“Последна радост” по Йордан Йовков

Градът е друг, съвсем друг и ние сме други, съвсем други. Войната е взривила вътрешните ни светове, а тези външните отдавна не съществуват. Единствено по пустите поля цъфтят полски маргаритки – сърдечна простота. Моята любов е чиста. ”Последна радост” е спектакъл за чистата любов и бруталната война, превърнали човека в тлееща отломка на едно невъзможно съществуване. В спектакъла звучат песните на нашите баби открити по време на етнографска експедиция.

Режисьор: Николай Георгиев

Музикален ръководител: Даниел Иванов

Спектакълът е част от програмата Българската литература за българското усещане. Спектакълът е организиран от Алма Алтер и 4хС и е финансиран от Национален Фонд Култура.

www.poslednaradost.com

Снимки: Иван Иванов

Проектът ”Последна Радост” представя: Бабите от село Мусачево

Бабите тук имаха най – здравите сопи и въпреки, че не ни посрещнаха с тях през цялото време се усещаше твърдостта и чепатите им характери. 

Сопнати бяха. И кметът дойде и на него се сопнаха. Той е млад. Усмихна се после и той им се сопна и си замина. 

Малките си имена не искат да знаят, на фамилия си говорят. 

Стаята малка, а бабите много и песните им в дебели тетрадки записани. И пеят ли, пеят бабите и песните край нямат. 

  • Мъжете не пеят ли? – питам аз.
  • Пият. – отговарят те. 

Всичките баби са вдовици. 

Така е в шоплука, пие се, пие се много, много ракия, па после се мре. Който не мре, пее. 

И спомените си носят закътани в жълтите страници на летописа. И спорят, и оролекат, и мир няма, но заедно пеят. Поотделно живеят и големи зидове ги делят. Но минеш ли зида, техен човек си. Най – зрелите домати ще са за теб и букет ще откъснат и до портата цветя ще добавят към него, та да си отнесеш у дома цветовете на шоплука. И всяка баба мъката си носи и тайно я споделя, другите да не знаят, да не я чуят. Синът й е лош, и много пие, и много я бие, ама сега е добре, отишъл  на море. Друга баба – баба Пати, внучката така я нарича, защото имала патки в двора. И баба Пати пътува за Лондон внучката си да види, че е на 3 и не я е виждала, и смартфон не е виждала, а трябва да се чекира. Вадя си телефона от джоба и чекирам баба Пати. И бабите змейове са ги любили, но това е стара история и не е за разказване. 

И костюмите им едни такива хубави, черни, гиздави, в шевиците послания за поколенията заключени. Гледаме и не можем да се нагледаме. “Бабче, какво означава този мотив?”

“Боклук, в София го шиха, нищо не струва” И гледаме, и се чудим колко са хубави и те се чудят какво ни харесва. А на нас и костюмите ни харесват и погачата дето омесиха и тутманика дето опекоха и сладкото дето ни нагостиха за вкъщи ни пратиха, защото сладко от джанки с палачинки много било хубаво. 

Песен им изпяхме, скриха сълзите си. Шоп да се разплаче, това не може. Здрависахме се, качихме ги на колите и ги разкарахме по селото. Бабите от Мусачево имат най – здравите спои.

Снимки: Дейвид Хънкинс


Проектът е част от програмата на Алма Алтер “Българската литература за българското усещане” и е финансиран от Национален Фонд Култура и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Използвани са теренни музикални записи от ННЦОКН. Медийни партньори са БТВ Радио и Класик ФМ.