Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

Из случвания край река Ерма, село Забел

Една снимка. 

Един автор. 

Един режисьор.

И две актриси. 

Ей така, по пътя пред една стара и престара къща минавали две куртизанки. Пред къщата на пейката седял отрудения от изкуство режисьор. В стените на къщата се вселили отдава починалият автор. А от птичи поглед сцената наблюдавала една гълъбица.  

– Кои сте вие? – попитал ги режисьора.

– Красавици – отговорили те.

– А…. а… – казал режисьора – а като престанете да бъдете красавици?

– Куризанки – отговорили те в един глас и едната от тях оправила разтеклото се по края на устаната червило, а другата си дръпнала надупчения чорапогащник.

– В едно нормално общество не може да има такива неща.

– Може – рекли те – няма нормални общества. Обществата са ненормални. 

 И леко разтвори крачетата си, червилото на едната се стопило и обагрило дупките на чорапогащника на другата.

– Защо? – попитал режисьорът. 

– Защото и ние сме ненормални.

Те разтворили още малко крачетата си и плъзнали към него. Той пък побързал да изпълзи в къщата, като охлюв в черупката си. Авторът, който се бил вселил в стените на къщата кихнал и комина на къщата паднал. Двете кртизанки си продължили по пътя и след тях останал само гроздов сок и семки, семки, семки, семки, гроздов сок и семки. Гълъбицата запечатала това в зеницата на окото си и отлетяла. По пътя заплакала и доакто падала сълзата й се превърнала във фотография. Ето я, намерих я да плува в река Ерма. 

Автора на снимката – незнайна гълъбица.

Автора на автора – Михаил Булгаков.

Автора на режисьора – Николай Георгиев.

Автора на двете куртизанки – Валерия и Вия Пролетни.

Автор на текста – Петя Йосифова

Лятна резиденция в с. Забел, Трънско

Проектът е подкрепен от Национален Фонд Култура.

Дейв, благодаря за гълъбицата!

Село Забел в Алма Алтер

“Имало едно време”, всяка приказка започва така, нашата приказка обаче ще започне по-иначе: имало е, има и ще има едно малко селце – Забел. 

Пътя му прашен, гората му дива, върховете високи, птиците песнопойни. Тук реката клолочи най-кристалната мелодия, зеленото е като в “Зеленодиво”, а няколкото баби все още ходят по стъпките на римската принцеса Изабела, която според легендата е живяла тук преди повече от 500 години. Говори се, че и бабите пеели, за сега обаче мълчат като каменните зидове на дуварите. Мълчат и гледа през порзорците, какво гледат, малдостта оживила неочаквано селото. 

Десетина човека пристигаме на 1 май, от тук насетне все ще пристигат хората, защото да си тръгнеш наистина не можеш. Дори и да опиташ онова от началото на разказа дето “е”, “било”,  и “ще бъде” все ще е в теб. Забел е едно такова парченце дето оставя следа. Вътре в теб. 

Влизаме в къщата на Вал. И тя като всеки от нас е имала баба и дядо, сега има къща, но каква. Къща която говори, а не мълчи като бабите. Къща пълна с минало. Баба й и дядо й един ден са си тръгнали, но са оставили тук думите, радостите, споделените мигове и два жълти нарциса, които още цъфтят в градината. Да пристъпиш прага и да замълчиш, да чуеш сърцето на къщата дето бие в едно с песента на славея. Къщите май са направени за това, да влизат хората в тях, едни си тръгват, но други идват, къщите на се за заключване, а отваряне. 

И ето, че след голямото затваряне, наречено вирус, стъпихме в безпределното, безкрайното, безконечното, безграничното, неизмеримото – миналото. Дойдохме тук, за да търсим, себе си в твърдостта на камък, в полета на птицата, във височината на върха, в тишината на поето, в думите на къщата. Нарекохме го лятна резиденция в с. Забел, Трънско и когато го мислехме не можехме да си го представим, но ето случи се. Тук сме 13 човека в три стаи, скоро ще бъдем 25 в две къщи, това са безграничните пространствени измерения на предметното, което има свойството да разтяга обема си към безграничното, че как инак една къщичка би могла да побере цял театър със всичките му режисьори, костюми, светлини, пиеси, закуски, обяди, пранета, любови, игри. 

Това е театър на село или селото в театъра. Как ни говори, ние как му говорим, какво имаме да си кажем, какво да си премълчим, изпеем, помечтаем. Отскоро сме тук, а бая неща се случиха, чу се Отче наш в църквата, не се беше чувало поне 10 години, подреди се боклука на площада, напълни се градинката с дупета, светна къщата и отвън и отвътре, яйцата се боядисаха, набра се коприва, подрязаха се асмичнките и един бухал нахранихме с рязани червеи, но за него Виа ще ви разкаже, че много е за разказване и колко още има да се разказва. Разказването ще е в Трън на 29 ако ви се идва елате ни вижте, но не забравяйте да погледнете небето преди това. 

 п.с. мечтая един ден като стана баба, да имам и аз къща с два жълти нарциса и моят къща да говори и младостта в нея да влиза. 

Всичко това нямаше да се случи без подкрепата на Национален Фонд Кулутра.

Автор: Петя Йосифова

Снимки: Давид Хънкинс и приятели

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

 Тъкмо се канех се да вляза в църквата, когато към мен се приближи един белобрад старец с оръфано черно палто и  леко овехтяло бомбе.

– Извинете, мила госпoжице, бихте ли ми купили свещичка отвътре? Нямам маска и не мога да вляза в църквата, а искам да запаля свещичка за здраве. – каза ми старецът с мек глас и смирен поглед, от който сякаш се процеждаше светлина.

Аз като че ли инстинктивно му хвърлих поглед, от който се четеше недоумение. Мъжът обаче продължи да гледа ме с умилителен поглед и в този миг сякаш се опомних и му отвърнах:

– Разбира се! – казах аз без дори да забележа протегната му към мен ръка, която ми подаваше четиресет стотинки.

Влезнах вътре, а междувременно се чудех защо старецът иска свещ при положение, че не може да влезне в църквата, за да я запали. Не разбирах – защо просто не си купи една маска за шейсет стотинки от аптекта отсреща и не влезне спокойно да си запали свещичката в храма. Странна работа…

Купих свещичката, излязох навън и му я подадох. Той ми благодари сърдечно и отново протегна ръка да ми даде парите, но аз не ги взех. Непознатият ми пожела весели празници и бавно тръгна напред. Аз останах застинала на място и някак несъзнателно продължих да следвам стареца с поглед. 

Той бавно се отдалечи от входа, заобиколи го и влезна в градинката.  Любопитсвото ми ме изгаряше отвътре и като че ли по инерция незабелязано тръгнах след него. Той спря до стената, бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит. Взе една кибритена клечка отвътре, драсна я и тя от раз се запали. Гореше с необичайно голям пламък. Мъжът запали свещта, постоя така няколко минути и после реши да я забучи в пръстта на няколко милиметра от стената на църквата. Но след като я запали духна силен вятър и тя изгасна. Мъжът се усмихна благо и пак бръкна в джоба си. Извади една малка икона на св. Богородица, държаща в обятията си малкия Иисус Христос. Подпря я на стената пред свещта, прекръсти се, но сякаш разбрал, че го наблюдават, той се обърна назад и ме погледна нежно. След това изчезна.

Аз останах така още няколко секунди. Просто не можах да осмисля добре това, което видях. Чувствах се някак странно, но не можах да облека усещанията си в думи, затова просто си сложих маската и спокойно влезнах в църквата. Застанах пред огромния свещник и на свой ред запалих и свещ. Вгледах се в горящия й пламък, но той ми се стори някак далечен. Опитах се да отправя молитва към Бог, но не можах вътрешно да се свържа с него. Маската сякаш беше заглушила съвестта ми, чувствата ми, беше заглушила Бог вътре в мен. Засрамих се, но не можах да остана и минутка повече вътре. Бързо оставих свещта, прекръстих се и излязох навън. На излизане от черквата обаче си купих още една свещ. 

След като излязох от Божия храм, си свалих маската и като че ли водена от някаква невидима сила, свих зад предния ляв ъгъл на храма и застанах на мястото, къдете старецът беше направил своята молитва. Пред мея стоеше изгасналата му свещ. Извадих своята и я запалих. Вперих поглед в пламъка й, а той едвам гореше. Вгледана в неговата светлина, аз се обърнах към Господ в себе си: ,, Господи, моля се сега в навечерието на Рождеството единствено да се роди едно ново човешко съзнание. Премахни Господи булото, което закрива ни очите. Отвори ни моля те сърцата, да успеят те  най-сетне да прогледнат, да си простят лъжите и измамите, да приемат любовта. Напътствай Господи душите ни, помогни им да поемат по пътя на светлината! Амин!“ 

Оставих свещта си до тази на непознатия господин. Духна вятър и моята свещ също изгасна. Гледах двете изганали свещи една до друга и неволно устните ми се издължиха в усмивка. Помислих си:,, Еха, как силно гори пламъкът…“. Прекръстих се и си тръгнах.  

Автор: Цвета Разбойникова

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Коледа е… Коледа е различно нещо за всеки човек. Тя не е събитие, което всяка година се случва на теб, а е за теб. Все нещо се променя в нея, но винаги традицията остава.  Винаги ще бъде там, независимо дали в разгара на пандемия или не… Определено ще е различно, обаче не е задължително да е трагично. Зависи как я приемем!

За мен Коледа е… Не знам какво е Коледа точно! Гирляндите, лампичките, елхите… Те не са това, което прави коледата. Нито пък разменянето на подаръци! По-забавно ми е  да подаря нещо, отколкото да го получа, защото забавата идва от изненадата, а аз имам лошият навик да знам какво ще бъде, доста преди да го разопаковам. Но може би гледам грешният ден или по-точно грешната част от него. 

14:00 часа на обяд, 24.12- Тъкмо се събуждам и вкъщи мирише на боб. Причината да се събудя е, защото родителите ми спорят дали това, което са сложили в боба е написаното в рецепта. Не, лавандула е. Решавам, че ще се направя на ударена и ще си доспя. 

14:20, 24.12.- Спането не се получава, защото мозъкът ми повтаря репликите от телевизора, на който дават „Съм вкъщи“ за пореден път. И без да имам голям шанс да се оправя, вече съм с лъжица в ръце и навивам постни сърми. Така минава следобеда.

18:30, 24.12.- Майка ми с кърпа на главата меси питка. Тук е момента да кажа, че с брат ми не сме започнали да украсяваме елхата, а трябва да сме я приключили преди питката да е готова. Елхата не се побира на отреденото и място. Ами… Добре, върхът ще стои на криво. Важното е само да застане. Намесва се баща ми. И той едвам се справя с борбата на елха и връх. След около половин час успяваме. 

Това е повода да вкараме идеята за прошката. След цял ден абсолютни неразбории е време да седнем на масата и да си простим всичко, което сме успели да объркаме. Пример е боба, всъщност с лавандула не е зле, даже бихме могли да кажем, че няма много разлика. 

11:30, 24.12.- Брат ми ми споделя плана за хващане на Дядо Коледа тази година. След около 20 минути е дълбоко заспал, за което на следващият ден няма да е напълно доволен. Ще ме събуди в около пет и половина сутринта, за да отворим подаръците. После- сън! 

И така за мен бъдни вечер се оказа далеч по-важна от самата Коледа. Не защото Коледа е задължително лоша, а по простата причина, че имам шанса да прекарам един незабравим, всяка година, ден със семейството ми на Рождество. И въпреки пандемията това ще може да се случи!

Автор: Михаела

Рецепта за Коледно преспапие за ново начало

1. Намерете хубав буркан. Всеки размер може да ви свърши работа – от бурканче с бебешко пюре до буркан с лозови листа. Уверете се, че няма пукнатини и може да бъде плътно затворен.

2. Съберете вашите материали – няколко звездички анасон, две пръчици канела, изсипете няколко от най-топлите ви спомени, поръсете с блясък или изкуствен сняг. Ще ви трябват още бутилирана вода, два грама чиста отдаденост, глицерин или бебешко олио (които да сгъстят водата и снега да пада по бавно), всичките ви запаси от дестилирана обич, която сте събирали до сега, епоксидно лепило, неотваряна надежда и една чаена лъжичка течна ванилия.

3. Изсипете всичко, което сте събрали в ред по значимост, като оставите дестилираната обич последна, защото тя ще е катализатор на всички останали съставки.

4. Завъртете капака.Ако има някаква допълнителна надежда тя може да изтече малко, но това е нормално.

5. Разклатете го. Сега процесът на химична реакция започва. Дестилираната обич ще разрастне бързо в размери и ще започне да се отаява в сингулярност на дъното. Сингулярността – точка с нулев обем и безкрайна плъстност. От теорията за Големия взрив, вселената е създадена от гравитационна сингулярност, която внезапно се е разширила в светлинни години. Не се знае какво е имало преди това, казват че наввярно нищо.

Изглежда невъзможно, че може да се получи от нищо нещо, но фактът, че някога не е имало нищо, а сега имаме вселена, е явно доказателство, че може.

6. Оставяме нашето преспапие да престои, докато сингулярността от дестилирана обич счупи бурканът заедно със законите на физиката, за да създаде в навечерието на Коледна една нова вселена, в която близостта от духовността е свързващата материя. 

За първият опит ще си простим.

Автор: Виолина Иванова

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Ето че отново ни делят няколко дни от Рождество Христово. При някои хора коледният дух чак сега започва да пристига, а при други – седи и чака от октомври. Аз съм от първия тип хора. Подаръци, украсяване, евентуално някой коледен филм – всичко това се случва в последния момент. Тази година, обаче, нещата стоят по различен начин. Това беше годината, в която човек истински осъзна колко е важно времето, прекарано с най-близките, защото то никога няма да се върне пак. Може би затова тази година и аз усетих коледния дух значително по-рано от обикновено.

Свързвам Рождество Христово най-вече със семейството. Това е един от малкото случаи в годината, в които цялата рода сяда на една маса заедно. Има семеен уют в този празник. Не знам дали тази година нещата ще са същите. Най-вероятно не. Най-вероятно милиони възрастни жени и мъже по света ще прекарат празника сами, а не при децата и внуците си, както по принцип. Най-вероятно празникът няма да бъде усетен по същия начин както преди, а ще бъде по-личен и самотен. 2020 година, с всичко останало, е и годината на равносметките – хората имат повече свободно време от всякога и следователно повече време да мислят. Мисли върху това кое е важно. И това е семейството.

Във всяка семейство постоянно съществуват всякакви разпри. Моето не е изключение. Те са все различни, но нещото, което винаги ги свързва, е прошката. Възхищавам се на хората, които умеят много лесно и бързо да прощават и съм забелязал, че точно тези хора изглеждат най-щастливи. Аз още се уча. Много често ми е трудно да простя едно или друго нещо, но идва моментът на обрат – кое беше най-важното? Времето, прекарано с близките. Има ли смисъл да го пропилявам намусен в съседната стая? “Много по-лесно е да простиш на хората за това, че те не са прави, отколкото за правотата им” – Джоан Роулинг. Доста пъти ние не прощаваме, защото знаем вътрешно, че всъщност вината е наша, но не желаем да го признаем. Затова хвърляме вината на друг. Важно е да осъзнаем първо доколко наистина сме прави, а не да се заблуждаваме умишлено.

В тази година на равносметки и с наближаването на най-светлия семеен празник, ви призовавам да помислите дали наистина си заслужава да се сърдите на някого за нещо. Дали не е по-добре да изкарате буцата от гърлото си и да спре да ви тежи? Не казвам да забравяте, а само да простите. Смятам, че е и това е достатъчно.

Автор: Диан Ставрев

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Тази година беше много силна за мен. Научих се на много неща и едно от тях е да прощавам. И нещо повече – научих се да прощавам на себе си. Миналото лято се случиха неща, за които чак през март тази година успях да си простя и освободя. А дори не бях виновна. Просто така се случиха нещата и това е окей. Да грешиш е окей. Дори в този момент да изглежда ужасно и умът ти 24/7 да мисли за тази случка и затова да ти е трудно да спиш. Да, отне ми време, но после всичко се отплати. Като се освободих напълно от тази тежест в плещите ми един нов свят се откри пред мен. Изведнъж всичко стана толкова по-красиво. Всички станаха много по-прекрасни и усещах тези огромни любов и щастие, които не бях изпитвала досега. Пред мен все едно се отвори една нова врата и като минах през нея все едно се родих отново. Станах нов човек.

Много е важно да прощаваме на себе си и на другите и тази пандемия ни кара да го осъзнаем. Като оставаме отдалечени от другите оставаме единствено със себе си, а ако не можеш да живееш със себе си, то с никой не можеш да живееш. Да имаме приятели, може би и любовта на живота ни, но всичко се случва. Може да си тръгнат, да ги напуснем или да се появи пандемия, която да ги вземе със себе си. Не знаеш дали вашето утре може да се окаже последното утре, не знаеш дали караницата снощи ще бъде последния спомен за този човек. Смятам че има причина прошката да е толкова активен мотив както в Християнството, така и в много други религии (като например Юдаизма, Будизма, Даоизма и др.). Затова имаме празници като Сирни Заговезни или Коледа, където наистина забравяме трудностите и различията си. Прошката, макар и понякога трудна, трябва да я има.

Автор: Неда Свиленова

„Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа“

             Днес е Игнажден. Традицията свързва този ден с различни обреди за берекет и гадаене за идващата година. Празникът се приема  за предвестник на раждането на новото слънце и началото на новия природен цикъл белязан в народния календар като Рождество.

Странна беше тази година. Дори усещането за наближаващия празник е особено. Не усещам вътрешния трепет, липсва ми празничното бърборене и трескавите покупки. Дори и коледните светлини в града не успяват да ми върнат този дух. Явно, неусетно съм го загубила някъде по пътя, скрита зад маската и пазеща социални дистанция.

По традиция днес се коли прасето. За мен тази част от традицията има особена емоция. Всяка година на село се събирахме всички роднини да колим прасето. Мъжете се занимаваха с „грубата“ част, а жените всичко останало. Аз, сновях ту при едните, ту при другите. Плачех отвън, при дядо  и чичовците и се смеех вътре при баба и лелите. Близвах, скришом от ракията за да се сгрея отвън, а вътре си крадях от домашните курабийки.  Една традиция, част от многото през годината, която ни свързваше като семейство, създаваше усещане за общност, традиция която ни караше да очакваме новото и да се надяваме, че ще бъде по- добро.

Днес, къщата на село е заключена. Баба и дядо са спомен в сърцето ми. Връзките с роднините се свеждат до поздрав във Facebook  за нечий рожден ден. Имам някакво усещане, че спазвам  особен вид социални и емоционални пости, като тест за нещо предстоящо. Може и да е така.  На входа на новата ера, подобно митарствата, през който преминава душата преди да влезе в рая, се надявам Рождеството да отвори широко вратите на надеждата и очакването. 

Подобно на Еньовден и за днешния ден се е вярвало, че всички заклинания имат особена сила. И точно днес е важно да намерим собственото си заклинание, което да ни извади от вцепенението и да ни върне към нормалността, колкото и клиширано да звучи, да станем човеци. 

Exif_JPEG_420

Встрани от традициите и емоциите,  Коледа е преди всичко празник на душата. А какво, ако ..съм достатъчно смела, да застана срещу огледалото и поговоря със себе си? А какво, ако…съм човек и нищо човешко, не ми е чуждо ? Какво, ако се усмихна на катеричката отсреща и посрещна раждането на новото с чаша вино?

Автор: Дима Настева

Благодарността и прошката

Признавам си, че от месец тръпна в очакване на Коледа. Планувах с прецизност на часовникар точните дати за почивка, които да „изпрося“ от работодателя, какво ще подаря на близките си, къде ще окача лампичките /защото какво е Коледа без пищната  украса?!/, а идеята за чаша горещ шоколад, камина и хубава книга ми се струваше като мираж. Или на кратко, всички критерии за една повърхностна, изпълнена с излишно консумиране и кич Коледна седмица, бяха на лице. Сега обаче, се намирам в празния вагон на влака, с когото ще се опознаваме около 5 часа по пътя към родния ми град и осъзнавам, че: от години се радвам повече на идеята за Коледа, отколкото на самия празник и това, което стои зад него. Купуването на подаръци се превърна в задължение, лампичките, селектирани с моментен ентусиазъм, си стоят непокътнати в кутията /за елха и дума да не става/, а в главата ми се върти мисълта, че все пак трябва да се върна на работа след 4 дни, задачите ми за университета са с две седмици закъснение, а посещаването ми на репетиции става все по-рядко. И идилията на почивката ще бъде прекратена от връхлитането на реалността. Но докато дойде време това да се случи, бих предпочела да се капсулирам в една друга, прекрасна реалност, а тя е… че толкова много се радвам, че имам място, на което да се прибера! На гарата да ме посрещне тати – нищо, че е 03:30 през нощта и е на работа на сутринта. Че мама ще се събуди в момента, в който отворя вратата – котката също. И лампата ще светне! И ги има! И са там… А на другия ден и батко ще се прибере – и ще бъдем заедно отново – цялото семейство на едно място, за пръв път от година. Ще видя баба и дядо, ще се разровя в старите семейни албуми. Ще видя стари приятели, забравени усмивки. И сърцето ми се изпълва с благодарност за това, че тази година осъзнавам, че имам за какво да се върна. Защото предишната… Не беше така. Благодарна съм за хората, които продължават да вървят рамо до рамо с мен, въпреки, че през изминалите 12 месеца бях най-лошата версия на себе си. Не бях добър приятел и дъщеря, и най-вече… не бях вярна на себе си.  Тук идва ред на прошката. Бих искала да си простя за собствената си деструктивност. За това, че забравих какво е да мечтаеш и да имаш цел. За това, че имах нереалистични представи за това каква трябва да бъда, а след това за самобичуването, че не съм успяла да ги изпълня. Прощавам си, дори и за вината, която изпитвах снощи след изядения бургер на вечеря, въпреки, че не съм тренирала от месец. 

За мен, Коледа е обвита от простота – малки, дребни нещица, като това да има кого да гушна, с кого да изгледам за стотен път „Сам вкъщи“, облякла плетен пуловер, а на Бъдни вечер около трапезата да стоят любимите ми хора – здрави! Защото е трудно да се пренебрегне и фактът, че се намираме в разгара на пандемия. А когато си у дома, залезите са най-красиви, вечерите най-топли, а малкото кълбенце козинка – най-мъркащо! Затова, тази година пожелавам на всички само едно – простота… Бъдете добри, смирени и благодарни. И нека следващата бъде по-добра от изминалата!

Автор: Стаминира Димова