Нашият Созопол

Без уговорки, без предварителни планове, без сценарий, първата седмица от ваканцията на Алма Алтер, голяма част от актьорите избраха Созопол. 

Обичам Созопол. Когато навърших пълнолетие, цяло лято прекарах на един строеж, за да спестя пари и да дойда на Созопол. Тук, на Смокиня, за първи път усетих свободата на мига, влюбвах се, танцувах, връщах се всяка година и с тъга наблюдавах новите бетонни завоевания, с носталгия си спомнях за Голямата Текила и с въодушевление откривах все още пустите кътчета, между камъните и скалите, където никой не може да изкопае основи и да се заземи, а духът лети, заедно с чайките и гларусите в безкрайната синева на морската и небесната шир. И не съм само аз, казвам си, ето я и Мария, и Михаела, и Марко, и Гопето, и Ади, и Мишо, с които живеем живият живот на театъра, случването и мечтите. 

Валерия Димитрова – Вал 

Обичам традициите, а Созопол е една голяма такава. Семейството ми прекарва морските си дни тук от още преди да съм се родила и семейните албуми са пълни със снимки от малкия морски град. Тук съм прекарала невръстните си лета, но по една или друга причина, последните години ходихме на море навсякъде другаде, но не и тук. 

Миналото лято обаче решихме да се върнем в милия ни Созопол. Отдавна забравените традиции биват заменени с мои собствени, като малката пролука между къщите, през която минавам всеки ден, за да си взема от хубавите палачинки (една “Бабина” и една със сладко от смокини), напът за скалите под разкопките. Скалите, разбира се, са една от старите традиции, там баща ми е предложил брак на майка ми по средата на едно следобедно плуване (да, стандартите ми са толкова високи). Продължавам да ходя там, въпреки че имам потресаващ страх от подводни скали. Предполагам, че инатливостта ми да спазвам традициите ми помага да го преодолея. Изгревът се гледа там, също и като свършат забавленията в центъра, там отивам, за да гледам единствено видимите ярко бели гребени на разбиващите се вълни. Залез се гледа от Миденото плажче. Всеки ден. За вечеря – пържени картофки и салата, за вкъщи, ядат се на едни скали на крайбрежната. Накрая се прибирам в къщата на леля Данче, която е нашият подслон в този град. Ей това е Созопол за мен. Михаела обаче също толкова инатливо се опитва да разбие моите традиции и да ме накара да опитвам нови и нови неща. Поддавам се. Може пък да се създадат нови традиции от това.

Мария Ганчез

Созопол е всичко, което ми трябва, за да оцелея между последният ден от морето и първият от следващото. Няма място по-добро за събиране на ума и забавление с приятели, по едно и също време, от Созопол. Малките улички и тихите места като Мидения плаж, и всяка една созополска котка разбойник, ме карат да се чувствам носталгично. (Основно, защото почти няма улица,на която не се е случило нещо, плаж, който не съм обиколила от край до край или котка в Созопол, която не знам) 

А шумната главна улица с хилядите хора по нея, центъра, заведенията, Харманите, и т.н. са най-хубавото нещо, което може да се случи на голяма компания.

И точно за това обичам Созопол.

Михаела Загорова

Какво е Созопол? За мен? Може би… котките? Небесносинята плака, която спира времето всеки ден от 6 до 6 и 5, златният зъб на файтонджията, турският акцент на баничаря, баба ми която си говори с чайката на изгрев, духът на прабаба ми който й отговаря през нея привечер, всички отминали срещи и тепърва неслуичили се спомени, погледът край кея, целувката на вратата, страстите върху скалата. летните сънища и  безсънните им нощи… Мекият ритьм на песента: “летни нощи ах ти… можем и още нали…”

Марко Дженев

Созопол се е променил. Станал е някак по-туристически, по-шумен, по-обикновен. Но всъщност като погледнеш отвъд светлините, като се заслушаш отвъд шума и попаднеш под скалите Созопол си е все там. Вярно, малко скрит, но пък безкрайно жив за този, който иска да го намери

Георги Арсов-Гопето

Созопол тази година беше различен, не заради новите сгради, новите заведения, новите плажове, а заради старите приятели, които по някаква случайност се озовават в един общ свят изпълнен с миди и много слънце. Наздраве!

Адриана Славова

В Созопол прекарвам едно различно лято, което ме учи на много ценни уроци и ме среща с много интересни хора. Спя под звездите и чакам някоя голяма вълна да ме отнесе на другия край на Черно море в Русия. Пека гевреци с бели брашнени сърца и кюфтета от жертвено принесени животни. Лятото не е това което очаквах – работа, плажче, сън… Нито плаж нито сън. Вчера един ми каза че изглеждам като авантюрист, може и да съм.

Дъждът танцува по тялото ми

Морето гали кожата ми

Сънят ме съблазнява

Танцувам с падащите капки

Танцувам, танцувам, танцувам

Танцувам безкористно, яростно, страстно

Михаил Бонев – Мишо

Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!

Суийни Тод – бръснярят демон от улица Флийт гостува на булевард Цар Освободител 15

Гори, лятото гори, облаците се носят ниско над София. Един бръснар остри острието си на хребета на миналото. Колко пагубно може да бъде отмъщението, предстои да разберем.

Асфалтът на улица Флийт се топи, а бялото неустоимо се реди до черното без да отдава границата си. Няма място за цветове, само една кървава жилка ще се спусне там, на границата. Тук обаче,  на шахматната дъска, фигурите знят своя ход. Сюжетът се завързва на възел, който ще разсече бръснача на Суийни Тод.

Някой е загорил пая, все едно дори и бездомника не би го изял. Бръснарят бръсне, циврите циврят, тайните се таят, а лятото продължава да гори в двора на СУ. Тази вечер, 20:00 ч. Наостри си бръснача, защото драмата ще е кървава.  

По мюзикъла на Стивън Сондхайм

Режисьор и хореограф: Георги Арсов

С участието на:

Симеон Василев – Суийни Тод

Мариела Димитрова – мисис Ловет

Мирослав Филков – съдия Търпин

Адриана Славова – Джоана

Диан Ставрев – Антъни

Марко Дженев – Бийдъл Бамфорд

Дилян Дайновски – Адолфо Пирели

Цвета Разбойникова – Луси

Мария Ганчева – Тоби

Любомир Георгиев, Андриян Асенов – Шахматисти

Радина Тихинова, Станимира Димова, Ангелина Грозева, Михаела Загорова – Офицери

Официално раздаване на дипломите на студентите от Авторски театър

В разгара на летния театрален сезон на Алма Алтер, когато жегата изпрати столичани на брега на морето, а софийското слънце стопи асфалта по Цариградско шосе, под дебелата сянка в двора на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”, се дипломираха студентите от двугодишната професионална квалификация “Авторски театър”.

Симеон Василев, Мирослав Филков, Евгений Панчовски и незрящият Андриан Асенов, обещаха, че ще останат алмаалтеровци в своите бъдещи начинания. Част от тях миг след това се спуснаха по драматургическите гънки и нотните петолиния на известния мюзикъл “Красавицата и звяра”. Сградата на Университета се превърна в замъка на звяра, от прозореца на втория етаж до публиката долетя една от най-красивите песни – Приказка една, в изпълнение на Мариела Димитрова, а дворът събра над 150 зрители. 

Следващото представление от лятната програма е Суийни Тод на 22 Юли(четвъртък) от 20:00 в двора на СУ. 

Кои са те? Новите лица на Алма Алтер

На 26-ти и на 27-ми юни, точно в 19.30 студентите от специалността Авторски театър ще представят театрални миниатюри по разказите на Йордан Йовков. Мариела, Мария, Диан, Дима, Вия, Дайновски, Цвети, Ани, Михаела и Калина със своите идеи, хрумки, мисли, мечти, в една акция – интеракция. 

Кои са тези момичета и момчета? Как виждат света около себе си? Какво знаете и не знаете за тях?

Мариела Димитрова или както е по-популярна във фейсбук – Мариела Марс, е момичето на стоте енергии. Когато Мариела се захване с нещо, тя го изпипва до най-малките детайли. През смях споделя, че баща й, който има музикално студио, изпитва тих ужас, когато собствената му дъщеря прекрачи прага, защото знае, че е възможно денят да не е достатъчно дълъг, за да запише всички онези малки музикални детайли, които Мариела чува не със слух, а със сърце. Едно момиче, което и на сцената и на живота е огън. Проваля се единствено в кухнята, но с такава усмивка поднася спагетите и най-искрените си извинения, че често сме готови да я посетим за вечеря. Мариела ще представи своята разработка на “Индже”.

Мария Ганчес е романтик по душа. Тя обича любовта до полуда, въпреки, че все още не я е изпитвала. Е, с живо човешко същество. Иначе колко пъти се е влюбвала в героите на Шекспир, в поезията на Шели, в звучността на испанския, в грациозните движения на балета, ех, само тя си знае. Мария е от онези момичета, които имат късмета да следват мечтите си. Родителите й я оставят на свободно обучение и днес само на 17 тя е категорична, че иска да следва мюзикъл или музикален театър, и вече от години следва мечтите си: първо с балета, после със сулфежа, а сега и с театъра. Тази година Мария взе своите изпити за диплома от Кеймбридж и е готова да продължи напред право към целта. В свободното си време обаче, това романтично ефимерно същество всъщност е фенка на Марвел и винаги е готова да сложи кецовете. С толкова музика в живота изобщо не се учудваме, че Мария си е избрала “Песента на колелетата”. 

Диан Ставрев е този висок, синеок младеж, който може да омае всеки с дълбокия си тембър и удържаното си поведение. Душата на Диан обаче е светла душа, не случайно Георгиев му доверява ролята на Левий Матей в Маргарита и Майстора. Грижовен и отговорен, Диан обича семейството си, държи на приятелите си, върши с усърдие всяка задача и е готов да посвети цялото си време, за да направи света около себе си едно по-хубаво място за живеене. Запазил детското в себе си обича децата, а децата го обожават и го въвличат в хилядите си чудати игри, а той черпи вдъхновение и свобода от времето с тях. Всеки обаче си има тъмни страни и ще ви издам под сурдинка, че Диан беше забелязан в компанията на Вал и Мишо в Механа Младост да танцува не точно съвременни танци. Може би за това изборът му на разказ е “През чумавото”, за да реши сам за себе си тези вътрешни парадокси. 

Дима Настева, работохолик по професия, човек по душа. Дима винаги бди над всичко, което се случва с особено внимание към детайла. Дясната и лявата ви ръка, тя е готова да се превърне в стълбата, с която заедно ще закачите прожектора, в гафера, за да поставите танцувалния килим, в метлата, за да почистите сцената, в думите, за да напишете разказа си, във вдъхновението, за да снимате новия си филм. Силно авангардният й вкус към изкуството вярвам е онова, което е довело в Алма Алтер, а колективният и дух я прави неизменна част от екипа. Дима не е от суетните артисти, за които сцената е самоцел, напротив тя предпочита да я анализира, да стои в сянката зад кулисите и да твори с прецизността на своя ум. Колкото и да се опитвам не мога да намеря тъмната й страна, сигурно и нея е поставила под контрол на интензивното си ежедневие и я е помолила да изчака някой друг по-подходящ момент, за да притеснява работния процес. За изпитната си работа Дима работи с магиите на “Русалска нощ” и сигурна съм, ще успее и вас да излекува. 

Виолина Иванова или просто Вия е момичето на идеалите. Тя често не разбира жестоката човешка природа и намира себе си в света на животните. Всички с носталгия помним първия гълъб, който докара в театъра, който след като беше излекуван, често се връщаше на входа на Алма Алтер и в негова чест беше създаден клуб Фрикасе. Мишки, зайци, дакели и стотици птици, около Вия природата е създала своята малка страна, в която има и гора, и поле, и вятър, и слънце. Затова й цветята оживяват всичко, до което се докосне. Косата и често сменя цвета си. А дори и най-семплата закуска – палачинки с домашно сладко Вия винаги ще декорира, сякаш сте седнали на чай при Белия заек. Един от малкото й грехове, че винаги закъснява, но от природата никой не очаква, че трябва да влезе в понятието за време, нали? Сред любимите й сборници с разкази е “Старопланински легенди”, а материалът върху който се е спряла, разбира се, е “Кошута”.

Дайновски, който малко хора познават като Дилян е вечно съмняващия се в себе си мислител, който има нужда от часове убеждаване, за да повярва в собствените си таланти. Кристално сините му очи и топлият му глас са достатъчни да разтопят сърцето на всяка жена, но Дайновски предпочита да се скрие зад брилянтно изиграната роля на аутсайдер и обикновено е сам. Тази самота обаче му дава възможност с часове да съзерцава околния свят, да се занимава с поезия и литература, кино и театър, и малко по-малко да изгражда своя дълбоко скрит артист, който все имам чувството, че мъничко ненавижда. Човек на идеите Дайновчето винаги е готов да предложи алтернатива: да репетираме на поляната, да заминем за уикенда, да оптимизираме фейсбука, да си наберем копривата сами и да си сготвим вечеря, всяка ситуация за него има не едно, не две, а цели три решения. Само ако имаше кой да ги организира 🙂 Брилянтен в кухнята, ужасен в сметките, Дайновски не е лесен за комуникация, но винаги е желана компания. В песимистичния му свят разказът “Последна радост” ще донесе и малко цветна надежда. 

Цвета Разбойникова е сред котките-разбойници на Алма Алтер. Малко е да кажем, че се движи “гъвкаво” във всяка от хореографиите на Пет. Тялото й не танцува то живее и мисли в театъра. Затова и бързо тя се отърсва от всичко онова, което балетът и е донесъл, и се впуска смело в нови приключения. Онова което не е успяла да направи на репетиция днес, ще си го отработи вкъщи и утре ще е готово. Ах, как само нямам търпение да видя Цвета в Хамлет, Орфей и Зеленодиво, където енергията й ще запулсира с енергията на групата. Това деликатно тяло пази в себе си една също така деликатна душа. Цветето на Цвета е срамежливо, тя ревностно крие мислите и емоциите си за себе си и рядко ги споделя извън сцената. Но в случването тя е готова да се отвори и всичките и венчелистчета да разцъфнат. Въпреки това обаче Цвета е винаги готова за купон или сбирка в Кривото, парадоксално, нали? Разказът, който си избра е “Шибил”, може би така ще вникнем в тайнствения свят на цветината любов. 

Ани Ангелова е от онези хора, които наричам “скрита лимонка”. Леко срамежлива, никога няма да видите Ани да се бори за роля, но винаги ще оставате в плен на гласа й и любвеобвилните й очи. Освен, че е истинско произведение на изкуството, тя се радва и на искрен автентизъм. Всеки път  когато запее лицето на Ани грейва от щастие, сякаш е чула песента на птиците за първи път. Когато затанцува се изненадва сама на собствените си движения и е готова да търси нови пътеки, водени от хореографа и режисьора на театъра. Най-близо до същността на Ани обаче си остава нейният преподавател по пеене, и не нямам предвид Гопето, а Константин Кучев. В срещите си с него тя сякаш най-много се доближава до природата си и до мощната енергия на собствения й глас. Най-смешният компромат, който имам с нейно участие е кастинг видеото й за хореографията на Иво Димчев – “Кажи како”, но понеже не съм оторизирана да го разпространявам ще се радваме ако Ани сама ни го сподели. А защо е избрала “Грешница” за свой материал можем само да гадаем. 

Михаела Загорова или Мишето, както я познаваме е самата еуфория. Тя е толкова щастлива от живота и всичко, което й се случва, че е трудно да останеш сред песимистите или дори реалистите в нейна компания. Това я прави и чудесен приятел, а най-добре съзнава това Мария. Колко пъти Мишето я подкрепя във всяко начинание и й спасява кожата, само те си знаят. В театъра тя попадна в много интензивен период – множество постановки, филми, провокации, и винаги е готова да се впусне с голямата си усмивка и къдравите си коси в поредното приключение. Оптимизмът й я прави изключително мил и откликващ човек, затова й винаги помага с каквото може. В творческите си търсения Мишето стъпва бавно, но уверено. За себе си е категорична, че иска да бъде автор, както на сцената така и в живота и разпервайки крила скача дълбоко в себе си. Понякога, когато никой не гледа, очите й се пълнят със сълзи, но не от тъга, а от желание да направи всичко по-добре! И Михаела, като Вия,  си е избрала “Кошута”, да й пожелаем успех! 

Калина Петкова е самата мистерия. Русите й къдрици и сините й очи крият артистична душа, зад загадъчна усмивка. Трудно е да срещнеш Калина сред колегите й в театъра, тя предпочита да остане встрани от всеобщия шум и да работи с автора в себе си. Последвала стъпките на Николай Георгиев, тя редовно посещава лекциите му и записва всяка негова дума. И докато трудно можем да я видим на сцената и в представления, то когато говорим за задача, поставена й от Господина, то това ще бъде един от онези, рядки като изумруд, моменти, в които ще можем да се докоснем до нейното творчество. Именно в тази колаборация с режисьора на Алма Алтер, тя безапелационно избира “Албена”. Дръзко решение, нямам търпение! 

За вас, зад кулисите надникнах аз 🙂

Вал

Алма Алтер откри Летния театрален сезон с “Ромео и Жулиета”

Има неща които не можеш да си представиш, не можеш да разкажеш или опишеш. Като вкуса на ябълката, опитай се да го опишеш с думи и ще откриеш тяхната слабост. Всичко казано ще е по-малко от тръпчивия й вкус. Тези неща са силни  в своето собствено случване. Те не могат да бъдат провокирани, те прост са.

Едно такова нещо беше снощи. Случи се в двора на Софийския Университет – Театър-лаборатория Алма Алтер откри своя летен театрален сезон със спектакъла “Ромео и Жулиета или сонет за безсмъртната любов”. Двор се изпълни с аромат на цъфнали липи, птича песен, музика и хора, много хора. Не стиганаха нито пейките, нито столовете, за да ги настаним. Едно такова свойско, градинско, лятно случване в което през цялото време имаше една невероятна тишина, която проникваше навсякъде, дори в опияняващата поетика на шекспировия текст. Един спектакъл отвъд думите и категориите, един спектакъл на мига, на комуникацията, на срещата между човеците – зрители и актьори. Породи се отдавна забравеното усещане  за близост, но не физическа, а духовна, онази близост, която след алиенацията от пандемията изгубихме, забравихме. Имаше едно такова специално усещане за човеци, за общност, за комуникация, не случайно този спектакъл е носител на наградата за Съвременна класика от Международния фестивал в Печ, Унгария.

Надяваме се, че следващите вечери в двора на Софийския университет ще продължат да радват зрителите, които дълго ще носят докосванията си със спектакълите.

Николай Георгиев

В прогамата на летния сезон можете да гледате:

29 юни – Когато няма апетит за череши

9 юли – Цар Лъв

15 юли – Красавицата и Звяра

22 юли – Суийни Тод, бръснарят демон от улица Флийт

29 юли – Гаврошовци и котета разбойници

Начало: 20:00 ч. ; ВХОД: СВОБОДЕН

Квантовото заплитане и суперпозицията на актьорите от Театър-Лаборатория Алма Алтер в представлението Гео Его по текстове на Гео Милев

Човек би помислил “че какво е общото между Квантовата физика и театралното изкуство?” и отговорът е много прост – изкуството и науката са в унисон.

“Но как така?”. Ами ето така – всеки един от нас е изграден от хиляди елементарни частици. Елементарна частица – това е частица, която не е съставена от други, по-малки частици. Елементарните частици са основните градивни единици на материята. 

Тези същите частици изграждат нас – човека. Есенцията на човека обаче е неговата душа, за която все още нямаме математическо уравнение да докажем, че тя съществува. Това не бива да е повод за отчаяние, много от сметките на математиците и физиците за съществуването на вселената не излизат и до днес.

Така както физиците описват заобикалящия ни външен свят с формули, душата доказва, че съществува като описва вътрешния си свят чрез изкуството. В този смисъл можем да смятаме театъра като най-висша форма на изкуството, тъй като е екзистенциален катализатор и пряк екран на това какво е да си човек.

Квантовата механика ни помага да разберем как същите тези частици, които ни изграждат взаимодействат помежду си. Законите които следват елементарните частици обаче се различават напълно от законите на класическата физиката, въпреки че същите тези частици съставят всичко от заобикалящият ни свят и нас самите. 

Но какво са квантово заплитане и суперпозиция и какво общо имат те с актьорите от трупата на театър-лаборатория Алма Алтер?

Квантовото заплитане е физично явление, което възниква когато двойка или група частици взаимодействат по такъв начин, че състоянието на единичната частица не може да бъде описано независимо от състоянието на другите, дори когато частиците ги дели голямо разстояние. Или по-просто, квантовото заплитане води до взаимен обмен на информация между вплетените частици, независимо от разстоянието между тях. 

В спектакъла Гео Его на театър-лаборатория Алма Алтер по текстове на Гео Милев можем да видим на практика това квантово заплитане, без да е нужно да се губим в дълги уравнения и сложни сметки. За да се случи този експеримент се използва фрагментът.

Гео Милев построява своите текстове “не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно.” В отговор, режисьорът и хореографът на театър-лаборатория Алма Алтер построяват представлението Гео Его на отделни фрагменти които изграждат цялост в процеса. 

Най-ясен пример за връзката между фрагментите и квантовото заплитане на актьорите можем да видим в сцената “Експресионистично календарче”:

Сцената – Атом.

Актьорите – Електрони.

Отделният актьор е заел конкретното място на енергийно ниво в системата. Всеки актьор се движи самостоятелно в своята орбитали и в успоредно поле създадено от всички други орбитали.

Всеки актьор представя своя месец с фрагменти, пречупени през неговия вътрешен свят.

Януари

Родих се, родих се, родих се… Защо ли?

Февруари:

О, гневна песен на черните ръце. Върнете ни небето.

Март

Ето първото пурпурно утро. Ето първия пролетен гръм.

Април: 

Огромен силует на черен мъж. Има ли бог? Април. Има ли Бог?

Май

Някога имаше пролет …и лято…и всички сезони…някога имаше май. Няма май…няма рай…

Юни:

Глад. Гняв. Пустиня. 

Юли:

О звяр, о дево. Лондон, Париж, Ню Йорк…

Август:

О, страшен рев на глад и праведния гняв. О, нощ и гробници без плячка за хиени.

Септември:

Из утробата на черни облаци се ражда кървава луна. Луна, не хидра.

Октомври:

Небето проплака. Есента го позлати.

Ноември: 

Строим барикади, копаем вал. Между вчера и утре – Спартакус.

Декември:

Тих бял Дунав се вълнува…

Актьорите на трупата са вече в квантова суперпозиция. Това означава, че всеки електрон (актьор) съществува частично във всичките си теоретично възможни състояния едновременно; но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация.

Месец тринайсти, месец на нашата нещастна година – без пролет.

Това са резултатите от страничното ни наблюдение, но както знаем от експеримента на Шрьодингер с неговата едновременно жива и мъртва котка в кутия, в квантовата физика наблюдението променя резултатите. Приоритетът в нашият случай е, че за разлика от теоретичната котка на Шрьодингер, ние имаме актьорите участвали в практичния експеримент. Ето какви са физичните наблюдения на един от тях, а именно Валерия Димитрова за системата отвътре: 

“„Гео Его“ пулсира със сърдечния ритъм на трупата, то е трупата. В нея се открояват индивидуалностите на всеки от човеците-актьори по отделно: деликатните и ранимите, егоситите и водачите, несигурните и непохватните, злобните и завистливите. И за всеки един от тях има място на сцената, като част от общия организъм. Словесни, музикални и физически фрагменти изграждат кръвоносната система на спектакъла и в нея пулсира трупата. Когато някоя индивидуалност си отиде и на нейно място се влее друга, ритъмът се променя, понякога галопира, друг път монотонно дразни публиката си до края на представлението. В Гео Его сме се мразили, обичали, помагали сме си, а дори понякога сме правили немислимото, враждували сме, и всичко е било на всяка цена, за да се случи различен спектакъл, за да премине всеки през своя собствен катарзис и пречистен да издъхне във финалната сцена. Защо? Защото Егото ни е Гео…”

Като заключение не можем да дадем средна стойност от наблюдавания експеримент. Не можем, защото за да получим средна стойност, трябва да получим N на брой сходни резултати, което в театралната лаборатория е невъзможно. Всяка репетиция и всеки спектакъл са напълно различни от всяко предходно, защото наблюдателите на експеримента са други, както са и енергията и химията с която работят актьорите в дадения момент. 

Както в научните лаборатории, така и в театралната лаборатория експериментът е ясна величина, но разликата между тях се крие в това, че при първите е от значение крайният резултат, докато при вторите смисъла на изследването е в самия процес на търсене. Театралната лаборатория не е завършена задача, а свързващото уравнение между физичното и духовното. 

Виолина Иванова

Отвличането на Николай Георгиев

Или как Стоил Атанасов спаси Университетския театър “Алма Алтер”

По повод 81вия рожден ден на режисьора на театът-лаборатория “Алма Алтер”, актьорите му измислиха всевъзможни начини, за да отпразнуват паметната дата. На 26 февруари в двора на ул Гогол 13, се проведе частен поздравителен концерт, с водещи Георги Арсов и Марко Дженев. А още същата вечер в интервю за подкаст канала “Очи в очи с Андриян Асенов”, Стоил Атанасов сподели своята версия за историческото второ начало на Алма Алтер от 2020 година. Ето я и нея.

Навремето Николай Георгиев живееше в една изключително романтична мансарда, но нищо общо с песента за виенската кифла и каничката кафе. Господина не може да живее с виенска кифла и каничка кафе, но живее в една мансарда по-скоро като замъка на граф Дракула в Румъния. Живеейки в тази мансарда, по една много скърцаща стълба, натоварен с мисия от стотици млади хора, които искат да намерят своя начин на изразяване в Софийския университет и да си намерят смисъл в това, че ще си загубят 4-5 години в това място, аз решавам да го принудя отново да стане директор на Университетския театър, тъй като това е единственият човек, който може да поведе и преобрази тези стотици млади души напред. 

Изкачвам се по тази стълба като съм взел със себе си едно от здравите момчета-вратлета в театъра – навремето имаше такива момчета – не бяха много добри актьори, но пък страхотна работа вършеха. Взел съм го, защото очаквам Георгиев да окаже съпротива. Качвам се тихо по стълбата, но тя в един момент започва много да скърца, защото се намира в една от старите кооперации в центъра на София-  на ул. Раковска. Стълбата започва много да скърца и аз решавам, че няма да го изненадвам, а ще си вървя, и ще скърцам, и ще тропам, и ще заглушавам със  скърцането на тъпата стълба. Влизам вътре, тръгвам да чукам на вратата, но премислям –  това, което ще правя не изисква почукване. Отварям рязко вратата, доволно влизам заедно с едрото момче зад мен, заставам пред Георгиев – той стои на една маса и яде – хващам го в интимен момент, защото яденето е интимна ситуация, но той не разбира какво точно се случва. Аз заставам като в едни от най-добрите ми представления като ’’Игра на убийство’’; ’’Или, или’’ и казвам с най-сериозния си тон да тръгне след нас. На него много му хареса ситуацията, в която го поставям, но разбира се, не става. Аз му казвам, че ако не тръгне веднага след нас ще го принудим. Той  ни казва: ’’Да видим как ще го направите’’. След което момчето зад мен го хваща отзад, натиска го, така че да не може да стане, аз взимам един памук напоен с хлороформ, долепям го до устата му, така че той да се замае. Оказва се че има още едно момче, което чака на стълбите и заедно с другото момче го понасят – единият за краката, другият за главата и го изнасяме с краката напред от тази изключително романтична мансарда. Изнасяме го и го понасяме по Раковска с краката напред – аз съм отпред, а онези двамата зад мен с Господина. Завиваме по Левски към Софийския Университет  и го вкарваме парадно през централния вход и оттам в аулата с краката напред, упоен с хлороформ. Слагаме го на един стол. Николай Георгиев започва да се освестя пред стоте души, които са там само по души. Нещо в него трепва в този момент и той решава отново да стане директор на Университетския театър.

Стоил Атанасов

Честит рожден ден, Господине! Познавам Ви от съвсем скоро, но Вие сте един от малкото Учители, които са ме замисляли дълбоко и вдъхновявали… Благодаря! Желая Ви да живеете със страст, да се радвате на крепко здраве и безбройни вълшебни мигове на сцената на Алма Алтер ! Прегръдки!

Мариела Марс

Бъдете здрав, свободен, истинен! Честит рожден ден, господине!

Венцислава Георгиева

Честит рожден ден Господине, здраве, здраве, душевна младост, вдъхновение ви пожелавам. А, и да направите филм за детето на Жири!

Бих се радвал да ни разкажете история/ истории от Беломорска Македония и детството ви, а и юнушеството си, тази с козите може да я скипнете! Още веднъж, бъдете здрав!

Дилян Дайновски

Честит рожден Господине! Бъдете жив и здрав! Пожелавам Ви още много творчески успехи, продължавайте да пръскате вдъхновение сред членовете и зрителите на Алма Алтер! Нека актьорите на Алма Алтер Ви носят много радост!

Цвета Разбойникова

Честит рожден ден, Господине! На първо място бъдете много здрав, защото здравето е най- важно. Бъдете много щастлив и все така изпълнен със заразяваща хората енергия! Весел празник!

Владислава Попова

Честит Рожден Ден, Господине!

Пожелавам ви непоклатимо здраве, още повече постижения и награди и много радости! Не спирайте да творите и да ни поставяте все по-предизвикателни задачи! – Ани АнгеловаЧестит рожден ден, Господине! Пожелавам Ви да сте много, много здрав, усмихнат, да нямате поводи да се ядосвате (тоест преди всичко да не Ви даваме такива 😃), да се радвате на много гледаеми и чуваеми представления без бутафории, тази Ваша страховита енергия никога да не Ви напуска, както и желанието да творите! Весел празник!

Радина Тихинова

И сам воинът е воин, театрална сага. Част първа

Миналото. Трябва да си говорим с него, постоянно. То ни е формирало и продължава да ни формира, непрекъснато. В диалог с него можем да открием пропуснати случки, да избегнем направени грешки. Миналото не само е запазило своята мъдрост, но е станало още по-мъдро. 

Първата ми театрална постановка след завръщането ми от Полша бе “Опера за три гроша” на Бертолд Брехт. Решена и договорена предварително с моя художествен ръководител, проф. Богдан Корженевски, който впоследствие пристигна в София, за да я види и така да оцени моята магистърска степен. За тази моя първа постановка бях подготвен много добре. Проведох и курс с актьорите за творчеството и идеите на Брехт, особено за прословутия негов “ф-ефект”. Актьорите не разбираха това негово “отчуждение”, но силно искаха да го разберат. За онова време тази театрална доктрина беше нещо ново. Идеята за епическия театър на Брехт беше не само нова, но и противопоставяща се на психологическия театър на Станиславски и това беше още по-объркващо. Да забравиш за прословутото “какво” на сцената и да го замениш с “как” беше непроницаемо. Да извадиш механизма на случващото се, да се лишиш от онова, което зрителя подразбира и предполага за сметка на внезапната изненада, която да го привлече към театралното действие беше сложно. Театърът на Брехт не беше лесен за разбиране и правене тогава, не е лесен и днес. Много го правят, но малко го разбират.  Актьорът да действа отвъд целесъобразността, да лишиш зрителя от емоции, да предизвикаш любопитството му към правилата на механиката, зрителя да не е съучастник или да участва в спектакъла, а да го съзерцава, да осъзнава през цялото време, че се намира в илюзорната реалност наречена театър, това е театърът на Брехт.  Очите на зрителя в психологическия театър плачат, в епическия – спокойно гледат. Очите на моите актьори гледаха широко отворени в този непрогледен мрак – епическият театър на Брехт.  

Още на първа репетиция, Никола Добрев, изпълнител на главната роля, г-н Пичъм, спря по средата на репликата и ме попита: “Николай, мога ли сега да изляза от ролята, да я погледна дистанцирано и после да се върна отново?” Тогава спестих и на него, и на мен обяснения по повод това абсурдно разбиране на Брехт. И днес ми става весело като си го припомня.

По-късно стечение на репетициите той направи блестяща роля. Спектакълът допадна на публиката, беше оценен високо и от проф. Коженевски. Най-ревностният ценител беше местният свещеник, който не пропускаше нито един спектакъл. Всеки театър си има своя елит, който не се определя от социалните норми, от вътрешната идентификация на зрителя и връзката му с видяното, усетеното, замисленото, слученото. Е, и ние имахме нашия. 

Една вечер портиерът на театъра ми позвъня  и каза,  че на служебния вход на театъра ме чакат гости. Твърде неочаквано, никой никога не ми беше идвал на гости. Излязох, там ме очакваше една кола с хасковски номер, а в нея Васил  Михайлов, когото лично не познавах. “Сядай, тръгваме!” – каза той без да кажа накъде. Винаги съм обичал предизвикателствата и сега ги обичам. Тогава тръгнах с него и сега бих тръгнал.  “Твоето място е при нас, в ново обединения хасковско-димитровградски театър – продължи Васил – не си за Плевен, учил си в Полша. Знаем всичко за теб.” И така станах член на трупата на този нов театър като един от тримата режисьори:  аз, Асен Шопов и Еди Шварц. 

На другия ден започнаха репетициите. Всичко беше приготвено. Репетирахме “Ние не вярваме в щъркели” на Недялко Йорданов. Добре че бях близо до Пловдив и успях да поканя големия български художник Христо Стефанов за сценограф, а за композитор Иван Спасов, с когото се познавахме от студентството ни във Варшава. С този спектакъл се явихме на майските театрални празници в Пловдив. Постановката събуди особен интерес поради своята необичайна визия. Христо Стефанов беше изпълнил сцената с безброй гардероби, които театърът изкупи от местните магазини за мебели. Любовната история между главните герои беше близо до позната ни история на Ромео и Жулиета и класическия поколенчески конфликт между младите и техните родители. Пред гардеробите родителите стояха тържествено и горди със собствеността си, а  младите влюбени трябваше да се крият в лабиринта от гардероби, за да могат да общуват. Вълнуваща беше тази постановка, в която вещите буквално разделяха света на младите от този на техните родители. Гардеробите – тъмните подслони на нашите ежедневни черупки се бяха превърнали в непреодолима преграда на поколенията. 

След представлението имаше разговор с учениците от хасковската гимназия, по пътя към сцената, чух една девойка да ме коментира с приятелката си: “Този какво представляваше в представлението?” Явно фигурата на театралния режисьор по това време е била съвсем неизвестна за публиката.  

В края на театралния сезон хасковският театър организира гледане на продукцията си от директорите на софийските театри. Резултатът беше плачевен за хасковския театър и успешен за софийските театри. Бяха изкупени най-добрите актьори на хасковската трупа начело с Васил Михайлов и Хасково остана без актьори. Въпросът: сега накъде? беше много неудобен, за да си го зададем, но по една случайност драматургът Злати Терзиев много искаше да се прибере за Варна. Предложи да заминем всички и да сформираме една млада група с току-що завършили студенти от НАТФИЗ, взехме със себе си 6 актьора и заминахме. Директорът на театъра – Любомир Кирилов настояваше да се започнат репетиции незабавно по нашумялата в Европа и превърнала се в хит пиеса на Екатерина Еп Ройо – Аз не съм Айфеловата кула. В основата на драматургията бяха трудностите на младите да живеят според правилата на един свят, различен от техния. Художникът Христо Стефанов нарисува едно голямо пано разграфено като играта ”Не се сърди човече”. Сцената се превърна в архитектурата на тази игра. С тази разлика, че пионки бяха героите на пиесата. В това пано изобразяващо света в цялата негова сложност и  многообразие се представлява едно философско сечение на динамиката и амбивалентността на света на спектакъла. Според правилата на играта и на сцената имаше един зар, който на случаен принцип задвижваше един или друг герой. Актьорите трябваше да действат само по правилата на играта. Те можеха да получат правото да заиграят или да  бъдат върнати на начална позиция. Спектакълът беше акомпаниран от Варненската Филхармония, един атрактивен, визуален и неочакван като ход. Той  допадна на варненската публика, която по принцип беше свикнала на конвенционален театър.

Но този успех не помогна много на спектакъла, даже навреди на отношенията му с местните културни власти. Веднага се чу мълва, че това момче – режисьорът не е за такъв театър като Варна. И веднага бях повикан в Градския комитет на партията и бях предупреден, че ще ме оставят до края на сезона да направя още една постановка, но ако нещата продължават така, престоят ми във Варна ще бъде прекъснат, а в плана на театъра за мен беше определена като втора постановка Хамлет или три момчета и едно момиче, в която да участва младата трупа актьори от НАТФИЗ.  И така се изправих пред Шекспир в една твърде сложна позиция.  Драматургията на Шекспировия Хамлет бе подкрепена от разработката на порф. Ян Кот в книгата му  Шекспир, съвременни жесток. В моята постановка отправна гледна точка беше повика на проф. Кот да спре света да  се движи от жестокост към жестокост и да се замислим дали в един такъв  жесток свят човечеството може да продължи да живее.

Проф. Ян Кот

Премиерният спектакъл за мен беше решаващ. Властите повикаха от София театроведа Васил Стефанов, който трябваше да оцени спектакъла, но това беше кауза пердута. Дойде уреченият ден на разговора със секретаря по културата в градския комитет.  На портиетрната на театъра беше пристигнало съветското списание “Театър”, в което главният редактор беше написал рецензия за нашия предишен спектакъл “Аз не съм Айфеловата кула”. Оценката беше: ако този спектакъл се играе в Москва ще направи световна кариера. Моята световна кариера обаче не се състоя. Състоя се моето повторно прибиране на багажа ми в куфара и завръщане в София. Очакваше ме изненада, театроведката Ана Иванова, която беше писала за мен във вестник “Култура”, каза: – Николай, става зле. Трябва да те скрием някъде – Какво имаш предвид? -питах аз. – Уговорена съм с директора на Кукления театър през новия сезон да бъдеш приет на щат там. Озовах се в Кукления театър, заедно с мен там беше скрит и друг режисьор, който беше на вие с властите – Любен Гройс. Така двамата станахме куклени режисьори и две години правихме представления за деца и възрастни. Това се оказа много удобно, защото властите се страхуват от това, което живите актьори говорят, но какво говорят куклите те или не разбираха, или смятаха, че няма място за цензура. 

А аз често си мислех за Лорка. Той, който свали размерите на света до размерите на куклена сцена. Едно дръпване на конеца и цялата публика започва да се смее, едно преместване на китката и публиката  избухва в плач, едно скъсване на конеца и на куклената сцена настъпва световна катастрофа. Куклите изоставят кукленските си жестове, приемат меките форми и очертанията на плътта, куклата се превръща в човек. Какво по-голямо признание би могло  да има за нас хората, зрителите, публиката?

Николай Георгиев

Момчетата и момичетата със сняг по устните

Време е да чуем онези, които се осмеляват да прекрачат границата, героите “от другата страна”, губещи себе си в търсене на себе си. Днес за “Жири” говорят момчетата и момичетата със сняг по устните.

Жири. Единствен и неповторим. Роден късметлия или роден с повече разсъдък от онези, от които така силно се различава? По какво си приличат? Какво ги дели?

Въздухът непрестанно трептеше в задушното помещение. Дали от цигарения дим или от разгорещени тела. Свещите излъчваха сякаш опиянение и ни караха да се разголим пред камерата. Някои не успяха да поддадът – жалко за тях, не узнаха кооолко е хубаво.

 Повторенията бяха все по – добри. Всяко повторение ни сближаваше, докато външният свят ни дели. Повторение – сближаване: като всяка вечер за хора като нас. Онези със сняг по устните и дим в дробовете.

  Не знам дали допих = допир?

Тичането беше болезнено и удовлетворяващо едновременно. Да докажеш, без значение на кое място си, че можеш – не на другите – на себе си.

 Най-големият фактор в това да успееш да оцеляваш всеки ден не е късметът, не е и богатството..

 По какво си приличаме? Какво ни дели? Отговорът – изборите ни.

 “Някой умря. Да живее някой!”

Габриела Парлапанска – Аби

“Аз съм Тино и моето превъплъщение е най-добрият приятел на Жири – Давид. 

Загубилото се по пътя на своето израстване момче ми напомни колко хлъзгав е пътят на гордостта и егоцентризма и колко е важно да запазим баланса и любовта си към живота дори в моментите, в които имаме всички причини да се възприемем като жертва! Хлъзгав е и пътят на пристрастяването, към което, според мен, всички ние, малко или много, имаме слабост и го показваме по най-разнообразни начини, простиращи се много отвъд света на алкохола и опиатите!”

Кирил Хаджиев – Тино

Беше приключение и емоция, настроение и игра, припомних си влизането си в Алма Алтер и онова усещане да намериш “детската банда” с която да ” воюваш ” и да скиташ, и да търсиш премеждия. Хубаво усещане. Искаше ми се да имах малко повече участие и повече дни в това приключение.

Беше приятно да съм от ” лошите”, като дете и в училище винаги съм бил от тихите, скромни и възпитани деца, чиято тактика е да нямат конфликти и да са мили със всички ? Което не ме е спасявало винаги от проблеми и бой, така че не знам дали е била добра тактика. Мисля, че непослушните деца са всъщност по-големи индивидуалисти и са по-силни и по-самостоятелни. Както и да е, беше забавно да съм от разбойниците. Пъти по-забавно е от това да си от смотаните ?

Дилян Дайновски

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.