@@ в Токио или как попаднах на нещо алмаалтерско

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Ким Думанон или Ким, както го наричаме отваря завесата на театъра в Токио, за да ни срещне с Минору Бецуяку.

Както повечето от вас знаят, трябваше да напусна България и Алма Алтер, за да уча една година в Япония. Едно от нещата, които веднага ме накараха да се почувствам у дома е университетският фестивал в моя университет (Tokyo University of Foreign Studies), в който имаше всякакви неща за правене – включително и гледане на театрални представления. За мое щастие имах възможността да гледам едно представление на моя роден филипински, но сякаш това не ми направи дълбоко впечатление.

В последния ден на фестивала реших да се срещна с един от двата театрални клуба в университета. Щом влязох в пространството, веднага ми направи впечатление едно нещо – седалките бяха (почти) като в Алма Алтер. Още нещо, на сцената имаше само това, което виждате на снимката – чува се някаква песен, а храната сякаш е изоставена.

Започна. Влезе майка с дете. След това доктор. Някакъв бегач. Музиката спря. Идва млада двойка. Започват да ядат храната на. Дойде и полицай. Представлението свърши. И какво разбрах? Ако не броим непознатите думи на японски – съвсем нищо. Всъщност, нещо усетих, замириса ми на абсурда. Познайте какво? След като потърсих името на автора – същият човек се е вдъхновил от Самуел Бекет. Дотолкова, че дори е направил неговата версия на “В очакване на Годо”. Само че при него, “Годо дойде”.

Този човек е Минору Бецуяку, считан е за един от основателите на “театъра на абсурда” в Япония. Представлението, което гледах, се казва “Разваленият пейзаж”. Да, не е като в Алма Алтер, понеже беше само игра на сцената, но въпреки това беше най-близкото нещо до Алма Алтер, което видях. Но стига съм писал, подготвил съм пикник за вас. Идвате ли?

Ким Думанон

Знаете ли, че? Бецуяку значи развитие и е псевдоним. Роден през 1937, последовател на Кафка, Сартр, Йонеско и Бекет, Минору досега е създал над 100 пиеси. Сред най-известните му заглавия са „Слон“ (1962), „Малката кибритопродавачка“ (1966, с приз „Кишида Кунио“, еквивалент на американските „Тони“), „Движение“ (1973), „Охлювът, който умее да танцува“ (1987). Изместването на реалността в неговите пиеси не е толкова силово изразено, както при Бекет или Йонеско. Стилът е близък до този на Харолд Пинтър, но е особено примесен с традицията на класическия японски театър НО. (Впрочем Бекет неведнъж подчертава, че се учи именно от старите театрални форми на Япония). Пиесата е ексцентрично натрупана с кратки и недовършени изречения. Диалогът е абсурден, смешен и страшен в своята безумна естественост. Парадоксално статичен и динамичен. Хем не придвижва явно действието напред, хем агресивно тласка към промяна действието вътре в героите. Което прави пиесите му трудни за поставяне.