади, копаем вал. Между вчера и утре – Спартакус.

Декември:

Тих бял Дунав се вълнува…

Актьорите на трупата са вече в квантова суперпозиция. Това означава, че всеки електрон (актьор) съществува частично във всичките си теоретично възможни състояния едновременно; но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация.

Месец тринайсти, месец на нашата нещастна година – без пролет.

Това са резултатите от страничното ни наблюдение, но както знаем от експеримента на Шрьодингер с неговата едновременно жива и мъртва котка в кутия, в квантовата физика наблюдението променя резултатите. Приоритетът в нашият случай е, че за разлика от теоретичната котка на Шрьодингер, ние имаме актьорите участвали в практичния експеримент. Ето какви са физичните наблюдения на един от тях, а именно Валерия Димитрова за системата отвътре: 

“„Гео Его“ пулсира със сърдечния ритъм на трупата, то е трупата. В нея се открояват индивидуалностите на всеки от човеците-актьори по отделно: деликатните и ранимите, егоситите и водачите, несигурните и непохватните, злобните и завистливите. И за всеки един от тях има място на сцената, като част от общия организъм. Словесни, музикални и физически фрагменти изграждат кръвоносната система на спектакъла и в нея пулсира трупата. Когато някоя индивидуалност си отиде и на нейно място се влее друга, ритъмът се променя, понякога галопира, друг път монотонно дразни публиката си до края на представлението. В Гео Его сме се мразили, обичали, помагали сме си, а дори понякога сме правили немислимото, враждували сме, и всичко е било на всяка цена, за да се случи различен спектакъл, за да премине всеки през своя собствен катарзис и пречистен да издъхне във финалната сцена. Защо? Защото Егото ни е Гео…”

Като заключение не можем да дадем средна стойност от наблюдавания експеримент. Не можем, защото за да получим средна стойност, трябва да получим N на брой сходни резултати, което в театралната лаборатория е невъзможно. Всяка репетиция и всеки спектакъл са напълно различни от всяко предходно, защото наблюдателите на експеримента са други, както са и енергията и химията с която работят актьорите в дадения момент. 

Както в научните лаборатории, така и в театралната лаборатория експериментът е ясна величина, но разликата между тях се крие в това, че при първите е от значение крайният резултат, докато при вторите смисъла на изследването е в самия процес на търсене. Театралната лаборатория не е завършена задача, а свързващото уравнение между физичното и духовното. 

Виолина Иванова

Отвличането на Николай Георгиев

Или как Стоил Атанасов спаси Университетския театър “Алма Алтер”

По повод 81вия рожден ден на режисьора на театът-лаборатория “Алма Алтер”, актьорите му измислиха всевъзможни начини, за да отпразнуват паметната дата. На 26 февруари в двора на ул Гогол 13, се проведе частен поздравителен концерт, с водещи Георги Арсов и Марко Дженев. А още същата вечер в интервю за подкаст канала “Очи в очи с Андриян Асенов”, Стоил Атанасов сподели своята версия за историческото второ начало на Алма Алтер от 2020 година. Ето я и нея.

Навремето Николай Георгиев живееше в една изключително романтична мансарда, но нищо общо с песента за виенската кифла и каничката кафе. Господина не може да живее с виенска кифла и каничка кафе, но живее в една мансарда по-скоро като замъка на граф Дракула в Румъния. Живеейки в тази мансарда, по една много скърцаща стълба, натоварен с мисия от стотици млади хора, които искат да намерят своя начин на изразяване в Софийския университет и да си намерят смисъл в това, че ще си загубят 4-5 години в това място, аз решавам да го принудя отново да стане директор на Университетския театър, тъй като това е единственият човек, който може да поведе и преобрази тези стотици млади души напред. 

Изкачвам се по тази стълба като съм взел със себе си едно от здравите момчета-вратлета в театъра – навремето имаше такива момчета – не бяха много добри актьори, но пък страхотна работа вършеха. Взел съм го, защото очаквам Георгиев да окаже съпротива. Качвам се тихо по стълбата, но тя в един момент започва много да скърца, защото се намира в една от старите кооперации в центъра на София-  на ул. Раковска. Стълбата започва много да скърца и аз решавам, че няма да го изненадвам, а ще си вървя, и ще скърцам, и ще тропам, и ще заглушавам със  скърцането на тъпата стълба. Влизам вътре, тръгвам да чукам на вратата, но премислям –  това, което ще правя не изисква почукване. Отварям рязко вратата, доволно влизам заедно с едрото момче зад мен, заставам пред Георгиев – той стои на една маса и яде – хващам го в интимен момент, защото яденето е интимна ситуация, но той не разбира какво точно се случва. Аз заставам като в едни от най-добрите ми представления като ’’Игра на убийство’’; ’’Или, или’’ и казвам с най-сериозния си тон да тръгне след нас. На него много му хареса ситуацията, в която го поставям, но разбира се, не става. Аз му казвам, че ако не тръгне веднага след нас ще го принудим. Той  ни казва: ’’Да видим как ще го направите’’. След което момчето зад мен го хваща отзад, натиска го, така че да не може да стане, аз взимам един памук напоен с хлороформ, долепям го до устата му, така че той да се замае. Оказва се че има още едно момче, което чака на стълбите и заедно с другото момче го понасят – единият за краката, другият за главата и го изнасяме с краката напред от тази изключително романтична мансарда. Изнасяме го и го понасяме по Раковска с краката напред – аз съм отпред, а онези двамата зад мен с Господина. Завиваме по Левски към Софийския Университет  и го вкарваме парадно през централния вход и оттам в аулата с краката напред, упоен с хлороформ. Слагаме го на един стол. Николай Георгиев започва да се освестя пред стоте души, които са там само по души. Нещо в него трепва в този момент и той решава отново да стане директор на Университетския театър.

Стоил Атанасов

Честит рожден ден, Господине! Познавам Ви от съвсем скоро, но Вие сте един от малкото Учители, които са ме замисляли дълбоко и вдъхновявали… Благодаря! Желая Ви да живеете със страст, да се радвате на крепко здраве и безбройни вълшебни мигове на сцената на Алма Алтер ! Прегръдки!

Мариела Марс

Бъдете здрав, свободен, истинен! Честит рожден ден, господине!

Венцислава Георгиева

Честит рожден ден Господине, здраве, здраве, душевна младост, вдъхновение ви пожелавам. А, и да направите филм за детето на Жири!

Бих се радвал да ни разкажете история/ истории от Беломорска Македония и детството ви, а и юнушеството си, тази с козите може да я скипнете! Още веднъж, бъдете здрав!

Дилян Дайновски

Честит рожден Господине! Бъдете жив и здрав! Пожелавам Ви още много творчески успехи, продължавайте да пръскате вдъхновение сред членовете и зрителите на Алма Алтер! Нека актьорите на Алма Алтер Ви носят много радост!

Цвета Разбойникова

Честит рожден ден, Господине! На първо място бъдете много здрав, защото здравето е най- важно. Бъдете много щастлив и все така изпълнен със заразяваща хората енергия! Весел празник!

Владислава Попова

Честит Рожден Ден, Господине!

Пожелавам ви непоклатимо здраве, още повече постижения и награди и много радости! Не спирайте да творите и да ни поставяте все по-предизвикателни задачи! – Ани АнгеловаЧестит рожден ден, Господине! Пожелавам Ви да сте много, много здрав, усмихнат, да нямате поводи да се ядосвате (тоест преди всичко да не Ви даваме такива 😃), да се радвате на много гледаеми и чуваеми представления без бутафории, тази Ваша страховита енергия никога да не Ви напуска, както и желанието да творите! Весел празник!

Радина Тихинова

И сам воинът е воин, театрална сага. Част първа

Миналото. Трябва да си говорим с него, постоянно. То ни е формирало и продължава да ни формира, непрекъснато. В диалог с него можем да открием пропуснати случки, да избегнем направени грешки. Миналото не само е запазило своята мъдрост, но е станало още по-мъдро. 

Първата ми театрална постановка след завръщането ми от Полша бе “Опера за три гроша” на Бертолд Брехт. Решена и договорена предварително с моя художествен ръководител, проф. Богдан Корженевски, който впоследствие пристигна в София, за да я види и така да оцени моята магистърска степен. За тази моя първа постановка бях подготвен много добре. Проведох и курс с актьорите за творчеството и идеите на Брехт, особено за прословутия негов “ф-ефект”. Актьорите не разбираха това негово “отчуждение”, но силно искаха да го разберат. За онова време тази театрална доктрина беше нещо ново. Идеята за епическия театър на Брехт беше не само нова, но и противопоставяща се на психологическия театър на Станиславски и това беше още по-объркващо. Да забравиш за прословутото “какво” на сцената и да го замениш с “как” беше непроницаемо. Да извадиш механизма на случващото се, да се лишиш от онова, което зрителя подразбира и предполага за сметка на внезапната изненада, която да го привлече към театралното действие беше сложно. Театърът на Брехт не беше лесен за разбиране и правене тогава, не е лесен и днес. Много го правят, но малко го разбират.  Актьорът да действа отвъд целесъобразността, да лишиш зрителя от емоции, да предизвикаш любопитството му към правилата на механиката, зрителя да не е съучастник или да участва в спектакъла, а да го съзерцава, да осъзнава през цялото време, че се намира в илюзорната реалност наречена театър, това е театърът на Брехт.  Очите на зрителя в психологическия театър плачат, в епическия – спокойно гледат. Очите на моите актьори гледаха широко отворени в този непрогледен мрак – епическият театър на Брехт.  

Още на първа репетиция, Никола Добрев, изпълнител на главната роля, г-н Пичъм, спря по средата на репликата и ме попита: “Николай, мога ли сега да изляза от ролята, да я погледна дистанцирано и после да се върна отново?” Тогава спестих и на него, и на мен обяснения по повод това абсурдно разбиране на Брехт. И днес ми става весело като си го припомня.

По-късно стечение на репетициите той направи блестяща роля. Спектакълът допадна на публиката, беше оценен високо и от проф. Коженевски. Най-ревностният ценител беше местният свещеник, който не пропускаше нито един спектакъл. Всеки театър си има своя елит, който не се определя от социалните норми, от вътрешната идентификация на зрителя и връзката му с видяното, усетеното, замисленото, слученото. Е, и ние имахме нашия. 

Една вечер портиерът на театъра ми позвъня  и каза,  че на служебния вход на театъра ме чакат гости. Твърде неочаквано, никой никога не ми беше идвал на гости. Излязох, там ме очакваше една кола с хасковски номер, а в нея Васил  Михайлов, когото лично не познавах. “Сядай, тръгваме!” – каза той без да кажа накъде. Винаги съм обичал предизвикателствата и сега ги обичам. Тогава тръгнах с него и сега бих тръгнал.  “Твоето място е при нас, в ново обединения хасковско-димитровградски театър – продължи Васил – не си за Плевен, учил си в Полша. Знаем всичко за теб.” И така станах член на трупата на този нов театър като един от тримата режисьори:  аз, Асен Шопов и Еди Шварц. 

На другия ден започнаха репетициите. Всичко беше приготвено. Репетирахме “Ние не вярваме в щъркели” на Недялко Йорданов. Добре че бях близо до Пловдив и успях да поканя големия български художник Христо Стефанов за сценограф, а за композитор Иван Спасов, с когото се познавахме от студентството ни във Варшава. С този спектакъл се явихме на майските театрални празници в Пловдив. Постановката събуди особен интерес поради своята необичайна визия. Христо Стефанов беше изпълнил сцената с безброй гардероби, които театърът изкупи от местните магазини за мебели. Любовната история между главните герои беше близо до позната ни история на Ромео и Жулиета и класическия поколенчески конфликт между младите и техните родители. Пред гардеробите родителите стояха тържествено и горди със собствеността си, а  младите влюбени трябваше да се крият в лабиринта от гардероби, за да могат да общуват. Вълнуваща беше тази постановка, в която вещите буквално разделяха света на младите от този на техните родители. Гардеробите – тъмните подслони на нашите ежедневни черупки се бяха превърнали в непреодолима преграда на поколенията. 

След представлението имаше разговор с учениците от хасковската гимназия, по пътя към сцената, чух една девойка да ме коментира с приятелката си: “Този какво представляваше в представлението?” Явно фигурата на театралния режисьор по това време е била съвсем неизвестна за публиката.  

В края на театралния сезон хасковският театър организира гледане на продукцията си от директорите на софийските театри. Резултатът беше плачевен за хасковския театър и успешен за софийските театри. Бяха изкупени най-добрите актьори на хасковската трупа начело с Васил Михайлов и Хасково остана без актьори. Въпросът: сега накъде? беше много неудобен, за да си го зададем, но по една случайност драматургът Злати Терзиев много искаше да се прибере за Варна. Предложи да заминем всички и да сформираме една млада група с току-що завършили студенти от НАТФИЗ, взехме със себе си 6 актьора и заминахме. Директорът на театъра – Любомир Кирилов настояваше да се започнат репетиции незабавно по нашумялата в Европа и превърнала се в хит пиеса на Екатерина Еп Ройо – Аз не съм Айфеловата кула. В основата на драматургията бяха трудностите на младите да живеят според правилата на един свят, различен от техния. Художникът Христо Стефанов нарисува едно голямо пано разграфено като играта ”Не се сърди човече”. Сцената се превърна в архитектурата на тази игра. С тази разлика, че пионки бяха героите на пиесата. В това пано изобразяващо света в цялата негова сложност и  многообразие се представлява едно философско сечение на динамиката и амбивалентността на света на спектакъла. Според правилата на играта и на сцената имаше един зар, който на случаен принцип задвижваше един или друг герой. Актьорите трябваше да действат само по правилата на играта. Те можеха да получат правото да заиграят или да  бъдат върнати на начална позиция. Спектакълът беше акомпаниран от Варненската Филхармония, един атрактивен, визуален и неочакван като ход. Той  допадна на варненската публика, която по принцип беше свикнала на конвенционален театър.

Но този успех не помогна много на спектакъла, даже навреди на отношенията му с местните културни власти. Веднага се чу мълва, че това момче – режисьорът не е за такъв театър като Варна. И веднага бях повикан в Градския комитет на партията и бях предупреден, че ще ме оставят до края на сезона да направя още една постановка, но ако нещата продължават така, престоят ми във Варна ще бъде прекъснат, а в плана на театъра за мен беше определена като втора постановка Хамлет или три момчета и едно момиче, в която да участва младата трупа актьори от НАТФИЗ.  И така се изправих пред Шекспир в една твърде сложна позиция.  Драматургията на Шекспировия Хамлет бе подкрепена от разработката на порф. Ян Кот в книгата му  Шекспир, съвременни жесток. В моята постановка отправна гледна точка беше повика на проф. Кот да спре света да  се движи от жестокост към жестокост и да се замислим дали в един такъв  жесток свят човечеството може да продължи да живее.

Проф. Ян Кот

Премиерният спектакъл за мен беше решаващ. Властите повикаха от София театроведа Васил Стефанов, който трябваше да оцени спектакъла, но това беше кауза пердута. Дойде уреченият ден на разговора със секретаря по културата в градския комитет.  На портиетрната на театъра беше пристигнало съветското списание “Театър”, в което главният редактор беше написал рецензия за нашия предишен спектакъл “Аз не съм Айфеловата кула”. Оценката беше: ако този спектакъл се играе в Москва ще направи световна кариера. Моята световна кариера обаче не се състоя. Състоя се моето повторно прибиране на багажа ми в куфара и завръщане в София. Очакваше ме изненада, театроведката Ана Иванова, която беше писала за мен във вестник “Култура”, каза: – Николай, става зле. Трябва да те скрием някъде – Какво имаш предвид? -питах аз. – Уговорена съм с директора на Кукления театър през новия сезон да бъдеш приет на щат там. Озовах се в Кукления театър, заедно с мен там беше скрит и друг режисьор, който беше на вие с властите – Любен Гройс. Така двамата станахме куклени режисьори и две години правихме представления за деца и възрастни. Това се оказа много удобно, защото властите се страхуват от това, което живите актьори говорят, но какво говорят куклите те или не разбираха, или смятаха, че няма място за цензура. 

А аз често си мислех за Лорка. Той, който свали размерите на света до размерите на куклена сцена. Едно дръпване на конеца и цялата публика започва да се смее, едно преместване на китката и публиката  избухва в плач, едно скъсване на конеца и на куклената сцена настъпва световна катастрофа. Куклите изоставят кукленските си жестове, приемат меките форми и очертанията на плътта, куклата се превръща в човек. Какво по-голямо признание би могло  да има за нас хората, зрителите, публиката?

Николай Георгиев

Момчетата и момичетата със сняг по устните

Време е да чуем онези, които се осмеляват да прекрачат границата, героите “от другата страна”, губещи себе си в търсене на себе си. Днес за “Жири” говорят момчетата и момичетата със сняг по устните.

Жири. Единствен и неповторим. Роден късметлия или роден с повече разсъдък от онези, от които така силно се различава? По какво си приличат? Какво ги дели?

Въздухът непрестанно трептеше в задушното помещение. Дали от цигарения дим или от разгорещени тела. Свещите излъчваха сякаш опиянение и ни караха да се разголим пред камерата. Някои не успяха да поддадът – жалко за тях, не узнаха кооолко е хубаво.

 Повторенията бяха все по – добри. Всяко повторение ни сближаваше, докато външният свят ни дели. Повторение – сближаване: като всяка вечер за хора като нас. Онези със сняг по устните и дим в дробовете.

  Не знам дали допих = допир?

Тичането беше болезнено и удовлетворяващо едновременно. Да докажеш, без значение на кое място си, че можеш – не на другите – на себе си.

 Най-големият фактор в това да успееш да оцеляваш всеки ден не е късметът, не е и богатството..

 По какво си приличаме? Какво ни дели? Отговорът – изборите ни.

 “Някой умря. Да живее някой!”

Габриела Парлапанска – Аби

“Аз съм Тино и моето превъплъщение е най-добрият приятел на Жири – Давид. 

Загубилото се по пътя на своето израстване момче ми напомни колко хлъзгав е пътят на гордостта и егоцентризма и колко е важно да запазим баланса и любовта си към живота дори в моментите, в които имаме всички причини да се възприемем като жертва! Хлъзгав е и пътят на пристрастяването, към което, според мен, всички ние, малко или много, имаме слабост и го показваме по най-разнообразни начини, простиращи се много отвъд света на алкохола и опиатите!”

Кирил Хаджиев – Тино

Беше приключение и емоция, настроение и игра, припомних си влизането си в Алма Алтер и онова усещане да намериш “детската банда” с която да ” воюваш ” и да скиташ, и да търсиш премеждия. Хубаво усещане. Искаше ми се да имах малко повече участие и повече дни в това приключение.

Беше приятно да съм от ” лошите”, като дете и в училище винаги съм бил от тихите, скромни и възпитани деца, чиято тактика е да нямат конфликти и да са мили със всички ? Което не ме е спасявало винаги от проблеми и бой, така че не знам дали е била добра тактика. Мисля, че непослушните деца са всъщност по-големи индивидуалисти и са по-силни и по-самостоятелни. Както и да е, беше забавно да съм от разбойниците. Пъти по-забавно е от това да си от смотаните ?

Дилян Дайновски

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем

Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.

Вал

“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”

Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.

Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.

И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек,  може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“

Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла  „Жири“.

В следствие на това пътуване, установявам,  че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа:  „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам  въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.

Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.  

Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат  за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.

Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.

И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма –  Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и  може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се  срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“

И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И  му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна  Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи.  „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта –  Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.

Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.

Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато  се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?

Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.

В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза….  Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.

Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ  път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.

В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.

И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“

Марко Дженев

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Топ 10 бордови игри на Георги Арсов, част втора

Защото бордовите игри ни приближават до театъра, до мисленето, до философията, до живота, до мечтите, до това какви много ни се иска понякога да бъдем, до смеха с приятелите ни, до сърдене, до сдобряване, до нас самите. “Защото преставаме да си играем, не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.”

5. Wingspan – Всеки, който е навътре с бордовите игри поне веднъж е чувал за играта на Джейми Стейгмайър. Това, което я прави толкова специална е: динамичният и прост за разучаване геймплей и същевременно дълбочината и трудността да измислиш кой е най-добрият ход в най-точния момент. Да не забравяме и страхотните компонените, пък, ако се загледате в картите може и нещо да се понаучи. И ако това не ви е навело на мисълта, че играта е страхотна, то може би фактът, че и самата Валерия Димитрова я харесва, трябва да ви говори много.

4. Nemesis – Игра, която имам съвсем, съвсем отскоро, а чакам от дълго и за да я имам беше необходима раздялата с доста други. Но дали си заслужава… Ако харесвате Alien, то това е играта. Има компоненти, които са направени страхотно. А историята… събуждане в космоса на кораб, в който един от вашите приятели е умрял. Навсякъде се чуват звуци, а вие трябва само да избягате, но… Всеки играч си има своя мисия. И тя най-често може да е: Играч 5 да не завърши играта. И не, вие не можете да го убиете, но пък, ако го затворите в една стая с пришълец, той може да свърши тази работа вместо вас. Кратко резюме: Георги Арсов бе погълнат от ларва и от него излезе пришълец, Любомир Георгиев бе убит от Георги Арсов, който започна да помага на пришълците, Симеон Василев бе изоставен от Адриана Славова, а Мирослав Филков му прати няколко сладки пришълчета, а корабът избухна в космоса. Е… случват се и такива неща.

3. Tаpestry – Още една от игрите на Джейми Стейгмайър. Ако сте играли Civilization на компютър… ами това е в пъти по-добро. Само един недостатък си има (или плюс)- тези Landmark buildings винаги заемат страшно много място… питайте Адриана Славова да ви каже. 

2. Arkham Horror; Eldritch Horror; Mansions of madness – Тези игри заемат 50 процента от мястото на рафтовете. Най-добрите игри, ако обичате истории, мистерии и… чудовища. Независимо дали ще се потопите в света на Аркам, в мащабните карти на Елдрич, или в именията, където витае ужас, ще влезете в ролята на следовател, който се опитва да разкрие страховита мистерия и в голяма част от времето умира… дали, защото е полудял, дали защото е изяден, това няма значение. Безкрайно трудни за побеждаване, игрите от Arkham Horror вселената са си Dungeon crawler, което може да се сравни с малко неща. Симеон Василев е единственият, който обожава, когато играта ни побеждава отново и отново. Пълни с хиляди експанжъни, фигури и чудовища, игрите на Fantasy flight са тези, към които ще се връщам винаги. 

1. Игра на тронове – Да. Тя си остава най-отгоре. Дали от носталгия, дали от нещо друго. Играта с най-заплетените правила, играта, в която не може да вярваш на никого, играта, която продължава с часове, докато някой не вземе 7-та крепост или докато драконите не прелетят и завземат Westeros. Ако някога си я вземете и се уплашите от тези 33 страници правила, дайте й шанс. Тя няма да ви разочарова. Дори, ако ви е страх, че ако всички не играете срещу Гопето той пак ще си прати драконите из Вестерос и ще спечели. Но това е единствената игра, която помни най-иконичната целувка в историята: Тази на Марко Дженев и Камен Жижанов в името на битката за ”Речен пад”. Тя имаше само една цел: да ни покаже, че дори в света на бордовите игри любовта и войната вървят ръка за ръка. 

Honorable mentions: Scythe; Marvel Champions; Everdell; Obscurio; Paranormal Detectives; Mountains of madness

Георги Арсов

Топ 10 бордови игри на Георги Арсов

Вече за никого не е изненада, че светът се обърна с главата надолу. И докато е почти невъзможно да се срещаме с публиката, да играем пред тях, то се оказа, че изолацията дава възможност на моята скрита страст да излезе на преден план. Настолните игри. 

Всичко започна преди около 6 години, когато мои приятели ме повикаха да играя заедно с тях: ”Игра на тронове”. Първите няколко пъти нищо не разбрах, само местих разни фигурки по едно огромно поле, но след третия път нещата рязко смениха посоката. Не можех да повярвам, че съществува нещо друго освен Монополи и Диксит, че има настолна игра,  в която има политика, мисъл, интеракция. От всичко това и по-много. Не подозирах също така, че 7 години по-късно апартаментът до Румънското посолство ще прилича по-скоро на клуб за игри, отколкото на място за живеене. 

И понеже много познати ме питат кои са ти любимите, какво да си вземем, реших да направя един списък на моите топ 10, които смятам, че биха се харесали на всеки. 

10. Letters from Whitechapel – Няма как да не включа в списъка тази игра, било то и на последното място. Игра с много прости правила и откровено труден геймплей. Един играч поема ролята на Джак Изкормвача, а пет други се опитват да го намерят. Джак има проста задача- да убие 5 жени в 5 различни нощи и да се прибере вкъщи, а останалите просто трябва да го сгащят някъде по лондонските улици. И ако арестът е на 69, още по-добре. Питайте Мирослав Филков да ви каже. Него трудно може да го хванете в тази игра.

9. Secret Hitler – Не съм голям фен на парти игрите, защото най-често в тях или се караш с някого или губиш интерес. Но както навсякъде, така и в света на бордовите игри има изключения. И Secret hitler е едно от тях. Играчите се разделят на фашисти и либерали, а един от фашистите е именно той: Адолф Хитлер. И фашистите се знаят, либералите трябва да намерят фашистите, но кой е Хитлер, това е мистерия както за едните, така и за другите. Ако обичате да спорите и да се карате, да отстоявате своето на всяка цена, това е играта за вас. Но внимавайте с Марко Дженев. Защото, ако се качи на стола и фашисти, и либерали… всички падат под ножа. 

8. Detective: A modern crime boardgame – За тази игра бях с доста занижени очаквания. Дълго време не посягах към нея. Но миналата Коледа й обърнахме внимание и… Oh boy. Ако някога сте си представяли какво е да разследвате един от най-заплетените случаи в криминалната история, то това е най-добрият ви шанс. Играта идва с много дедукция, специална апликация и някои казаха, че с чаша кафе била незаменима. Ако пиех кафе, може би наистина щеше да е така. Освен всичко играта е и безкрайно трудна, защото трябва да вземеш решението коя улика да преследваш. Миналата година с Любомир Георгиев взехме грешните решения и на въпроса на играта: ”Кой беше в мазето”, нашият отговор беше: ”Кое мазе ?”. Горещо препоръчвам.

7. Disney Villainous – Обикновено като чуем Дисни всички си представяме някаква сладка история и съответно очакванията за тази игра бяха за нещо много мило и приятно. Приятно- да, мило, обаче- не. Тук влизате в ролята на един от иконичните злодеи на Дисни: Урсула, Джафар, Скар, Злата мащеха на Снежанка и др. И се състезавате с… други злодеи от други приказки. Всеки си има своята тайна цел, но това, което откроява тази игра е интеракцията между играчите. Всеки от тях има възможността да ”прецаква” другарчето като му вади герои от неговата си приказка, които да му пречат. Ако сте си мислисли, че винаги сте харесвали Ариел, Аладин или Снежанка, след една игра на Villainous нещата рязко могат да се променят. Особено за Мирослав Филков, който много обича сладката рибка Фландър, особено, ако е изтеглена от Адриана Славова.

6. Western legends – Ако има игра, която да може да отведе в дивия Запад, то това е тя. Тук може да си шериф или да бягаш извън закона, можеш да се движиш на Мустанг или магаре, да носиш злато, да се дуелираш, да ограбваш, да събираш и разделяш и най-важното – да играеш покер. Необходимо е само да го умееш. Момичетата така и не се научиха да го играят, но това не пречи момчетата да опитват да ги научат отново и отново…

Очаквайте продължение…

Георги Арсов

Демонология на актьорския занаят

Философът на Алма Алтер – Симеон Василев, споделя за опита си по време на снимачния процес на “Жири” , неговия персонаж – Митко и момчетата и момичетaта със сняг по устните.

Актьорът е демон. Глагол. (Не)чиста енергия, която дебне актуализация във всяка потенциална роля. Актьорът е ограбен откъм самостойно съществуване, и поради тази причина той лакомо граби от субстанцията на своите роли. Паразит.

Това е неговото проклятие – той винаги трябва да вижда себе си в отражение, скрито зад маска. Трябва да се опосредства. За да не бъде нищо, актьорският Аз постоянно се пресъздава с цел да бъде, чрез нещо друго. Чрез някой друг персонаж… алтернативна фикция на чуждо съзнание. Фикция на създателя, писателя, драматурга, сценариста. И така творческата сила извайва тялото… и актьорът го обладава.

An Actor 1904 by Pablo Picasso

Конфликт се заформя преди всяко преобладаване в безсъщностния не-свят на несвятите актьори, и преповтаря архетипния пир на съмнението, преживян от Хамлет. „To be, or not to be?“ – с този въпрос, театралният архон обрича своите еманации. Изправен пред потенцията на собственото си (отчуждено) битие, актьорът трябва да избира между нищотата и нейното отрицание. Какво мотивира тези, които, подобно на Хамлет, в крайна сметка избират да се подчинят на съдбата си? Да влязат в роля? Мотивира ги сякаш повторната среща с нищото – домът на всеки актьор. Понеже единствено там те могат да бъдат автентични на себе си. Да са това, което са. Или, тълкувайки метафорично думите на Антонен Арто: „Не е опиумът това, което ме подтиква към работа, а неговата липса. И за да мога да усетя неговата липса, той трябва от време на време да присъства“.

Ophelia by Constantin Meunier

Само чрез притежанието на тяло, вампирският дух може да се сдобие с отражение, в което да се огледа. Тогава започва процесът на овладявне и пресъздаване на образ. Тогава се запознаваме със себе си, като наблюдаваме как това „себе си“ пре-формулира, изменя, променя, пре-строява и ре-фрагментира тялото, в което е попаднало. А сладките моменти на импровизация представляват периодични проявления на ожесточен дебат, в който Аз-ът се надвиква с шепота на вътрешния глас на персонажа. Сценарият е съдба, срещу която инферналната твар постоянно се бунтува. Всичко това се разиграва през медиума на наблюдението – theatron. Наблюдение на две нива – от очите на камерите и обективите на публиката, и от интроспективното зрение на ума. Демонологията на актьорския занаят е вид епистемология, проследяваща феноменологията на диаболичния дух.

Но казано по този начин, думите са грозни, терминологични… плъхове пръснати по почвата на белия лист. Единствено поезията може да им даде криле и да ги превърне в прилепи:

„Know then thyself, presume not God to scan;

The proper study of mankind is Man.

Placed on this isthmus of a middle state,

A being darkly wise and rudely great:

With too much knowledge for the Sceptic side,

With too much weakness for the Stoic’s pride,

He hangs between; in doubt to act or rest,

In doubt to deem himself a God or Beast,

In doubt his mind or body to prefer;

Born but to die, and reasoning but to err;

Alike in ignorance, his reason such

Whether he thinks too little or too much:

Chaos of thought and passion, all confused;

Still by himself abused, or disabused;

Created half to rise and half to fall;

Great lord of all things, yet a prey to all;

Sole judge of truth, in endless error hurled:

The glory, jest, and riddle of the world!“

– Alexander Pope

Това, което разбрах от „Жири“ за себе си, е колко мразя високите скорости, стоенето в барове, носенето на кожени дрехи и съ-участието в хореографии (е… последното го подозирах отдавна). За пореден път установих, че съм в конфликт със себе си, поемайки отговорност, за която не бях добре подготвен (учейки се в движение…). Контрастът между мен и моя герой е осезаем, но в това се криеше удоволствието на предизвикателството.  В процес на снимките имах усещане за парадоксална идентичност. Hēdonē & liberta. Удоволствието да умреш млад и свободата да запалиш цигара, където и когато си поискаш – това е образът на Митко. Той е буквалист, отказващ да обитава външни светове… и едва ли би могъл да бъде съблазнен от споменатите по-горе абстрактни мои интерпретации на Арто…

Най-много ме впечатли снимачният процес. Той навява чувство за холизъм. Организиран хаос, със сложна структура, но с последователни действия водещи до ентелехия. Филмът беше поверен на екип от хора-професионалисти, с различни виждания, но с обща цел. Работата беше напрегната, пропита с борба на много фронтове: между идеи, с техническа специфика, актьорски превъплъщения и напасвания с образите. Процес на борба.

„Борба“ вероятно е силна дума. За това и я употребявам. Силните думи са най-ефективни. Актьорската игра е битка за съществуване, само-съхранение и асимилация. Всяка актьорска дейност е една отложена нищота. Но актьорът знае… добре познава неизменното присъствие на нищото в Аз-а. В-същност, ние всички сме актьори, които постоянно бягаме от нищото, и по този начин бягаме от себе си, в търсене на себе си. И така бягството продължава, до последния екзорсизъм.

Just been listening to that stupid bastard I took myself for thirty years ago, hard to believe I was ever as bad as that. Thank God that’s all done with anyway. The eyes she had. Everything there, everything, all the– Everything there, everything on this old muckball, all the light and dark and famine and feasting of . . . the ages! Yes! Let that go! Jesus! Take his mind off his homework! Jesus…” – Krapp’s Last Tape, S. Beckett

Симеон Василев

Социалната изолация не е за всеки

Човекът е социално животно и социалната изолация не е за всеки. За нас актьорите в “живия театър”, свикнали да се срещаме с публиката четири дни в седмицата и отменените представления, онлайн репетициите, невъзможността да се събираме в пространствата на театъра и да коментираме текстове, движения, идеи, да ги пробваме, да ги случваме, е равносилно на не-живеене. Справяме се все някак и съществуваме на авто-пилот до следващата ни среща. 

Предлагаме ви да се запознаете с някой от най-разпространените домашни занимания на актьорите от Алма Алтер.

Бордовите игри поддържат игровата позиция и творческия дух на част от екипа. С лидер на групата за бордови игри – Георги Арсов, в пространството, което в Airbnb може да се намери като The Alive Theatre room, се събират Симеон Василев, Мирослав Филков, Адриана Славова, Любомир Георгиев и Мария Ганчева. Не случайно една от най-популярните игри на 2020 година е Paranormal detectives. Играта предлага високо ниво на креативност, актьорски задачи и скрита загадка, а историите, които най-често се разиграват са сценарии от представления, репетиции и случки от фестивали. Гопето ни е обещал отделен пост в блога с любимите игри на групата, така, че ги очакваме с нетърпение. 

Въображение, цветове и форми се преплитат в копринените плетива на една кука на хореографа на театъра – Пет и нейния Twinkle Boutique. Със същата прецизност, с която д-р Йосифова-Хънкинс си играе с телата ни, тя развихря фантазията си и създава красиви бижута, шалове, покривки, разделители за книги и разбира се коледна украса. Хобито на Пет изисква креативност, сръчност и търпение, а резултатът е красота и деликатност. Ето и един урок за абсолютно начинаещи, който намерихме в интернет.

Освен за духа си, актьорите на Алма Алтер полагат особени грижи и за телата си. В клуба на спортистите лидер е Пламен Момчилов, а веднага след него се нареждат Пет и Вал. Хиляди изтичани километри, йога, плуване, колело и всякакви упражнения, които могат да се намерят напълно безплатно и да се практикуват без никаква екипировка. Ето и любимия тренинг на Вал за едночасова тренировка, която да раздвижи цялото ви тяло: 

Редувате една серия за крака Lolo legs, със серия от 5 упражнения за корем с abs wheel, общо четири рунда. Когато приключите включвате хронометъра на 10 минути и правите стойка на ръце, редувайки 30 секунди с гръб към стената, 30 секунди почивка, 30 секунди с лице към стената, 30 секунди почивка. Не забравяйте да се разтегнете в края на тренировката. 

Филмите си остават най-близкия ни до театъра медиум и в моментите на социална изолация все повече гледаме, говорим и анализираме киното. Особено след лудите ни приключения по време на снимачния период на първия алма-алтеровски филм “Жири”. Сред любимите режисьори на трупата са Тарковски, Фелини, Бертолучи, Тарантино, Костурица. А по идея на Мишо се впуснахме в една игра, която феновете на киното познават от “Мечтатели”, а именно “Кой е филмът?”. Ето и най-забавните ни опити: 

Споделете ни в коментар как вие се справяте с новите социални норми и нека преминем през трудностите заедно!

Кучетата се качват на сцената

Едни от най-забавните, най-сладките, най-автентичните артисти на сцената на Алма Алтер са нашите четириноги приятели. Затова решихме да ви запознаем с четири от най-популярните кучета в театъра и техните истории. 

Започваме с ветераните. Има много кучета артисти по света, но Доги е единственият, който танцува по фрак и маратонки в спектакъла “Ах, Бродуей, Бродуей”. Горда стопанка на танцуващия пинчер е не кой друг, а нашият хореограф д-р Петя Йосифова-Хънкинс. Доги е възпитан, интелигентен с диплома от специално училище за кучета. Често Доги присъства на репетициите в театъра и се държи като истински актьор, не се притеснява да импровизира на сцената и режисьора никога не се оплаква, че не е достатъчно чуваем. 

Нашето хипи, което отдавна вече не е първа младост е Кали, кучето на Валерия Димитрова. Казват, че породата му е между ягдтериер и пинчер, но за нас то винаги ще си остане куче порода “фейсбук”, там си го намерихме. Кали има привилегията да се разхожда сама и винаги без каишка. Не рядко през годините е пътувала на стоп до най-различни диви кътчета в страната – плажът на Липите, фестивалът в Гела, Седемте Рилски езера. От няколко години Кали е гражданин на света и след двугодишно гонене на маймуни в Кения, сега се наслаждава на аманските котки в Кралство Йордания. 

Най-глезеното, най-аристократичното, най-награждаваното куче в Алма Алтер е кучето на режисьора Николай Георгиев – дакелът Луция, носител на няколко награди Алтер, за активното си присъствие в театъра. Луция често ходи на почивки с главния редактор на списание “Кино” Люси Дякова, френските сирена са основно блюдо в хранителния й режим. Тази година Луция получи и главна кучешка роля във филма “Жири”, който очакваме да гледаме през спетември  2021 година. Луция е гледала най-много представления на сцената на Алма Алтер и често има свое авангардно мнение по темите, свързани с втория център на сцената и импровизацията. Любимото й място в театъра – централният прожектор, разбира се.

Най-младият член на трупата на Алма Алтер е обезоръжаващият бийгъл – Дейзи Арсова. Истината е, че Гопето няма нужда от куче, за да покорява женските сърца, но двамата заедно са неустоима комбинация. Дейзи тепърва прохожда на сцената и прави първите си стъпки под зоркото око на своя стопанин. Тя е приятел и на кучетата, и на котките, винаги в настроение и готова за игра. Дейзи е единственото момиче, което може да накара Георги Арсов между две репетиции да тича до вкъщи, за да прекара време с дамата на своето сърце.