Алесия обича да се включва в различни творчески дейности и е страстен защитник на печатните издания. Тя е от Италия, но понастоящем живее в Германия.
Линда е артист с образование в областта на философията и движението в съвременния танц. Понякога пише, а понякога създава музика.
На 8-ми септември доста пакости се случиха пред Театър-лаборатория „Алма Алтер“. В 19:30 мюзикълът „Патиланци“ събра малки и големи, за да запеят заедно песни за добри дела, закачки и шеги.
Под режисурата на Николай Георгиев, детският мюзикъл е включил в себе си персонажи от кратките разкази на Ран Босилек като Патиланчо, Смехурко, баба Цоцолана. Пиесата е съставена от 9 различни епизода, в които тези щури деца показват на публиката техния приключенски живот и пакости. Те интерактират и с персонажи като Доктора, чиято цел е да опази децата в безопасност и бабата, която макар и стриктна, дава подходящите задачи за изпълнение на групата. Тази рапсодична група пакостници е поведена от Бате Патилан, който учудващо е най-умен сред тях.
Представлението се игра на открито – точно по залез, така че пейзажът да се променя естествено в хода на вечерта. Диван обшит с копчета, кошници, чорапи, цветни костюми и ярки усмивки вдъхнаха живот в сценографията. Благодарение на тези семпли, но цветни сценични решения, публиката незабавно се върна към магията на детските истории през въображение и музика.
Заедно с епизодите вървяха и песни, простиращи се в различни жанрове – от фолклорни мелодии до поп ритми. Припевите се повтаряха, за да може и публиката да се включи. Музиката се изпълняваше наживо от Георги Арсов (вокал и китара) и Жулиян Желязков (пиано).
Цветният екип се свърза със зрителите по игрив начин и обмени с тях положителна енергия. Дори след представлението зрителите проявяваха интерес и се снимаха с актьорите.
Тъй като това е Алма Алтер, спектакълът е интерактивен – актьорите въвеждат деца от публиката в някои от пакостите си и им задават въпроси. Това е пиеса за всички – цялото семейство, младите, по-възрастните и дори случайните минувачи… именно това пълни сърцето.
Като във всяко представление, е необходимо актьорите да се слушат един друг и да създават синхронична симбиоза, за да си осигурят потока на представлението. Поради това те трябва работят екипно и да са бързи с решенията си. Ние мислим, че те напълно успяха да направят това!
Написано от Алесия Ронка и Линда Карлсоне
Проектът се осъществява с подкрепата на програма Европейски корпус за солидарност, съгласно Споразумение за отпускане на безвъзмездна помощ № 2026-1-BG01-ESC51-VTJ-000401193.
Тя е част от всяка една от нас. Най-нежната, силна, издръжлива… и манипулирана част от нас. Любов под форма на концентрат.
Тя е тази, която ще те привлече със завладяващ смях, очи, пълни с радост, уютна топлина и толкова вътрешна обич, че не трябва да се вгледаш, за да разбереш, че тя просто блика от нея.
Това е нейната сила. Борбата за тази любов, която е толкова наивно жива в нея, че тя не може да се откаже от истинността й, колкото и болезнено да я изцеждат глупаците, които не могат да я оценят, но продължават да изискват от нея.
Тя поема ударите и се хвърля с всичка сила в битката за вътрешната си справедливост – изкривена от чистата детска наивност, която поддържа жива в себе си, за да не се разпаднат всички поддържащи я стени – тя няма да допусне да се превърне в злодей в този живот, колкото и да я бутат обстоятелствата.
Тя е жертвоприношение в името на любовта, която е отвъд мъжките мръсни ръце, които я пребиват, използват, обиждат и примамват отново всеки път, когато видят възможността отново да се възползват от доброто й сърце.
Цената на това е животът й, но нека това остави и ценност в нас, жените, които разбираме Антигона. Урокът на това да ценим себе си и да даваме любовта си само там, където тя ще бъде оценена, не изцедена.
Колкото и много да имаме да даваме, не всеки заслужава да получава.
Представлението е толкова красиво и болезнено за гледане, че плаках не само, когато го гледах, но и сега, когато го пиша.
Пожелавам Ви да няма нито една повече. Нито една пребита и убита Антигона.
Тази красота заслужава единствено да живее. В едно с любовта, не като жертва.
Има спектакли, които се изграждат чрез конфликт, и други, които се изграждат чрез доверие. „Децата на Корчак“ принадлежи към втория, по-рядък и по-рисков тип. Той не започва от голямата историческа катастрофа, макар че върви към нея. Не започва от злото, а от вниманието. От онова почти изчезнало усилие да се вгледаш в детето не като в „бъдещ човек“, а като в пълноценен човек сега — със своя страх, своята логика, своята болка, своята игра, своето достойнство. Именно в това е и дълбоката етическа сила на спектакъла.
Снимки: Дорота Булинска
Постановката, режисирана и композирана от Георги Арсов, повлиян и вдъхновен от своя учител – Николай Георгиев, не се стреми да илюстрира биографията на Януш Корчак в традиционния смисъл. Тя не се движи по линията на документалния театър, нито по линията на психологическия реализъм. Вместо това изгражда сценично пространство, в което философията, паметта, играта и присъствието на децата съществуват едновременно. Така представлението се превръща не в разказ за Корчак, а в опит да се мисли и преживее светът през неговата чувствителност.
В центъра на спектакъла стои една изключително трудна за постигане театрална температура — човешка, открита, незащитена. Актьорите почти не „играят роли“ в конвенционалния смисъл. Те не се крият зад персонажи, не демонстрират театралност, не насилват емоцията. Напротив — присъстват с отвореност към публиката и особено към децата, които не са участници в сценичната картина, а живи носители на смисъла. Именно тази отвореност определя естетиката на спектакъла: вместо затворена драматургична илюзия, той избира жива среща.
Димитър Димитров изгражда образа на Корчак не като монумент на добродетелта, а като човек, чиято нежност е мислеща, а мисълта му — дълбоко ранима. В неговото присъствие няма патос на светец и това е едно от най-големите качества на спектакъла. Корчак тук е едновременно педагог, свидетел, баща, морален ориентир и човек, който знае, че детето не се „оформя“, а се среща. Думите му не звучат като лозунги, а като изстрадани открития. Когато говори за плача, за лъжата, за страха, за унижението, за правото на детето да бъде разбрано, текстът не звучи назидателно, а болезнено конкретно. Тъкмо затова въздейства.
Петя Йосифова-Хънкинс има особена функция в спектакъла — тя превежда зрителя през неговата хронология и философия, но не като външен коментатор, а като органична част от сценичния организъм. Присъствието ѝ едновременно структурира и омекотява сценичното време. В нейното водене има дисциплина, но и емпатия; яснота, но и поетичност. Освен това като хореограф тя участва в изграждането на една много важна телесна логика на спектакъла — логика, в която движението не украсява текста, а го доразгръща. Особено силни са онези моменти, в които тялото става проводник на вътрешно състояние: ритъмът на „туп, туп“, жестовете на Бобо, сгъстяването и разпадането на Нашия дом.
Валерия Димитрова носи в спектакъла майчина чувствителност, а това придава на сценичното ѝ присъствие особена плътност. Текстовете, които преминават през нея, особено онези на Николай Георгиев получават дълбоко вътрешно вибриране. Именно тук сцената се отлепя от конкретната историческа фигура на Корчак и влиза в почти космическо разбиране за детето: като прашинка, като начало, като живот, който не принадлежи, а се поверява. Тези текстове внасят метафизична перспектива в иначе човешки, земен, топъл спектакъл — и го разширяват, без да го разкъсват.
Особено важно е присъствието на текстовете на Николай Георгиев. Те стоят като дълбоко пулсираща вътрешна памет на спектакъла. В тях има онази смес от философска нежност и екзистенциална тревога, която отказва да идеализира човека, но продължава да го защитава. Текстовете за новороденото и нероденото дете внасят в представлението онова особено съзерцание, в което човешкото същество е мислено отвъд социалната функция, отвъд педагогическите схеми, отвъд историческите режими. Така спектакълът не само говори за децата, а мисли самото условие на човешката поява в света.
Детското участие — на Алма, Ида, Стефи, Йоана, Антонина, Ана-Никол и Симона — е същностно за силата на спектакъла. Те не са декоративен елемент, не са „сладко“ присъствие, което да омекоти темата. Напротив — чрез тях сцената непрекъснато се изпълва с непредвидимост, с въпроси, с логики, които възрастният свят е разучил да потиска. Въпросите на децата, техните отклонения, техните малки абсурди и остри наблюдения изграждат жив контрапункт на възрастната претенция за ред, разум и контрол. Спектакълът много ясно показва, че в детското мислене има нещо не по-малко, а често по-дълбоко от рационалността на възрастните — една форма на първична истина, която социалният език тепърва ще започне да дисциплинира.
Музикалната структура също е ключова. Песните не функционират като органична част от драматургията. Те носят игра, ирония, тъга, общност. В тях има нещо от детската песен, нещо от поп звученето, което носи лекота, нещо от приспивната нежност и нещо от колективния ритуал. Тъкмо това многообразие позволява на спектакъла да се движи свободно между регистрите — от смешното към страшното, от лекотата към пророческото сгъстяване. Особено ценно е, че представлението не се страхува от смяната на тоновете: то знае, че светът на детето никога не е едноцветен.
Най-голямото постижение на спектакъла обаче е в начина, по който изгражда своята етика преди финалното историческо разрушение. През цялото време доминират философията, топлината и отношението на Корчак към децата. Спектакълът внимателно, търпеливо, почти ръчно изгражда един свят: свят на грижа, въпроси, сън, плач, смешни недоразумения, справедливост, съд, парламент, кибритени къщички, бонбони, страхове, приспиване. Това е свят, който не е идеален, но е обитаем. И именно защото е обитаем, неговото разрушаване от нацисткото нахлуване придобива такава сила.
Когато накрая влизат нацистите, те не просто променят фабулата. Те разрушават буквално, фрагментарно и метафорично всичко, което е било построено дотогава. Разрушават не само дома, но и ритъма. Не само сигурността, но и езика. Не само общността, но и самата възможност детето да бъде виждано като дете. Това е много важен драматургичен ход: ужасът не е показан като абстрактна историческа тема, а като насилие върху една вече създадена човешка среда. Така финалът действа върху човека зрител със своята морална непоносимост. Публиката вече е била допусната до този свят; вече го е обикнала. И затова неговото унищожение се преживява не външно, а лично.
Спектакълът избягва и друг голям риск — сантименталността. Въпреки огромната тема и емоционалния материал, той не изнудва зрителя да съчувства. Вместо това му предлага да участва в едно бавно и все по-дълбоко осъзнаване: че отношението към детето е не странична тема на цивилизацията, а нейна най-точна диагноза. В този смисъл „Децата на Корчак“ е не само спектакъл за Корчак, а и спектакъл за провала на всеки свят, който говори за бъдеще, но не умее да чуе „туп, туп, туп“ на детското сърце.
Именно тук се намира и неговата съвременност. Тази постановка не принадлежи само на миналото, колкото и ясно да е историческото ѝ основание. Тя звучи болезнено актуално в свят, който продължава да дисциплинира, уеднаквява, пришпорва и пренебрегва детето; в свят, който често предпочита удобното послушание пред живото присъствие. Спектакълът напомня, че насилието не започва с лагерите. То започва много по-рано — в тона, в погледа, в подигравката, в прибързаното наказание, в отказа да чуем.
Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура и Европейския съюз чрез #NextGenerationEU, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C02.
Привет! Аз съм Цецо. Косата ми е къдрава и така ми харесва. Сутрин ставам около 9, но уви – не винаги е лесно да отлепя клепачи от очите. Рядко имаме честта да се срещнем със закуската, защото хем искам да поспя, хем да тръгна навреме за чакащите ме ангажименти и така никога не ми остава време за най-важното гориво. Та след нежеланото измъкване от прегръдките на одеялото, се оправям за излизане, което ми отнема около 30 минути. После се насочвам към спирката, за да си хвана автобуса. На път към Алма Алтер, където започва моят ден!
Там се срещам с готините колеги – Якоб, Христо и Угне, с които първо си казваме “Добро утро”, “Good morning” или “Guten Morgen”, след което стартираме работния процес. Едно от любимите ми дейности е да създавам текстове (особено за изминали събития заради емоцията от тях). Щастлив и удовлетворен се чувствам, когато гостите ни се забавляват! Друга любима задача е да каня хора на предстоящи събития. Това си е цяла дипломатическа мисия — малко убеждаване, малко ентусиазъм и много надежда, че хората ще кажат: “О, това звучи страхотно!”. Това не са единствените задачи в доброволческата ми ангажираност, но нека не задълбавам.
След Алма Алтер продължава втората част от моето ежедневие. Хващам метрото и то, пъшкайки от моята и на натоварения ми график тежест, тутуф-тутуф, стига с облекчение до метростанция Г. М. Димитров. С хората си играем на “Блъскащо се хаотично стадо”, което с устрем нахлува в автобус 280, сякаш се раздават безплатни билети за Малдивите. След чувството на наблъскана в консерва сардина аз слизам на спирката на УНСС. Отивам на лекции, където очаквам да се обогатя с много сиво вещество, което след време да ми помогне да продавам домове на хората, защото уча “Мениджмънт на недвижимата собственост”.
Седя и слушам, слушам и чакам бръмбарите в главата ми да се превърнат в клетчици на интелигентността и между тях да се образуват богати синаптични връзки. Времето обаче минава, уви, много баааавно. Пълзи като невъзмутим охлюв. Ех, защо отнема толкова време за поумняване!
След изминаването на мъчителните часове, изглеждащи като дни, се насочвам към “Студентски град”, по-конкретно към шоудаун тренировките. Там не се чудя кога ще приключи, а дали ще трябва да ползвам уреди като бягащата пътека, велоергометъра или степера. Не защото са ми любими, а защото искам да изчезнат от залата. Естествено, че не ги пропускам, защото това е важна част от подготовката и за по-ефикасната издръжливост. Другата част от тренировката е по-приятна – на масата, но не с чаша и вилица в ръка, а с хилка. Тази година за мен е по-специална – част съм от Националния отбор по шоудаун. Дългоочаквана мечта! Имам шанса да се боря за място на Европейското първенство. Обожаван и интересен спорт – кога се дуелирам, кога се дуетирам със звънтящото топче, което има собствена воля! Понякога му “казвам” да се насочи под китката на отсрещния играч, а то, заинатено, скоропостижно се забива в съвсем различна посока. Не е лесно човек да се разбере с това малко инатливо кълбо!
След тренировката, ако е останало време, може и да си напазарувам нещо, а дори и да си сготвя. Че след това пък да го и изям! Честно казано ми е доста трудно да съчетавам доброволчеството, университета и тренировките, но по някакъв магически начин успявам, защото и трите са изключително важни. Доброволчеството ме кара да се чувствам полезен. Университетът ми дава знания за бъдещето. А спортът ме учи да се боря и да не се отказвам.
Спорт и солидарност за зрящи и незрящи се финансира от Европейския корпус за солиданрост.
Неда Таскова е част от трупата на Алма Алтер в периода 2018-2022. Момичето със сините коси се завръща у дома, споделяйки своите усещания след спектакъла “Крал Лир, легенда за изгубените очи”. Може би това е началото на една нова рубрика? Кой знае.
Представлението, което гледах не изобразява картина на преживяване. То изтръгва зрителя от стола му и го вкарва в реалността, която може да е лично негова, ако не внимава в живота си и го изправя пред огледало, в което не иска да се срещне.
Отначало публиката реагираше с хумор на свежестта, с която актьорите задаваха тежката тема на представлението, но колкото повече се вслушваха в последствията на действията на краля, толкова повече лицата им потъваха в загриженост, вероятно от срещата с огледалото. Силната изразителност на актьорите беше толкова истинска, че всеки можеше да види – те чувстваха вътрешно всяка дума, всяка красиво изпяна нота, всяко движение от невероятната хореография. Актьорите не бяха актьори – те бяха своя герой. Верен на болезнената си съдба.
Кралят беше онази пустош, която идва, когато човек отказва да види какво е и какво не е. Просто тяло. Просто кожа. Просто нищо. Искащо нищо. Дупка, която не може да бъде запълнена. Не-човечност. Щерките му бяха видовете токсична любов, която добрите бащи се страхуват дъщерите им да изпитат. Отчаяна, неудовлетворена, изпълнена с наслоена обида от години на несрещнати нужди. Публиката им се посмя, докато не изпита болката им. Тази болка беше непростима.
Кралят искаше да обича. Но повече искаше да иска. Искаше да бъде искан, неосъзнавайки, че това не е това да бъдеш обичан. Обичта не е тази валута, която имаше стойност за него. С това я загуби.
Шутът беше отражението на краля. Неговото (не)вярно огледало, с което ти се искаше кралят да се влюби, да се види, да изпита истински дълбоки чувства вътрешно, да се гмурне в дълбината в себе си. Но потенциалът за тази дълбочина – за вътрешното аз си остана това – потенциал. Тази липса на искрени чувства разбира се доведе само до липса на личностно развитие и загуба на всичко – от лудата гордост, до крехката токсична обич, до последния шанс за изцеление. Монологът на краля насред бурята, която актьорите сътвориха на сцената счупи и последната връзка на зрителя с реалността, а чувството за справедливост в края на представлението остана горчиво, защото беше наситено с тъга и печал за онзи човек, който никога няма да бъде човечен.
Валерия е сътворила визуално и звуково впечатляващ спектакъл, който остава непредвидим в стила си и показва по много красив начин една много горчива и депресивна тема. От въздишките на актьорите до осветлението – всяка секунда те поглъща и те кара да мислиш – Аз знам ли кой съм? А знам ли кой не съм? Свободен ли съм да съм? Съм ли се освободил, за да съм човекът, който наистина съм?
Имаше тишина… и след това отново безмислостен живот “От нищо не ще настане нищо” Крал Лир – новият Лир. Снимка: Марко Дженев
Можем ли да помним без да пишем? И можем ли да запомним без да сме били? Чели ли сте за Бременските музиканти? Късно ли е някога за поглед към надеждата? Плашещ ли е хоризонтът?
Не можем да ви кажем точно, но можем да разкажем за котките, магаретата, кучетата и петлите, които едвам оцеляха на път към Бремен. И макар и да не сме били по черен път. Определено пътят беше каменист навън бе зима, и явно българинът е свикнал на повече сняг в сравнение с немски пилот на междуградски полети. Трупата на Алма Алтер беше разделена по пътя към Бременския Фестивал на три групи. Чуваше се спекула за тренинг, който цели да обостри инстинктите ни за оцеляване най-вече в предизвикателни аранжировки подбрани очевидно само по цвят шум и бодрост в ранните часове (особено) попари от характери събрани на редове от не особено широки седалки в самолет който в последствие се превърна във влак на коловоз за който шумна група (1), тича 20 минути след като бе уведомена от служителка на гише “оплаквания за отменени полети” че се крие зад ъгъла. За сметка на това объркана група (1), която бе хванала полет няколко часа по-късно, се оказа със същата съдба – по техни думи дори и по лоша (най вероятно орисана от Директор Петя Йосифова Хънкинс, която по конспиративни теории има стъклен бокал, през който вижда в бъдещето и ни подготвя с тренинг за него). Човек или цял живот се е готвил или изобщо не се е готвил…
Макар и неподготвени, след пристигането ни, веднага бяхме впрегнати в арогантна репетиция (иначе нормална но с арогантни погледи заради умората), която макар кратка и хаотична послужи поне за едно, да се оплачем едни на други и да започнем 6 дневния спор кой е пътувал най-зле. След акуратната вечеря решихме да пием по чаша вино тайно един от друг. Оказа се поради страх на всеки един от нас, че директор Петя Йосифова-Хънкинс (собственичка на Кирил) наднича чрез холограма от България през прозореца. Но за сметка на това в деня на представлението бяхме свежи като репички или поне това каза журито. Бяхме стегнати, разпуснати, нервни и спокойни, с други думи здравословно хаотични. Енергията се усещаше във въздуха. В социалните мрежи му казват аура. Ние му казваме готовност за случване. Така и стана – аура – енергийно случване. Хванахме публиката и не я пуснахме. Можехме да си го позволим. Знаехме защо го правим. Знаехме за кого го правим. Бяхме като палитра предварително подготвена с цветове рисуваща по шаблон извън очертанията. След като представянето ни приключи набързо сверихме мнения. Усещанията ни се припокриваха. Знаехме че се борим или за първо или за последно място. Бяхме си свършили работата. Следващите дни прекарахме в хипотези. Макар и награждаването да не беше важно за нас, предстоеше да чуем дали обратната връзка на журито щеше да бъде ценна. Оказа се така- режисурата на Николай Георгиев остана жива дори и след него. Негови думи и усещания звучаха през журито. Творците може и да си отиват. Но творбите им звучат дълго. Theatre more real than life. Резултата е на лице. Оказа се случването ни заедно макар трудностите, общата ни цел и това че се срещнахме ни се отплати. На летището в България бяхме посрещнати от викове, крясъци, овации прегръдки светкавици и прожектори. И всичко това кроено, готвено и организирано от Петя Йосифова Хънкинс (собственичка и на Методий). Благодарим за възможността, вярата, погледа към детайла. И истината.
Екипа и трупата на Алма Алтер
Проектът “Алма Алтер на Международния театрален фестивал Експеримент, Збоншин, Полша” се осъществи с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
“Крал Лир” в една нова интерпретация, един кабаретен разрез на властта, в който гротеската разголва самата конструкция на кралското. Лир, обърнат с гръб към света и лице към пианото, разпъва собственото си величие на нотен стан. В този спектакъл пианото е трон, а музиката е метафизично условие за съществуване.
Кабарето въвежда света на Лир в логиката на абсурда. Тук величието не се разрушава — то се самоинсценира, превръща се в пародия на самото себе си, докато не остане само чистата, гола човешка уязвимост. Хореографската концепция на Ерол Александър превежда персонажите през двигателни диагнози. В тази версия Лир не полудява — той аплодира собственото си разпадане. Кабарето е неговата последна философска форма.
Спектакълът утвърждава идеята, че човешкото битие е не трагично, а абсурдно. Едно полудяло съществуване, което се опитва да остане сериозно в свят, който вече не допуска сериозност.
Снимки: Петър Мицев, @micev.photography
Режисьор: Валерия Димитрова Хореограф: Ерол Александър Музика: Константин Кучев, Жулиян Желязков, Мариела Димитрова и Игнасио Карвахал Участват: Жулиян Желязков, Мариела Димитрова, Орнелла Цолканов, Димитър Димитров, Георги Арсов, Угне Тумоните и Михаил Бонев
Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез #NextGenerationEU. Схема BG-RRP-11.020 – Създаване на български продукции и копродукции в сектора на КТИ, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C01.
Доблестният мавър, чистосърдечната Дездемона, изисканият Касио – всички те, са пионки в ръцете на своя „пъклен кукловод – Яго”.
Кукловодът гледа отгоре, но какво се случва, когато той реши да поведе и то с наслада своите марионетки в хода на действието? Дали ще ни потопи в най-мътната чернилка на душите, в най-тихото на телата, в най-горещата кръв, раздробяваща мозъка на пръснати навсякъде парченца без да ни подава ръка, за да се измъкнем? Можем ли да разкажем Отело днес?
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Истината е, че не трябва да го разказваме. Всички сюжети за далечни битки са разказани, всички романтични девойки са вече влюбени. През фрагмента, през тялото и бруталната експресия на музиката, острите погледи на лицата, безумното бушуващо в нас, ще се изправим пред всепозволеността на днешния ден. Пред самите себе си. Пред бесовете си. Само тогава ще можем да издействаме Отело, да го деконструираме на съставните му части, за да разберем от какво е направен, от какво сме направени ние – човеците на днешния ден. Само тогава ще можем да ви срещнем – не красиво, опаковано или съвършено, а автентично, човешки. Защото толкова много ни липсва тази среща днес.
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Режисьор: Георги Арсов Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс Композитор: Константин Кучев Участват: Орнелла Цолканов, Димитър Димитров, Жулиян Желязков, Станимира Димова, Елена Григорова, Мариела Димитрова и Даниел Петков
Спектакълът е част от проекта “Културни мостове – България, светът и ние”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Национален Фонд Култура.
Аз съм Антигона. Не онази от учебниците. А тази – дребната, мургавата, която мисли, че няма право на глас. Тази, която се изправя – сама срещу Креон, срещу Тива, срещу света. Тази, която си мисли, че ще умре. Но въпреки това – не се отказва. „Антигона“ е разрив. Разрив между света и младото същество, което още помни какво е да искаш всичко – веднага. “Антигона” е бунт: на момичето, което не иска да слуша; на жената, която отказва да живее на малки трошици щастие, на човека, който все още може да каже НЕ. Моноспектакълът на Валерия Димитрова е откровение, рана, съпротива. Сценичната чувствителност на Петя Йосифова и музикалната дълбочина на Игнасио Карваджал се завихрят като торнадо, чието ядро е Антигона. Трагедията е чиста работа.
СНИМКИ: Пламен Момчилов
„Антигона“ е авторски моноспектакъл по текстове на Жан Ануѝ, Николай Георгиев и Валерия Димитрова, под режисурата на Петя Йосифова-Хънкинс, който съчетава в себе си визуален и физикъл театър. Спектакълът пречупва класическата история през оптиката на съвременния ден, през личното и автобиографичното, през актьора-човек Валерия Димитрова, чието духовно поле и тяло стават ринг – сцена за вечния сблъсък между власт и съвест, между закона и любовта.
Музиката е дело на испанския композитор Игнасио Карваджал, който определя своя стил като „минималистичен“, а неговите звукови пространства създават пулс и ритъм, които превръщат текста и движението в сакрално действие.
„Антигона“ е не само среща с един мит, пренесен в настоящето, но и интимно изследване на границата между личното и универсално – класическото, между историята на античността и гласа на съвременната жена, която би отказала всичко друго, но не и това да се заяви – “Сама срещу света”.
Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез #NextGenerationEU . Схема BG‑RRP‑11.020 – Създаване на български продукции и копродукции в сектора на КТИ, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C01.
Угне Тумоните е литовски артист с бакалавърска степен по театър и танц. Тя е дълбоко запалена по експерименталните и алтернативните форми на театъра, като изследва и съчетава различни художествени средства, за да създаде истинска връзка с публиката. В момента Угне е част от екипа доброволци на „Алма Алтер“, подпомагащ Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Тя ще говори за „Албена“ от Николай Георгиев.
Всеки иска парченце от Албена. Като ябълката в градината, тя сияе със забранена сладост — желана, осъдена, подложена на завист. В тази постановка на Албена, по разказа и пиесата на Йордан Йовков, красотата се превръща в престъпление, а желанието — в смъртна присъда. Може би не разбрах всяка дума, но сцената говореше свой език — език на ритуал, присъда и крехкостта на женското съществуване под колективния поглед.
Пиесата започва с четири фигури, които излизат на сцената. Пред всяка от тях стои малка маса с ябълка — освен пред Албена. Те сядат зад масите, тихи и премерени, а после донасят столовете си, поставяйки ги пред нас като доказателства в съдебна зала. Трима мъже — нейният съпруг, нейният любовник и един селянин — и Албена, чийто стол е червен, докато техните са бели. Самата тази цветова разлика говори достатъчно: Албена вече е белязана, вече е виновна.
Запалват се свещи и се разпръсква ориз — едновременно напомнящ сватба и ритуал на жертвоприношение. След това се донася огледало — първо се показва на публиката, после се поставя на земята, с лицето нагоре. Отразяващата му повърхност се превръща в част от сцената — едновременно олтар и капан. Актьорите дори подават ориз на зрителите, размивайки границата между сцена и публика. Вече не сме наблюдатели, а участници в ритуала на обвинението. През феминистичната призма това е един от най-силните жестове в спектакъла: отражение на това колко лесно обществото осъжда жените не за това, което правят, а за начина, по който са възприемани. Албена, като толкова много жени преди и след нея, се превръща в огледалото, в което общността проектира своите страхове и желания.
Когато Албена счупва яйце върху същото това огледало, символизмът е мигновен и инстинктивен — животът се разпуква под тежестта на осъждането. Образът е крехък, суров и дълбоко женствен: яйцето като раждане, уязвимост, невинност, която може лесно да бъде разрушена. През цялата пиеса ябълките биват хвърляни, мачкани или търкаляни — сякаш, за да се каже, че веднъж докосната, чистотата никога не може да бъде възстановена. Църковноподобната музика и ритуалните движения превръщат сцената в морален олтар, където тялото и изборите на Албена са подложени на колективна присъда.
След убийството на съпруга ѝ, преобразяването на Албена придобива почти митичен характер. В транс тя танцува народен танц, докато гаси свещите — очите ѝ диви, движенията ѝ необуздани. Изглежда, сякаш за кратък миг си възвръща собственото тяло, преди да бъде отново заглушена. Когато брашното се разпилява върху черната ѝ рокля — белият прах пада като земя върху гроб — образът е болезнено поетичен. Тя стои над огледалото, сякаш е погребвана под тежестта на собственото си отражение. Това е едновременно погребение и пречистване — сякаш само в смъртта може да бъде направена „чиста“ отново. Желанието ѝ да облече бяла булчинска рокля „за Бога“, докато я очаква смъртното наказание, отеква като жесток парадокс на патриархалната моралност: жената може да бъде „изкупена“ единствено чрез смъртта си.
Последният акт — Албена, държаща една-единствена свещ, преди да я изгаси — е опустошителен в своята простота. Мракът, който следва, не е просто краят на историята, а заличаването на гласа ѝ. Мъжете, селяните и ние, публиката, оставаме пазители на нейната история — история, изкривена от осъждане и ревност. Постановката ясно показва, че истинското „престъпление“ на Албена не е било убийството или изневярата, а красотата ѝ, свободата ѝ, усмивката ѝ, която е траела твърде дълго.Тази Албена не е просто ново преразказване на български класически текст; тя е ритуал на разплата. Тя не разчита на езика, а позволява на символите — ябълките, огледалото, брашното и пламъка — да говорят сами. В това откровение спектакълът излага вечния кръговрат, в който жените са въздигани, желани и накрая унищожавани за дръзостта си да съществуват извън границите, наложени им от обществото.
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
