Блог материал за пътуването, труда и театъра между импровизация и посвещение
Когато Театър-лаборатория „Алма Алтер“ се отправи към Международния фестивал Experyment в Збоншин, Полша, всеки носеше в багажа си поне три неща: бански костюм (по слуховете езерото е великолепно), сценичен костюм (който никога не се побира добре в куфар) и търпение (за онова, което театърът винаги изисква – още и още репетиции).
Старата пожарна, превърната в артистичен приют, се оказа наш дом. Там, между олющените стени, ехото от стъпките и безкрайните репетиции, открихме сигурност. Място, в което можеш да бъдеш уморен, бос, шумен или мълчалив, без цензура. Репетициите не спряха – дори за ден. Дори когато вместо сцена имахме бетонен под. Дори когато езерото ни викаше, но текстовете настояваха да останем.
Два от куфарите – с част от костюмите за „Що е Отечество?“ – така и не стигнаха до Збоншин. Панталонът на Лейди Макбет – също. В тези моменти театърът не се паникьосва. Той излиза на шопинг. Моноспектакълът „Аз, Лейди Макбет“ получи неочакван обрат – нов панталон и нова походка. Изкуството на адаптацията – или когато необходимостта става част от концепцията. В спектакъла „Аз, Лейди Макбет“ стълбата е символ, метафора, бих казала персонаж. Затова боядисахме три. Само третата ни разбра. Червена. Непокорна. Сграда след сграда я търсихме из улиците на Збоншин, с четка, червена боя и въображение. Моят спектакъл започва не с отварянето на завесата, а с намирането на правилната стълба.
В дните преди представленията, театърът се пренесе на улицата. Раздавахме флаери. Говорехме с хората. Канехме ги. Не защото „така се прави“, а защото вярваме, че театърът се случва не когато те намерят, а когато ти намериш публиката си. И всеки разговор на улицата стана пролог към спектакъла – неофициален, импровизиран, човешки.
Да играеш на чуждо място, да спиш където свариш дори и на пода, да репетираш с липсващ реквизит, да пренасяш техника, да чистиш сцената сам – това не са наште проблеми, това е нашият процес.
Езерото така и не видяхме.
Но сцената – да.
И тя беше по-дълбока от всяка вода.
Станимира Димова
Проектът се осъществи с подкрепата на Столична община – Програма Мобилност и Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
