Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

  • Не обичам зимата – онзи студ и снега… тишината… понякога са подлудяващи. Като малка обожавах Коледа – това цялото семейство да е заедно и онова топло усещане. Сега тази обич или се загуби някъде или се промени. А може би аз пораснах. Всяка година се готвя за зимните месеци като за война. Вятърът ми шепне и зимата води след себе си някаква трагедия… Преди време преглеждах семейните албуми. Сетих се за една стара снимка, която намерих там. На нея едно малко момиче се усмихваше, облечена в прекрасна синя рокля и носи цвички подарени й с любов. Една малка балерина… Французите казват „tu me manques,“ което би трябвало да се преведе като липсваш ми. Това не е напълно вярно. Буквалния превод е „ти липсваш от мен.“ Питам ви възможно ли е черно на бяло и напълно честно да се опише ураганът от емоции, които изпитваш при загубата на любим човек, колкото и отдавна да не е сред живите? 15 години е ужасяващ период от време. Миговете идват и миговете отминават. Човек може да разчита само на спомените си. Помня кокичетата в двора или мекиците, които само тя можеше да прави. Помня усмивката, която красеше лицето й, когато си тананикаше сутрин на закуска. Помня уникалната й способност да си измисля думи като “спъната песен.” Помня силата й – начина, по-който във всеки един момент можеш да разчиташ на нея да те гушне или да те разтресе и върне обратно на земята, за да се осъзнаеш. Но понякога има и спомени, които ми се губят. Възможно ли е дете само на 7 години да разбере една семейна трагедия… Понякога силно копнея за невъзможното. За машина на времето. Ако можех да я видя пак… За един ден да поговоря с нея аз вече като млада жена, а не дете. Да я прегърна силно. Да й кажа – “Бабо, ОБИЧАМ ТЕ!”, защото не мисля, че съм го изричала достатъчно. Тя липсва… и това понякога ме преследва като сянката на демон. Нея вече я няма, но тя е тук в сърцето ми. Усещам я до мен в моментите, когато ти идва да крещиш и ридаеш. Сещам се за нея и в онези моменти, когато сърцето ми пее от радост и ми се искаше да мога да споделя с нея. Тази година бе… дори не знам как да я опиша вече… може би плашеща и неочаквана. Ако има нещо, което всички научихме е това да ценим всеки един миг и хората в живота ни. Подари усмивка. Кажи на любим човек колко значи за теб. Не се страхувай от себе си и от усещанията си – те са там, за да ни кажат нещо. Миговете идват и миговете отминават. С Времето борбата е безсмислена.

Автор на текста: Йоана Афенлиева