„Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа“

             Днес е Игнажден. Традицията свързва този ден с различни обреди за берекет и гадаене за идващата година. Празникът се приема  за предвестник на раждането на новото слънце и началото на новия природен цикъл белязан в народния календар като Рождество.

Странна беше тази година. Дори усещането за наближаващия празник е особено. Не усещам вътрешния трепет, липсва ми празничното бърборене и трескавите покупки. Дори и коледните светлини в града не успяват да ми върнат този дух. Явно, неусетно съм го загубила някъде по пътя, скрита зад маската и пазеща социални дистанция.

По традиция днес се коли прасето. За мен тази част от традицията има особена емоция. Всяка година на село се събирахме всички роднини да колим прасето. Мъжете се занимаваха с „грубата“ част, а жените всичко останало. Аз, сновях ту при едните, ту при другите. Плачех отвън, при дядо  и чичовците и се смеех вътре при баба и лелите. Близвах, скришом от ракията за да се сгрея отвън, а вътре си крадях от домашните курабийки.  Една традиция, част от многото през годината, която ни свързваше като семейство, създаваше усещане за общност, традиция която ни караше да очакваме новото и да се надяваме, че ще бъде по- добро.

Днес, къщата на село е заключена. Баба и дядо са спомен в сърцето ми. Връзките с роднините се свеждат до поздрав във Facebook  за нечий рожден ден. Имам някакво усещане, че спазвам  особен вид социални и емоционални пости, като тест за нещо предстоящо. Може и да е така.  На входа на новата ера, подобно митарствата, през който преминава душата преди да влезе в рая, се надявам Рождеството да отвори широко вратите на надеждата и очакването. 

Подобно на Еньовден и за днешния ден се е вярвало, че всички заклинания имат особена сила. И точно днес е важно да намерим собственото си заклинание, което да ни извади от вцепенението и да ни върне към нормалността, колкото и клиширано да звучи, да станем човеци. 

Exif_JPEG_420

Встрани от традициите и емоциите,  Коледа е преди всичко празник на душата. А какво, ако ..съм достатъчно смела, да застана срещу огледалото и поговоря със себе си? А какво, ако…съм човек и нищо човешко, не ми е чуждо ? Какво, ако се усмихна на катеричката отсреща и посрещна раждането на новото с чаша вино?

Автор: Дима Настева

Не знам защо, но още от дете винаги съм обичала Баба Марта.

Дали защото идва пролетта и дворът ни разцъфваше в най-разнообразни краски. Обикалях кокичетата, лалетата, зюмбюлите, нарцисите и запомнях аромата им. Вдишвах дълбоко, задържах го докато броях до три и после издишвах. И така шарех по пътечките около къщата ни. Един малък фъстък сред цветовете на пролетта. Цветята в двора никога не късах, беше закон, баба ми много се ядосваше, но изляза ли на улицата без букет за мама не се прибирах. Глухарчета, теменужки, тревички, каквото дала ливадата, аз го вземах и гордо понасях към вкъщи. Малко по-късно сестра ми ме научи да ги сплитам във венци, тогава фъстъкът вече беше мома. 

Дали защото Баба Марта, носи под мишница рождения ми ден, който винаги много съм обичала, не знам защо, но имам чувството, че много съм обичана, и тази обич се концентрира в този ден. Освен това всички празнуват на моя рожден ден, страхотно е, навсякъде цветя, музика, усмивки, настроението е приповдигнато. Празник е, трети март. Даже преди няколко години докато гвардейският духов оркестър ползваше тоалетната в театъра на път за официалното честване, беше убеден от един от актьорите да ми  изсвири на сцената Happy Birthday. Толкова плаках от щастие. Тонове, тонове щастие.

Родила съм се точно на 100 годишнината, не е ли яко. Не знам защо хората си крият годините, не го разбирам. 

Дали защото когато бях на 3 баба ми ми даде кълбото от плетката си и аз започнах да го навивам наново, а на 5 можех да плета опакова плетка и изплетох шал за любимата си Чибурашка, а за рождения си ден на 7 получих списание Верена и започнах да прехвърлям бримки по модел, скоро заплетох и първия си пуловер. От всичко най-любимо ми беше да правя мартеници – Пижо и Пенда, бродирах им очички и уста, можех да ги правя сърдити или радостни, добавях им аксесоари, плетях им шапки или престилки за да изглеждат селяни или чантички, обувки и очила, за да изглеждат граждани, даже си спомням, че на една Пенда й сложих метла и я направих Баба Яга, за което получих доста критики, но много се гордеех с тази идея. 

После с годините започнах да си измислям всевъзможни мартеници, ето някои от най-интересните: за едни влюбени приятели бях купила бутилка бяло и червено вино и ги бях омотала с бели и червени конци; бях купила мини бурканчета и ги бях изрисувал с всевъзможни цветя и напълнила със сол и червен пипер; една година ме беше треснало главоболие и използвах ампули аналгин за мартеници; по-миналата година организирах кръжок за изработка на мартеници в театъра, получиха се страхотни, освен конци, използвахме дърени лъжици, звънчета, цветя и пирограф, раздадохме на всички в Университета, даже съвсем скоро ходих в Обществени поръчки и тяхната лъжица още стоеше на таблото им; миналта година с Давид направихме мартеници шалове, но те бяха щедро американизирани и в някои нямаше дори и бяло и червено, срамота, нали.

Преди две години София беше осеяна с тези пингвинчета, а на 1 март те осъмнаха с мартеници, досещате ли се?
Колелото ми в Сан Франциско целогодишно е украсено с мартеница и често ме питат за нея.

Какви са вашите идеи за мартеници тази година? 

Аз над моите все още умувам. 
Текст: Петя Йосифова

Снимки: личен архив

Парченце истина

РУБРИКА: Камъчетата

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Мартина Алексиева – Марти, ще ни заведе в село Бойково, за да се срещнем с баба Василка. 

Пристигнахме днес. Излезнах да се поразходя в селото. Надявах се да срещна някоя баба. И веднага след завоя я видях. Дребничка. С бастунче. Затваря вратата на двора и тръгва бавно нагоре по стръмната улица. Точно към мен.

„Ха така! Младата надолу, старата нагоре.“ 

Смее се. Докато си говорим не спира да се усмихва. Баба Василка. На 92 години. Живее в село Бойково. Дошла като снаха много отдавна. Мъжът й починал преди няколко години. 73 години са били заедно. Никога не са се разделяли.

„Виж, той много ме уважаваше…“ – Думите й се редят като мъниста на герданче. Не спира да се усмихва.

„То все е имало някъде пререкание. Моят мъж казваше така: То де няма пререкание, обаче да има граница. Животът иначе не е сладък“

„Дали сте на децата и внуците си хубав пример“ – казвам аз. 

„Така е миличка“ – много топло и хубаво ми става всеки път като ми каже „миличка“ – Иначе не става… Виж сега, той кога си е човек крив и ляв, ти и пример да му даваш и да съветваш… А кога си е, така, вникнат… „ – После гордо ми разказа за нейните внуци и техните моми.

„Много си мъдра. Всичко е точно така, както го казваш“ – очите ми се насълзяват и потъват в широката усмивка на тая жена, майка, баба… 

„Аз ей така кат се събираме , некой път, казвам, ако има нужда. Казвам, което е не в ред, казвам…“

„… който иска да чуе“ – обаждам се аз

„… който не ще, ако ще!“ – довършва тя

Смеем се. Двете. Младата и старата. Прегръщаме се. Тая жена до преди малко беше съвсем непозната, сега я усещах като моя баба. 

Прибрах това парченце истина, мъдрост и любов нанизани като гердан и го закачих като обица на ухото си. Тръгнах надолу. Запях си една песен от едно съседно село. Пак в Родопите. Преди два дни я пеехме там. Заедно с бабите.

„Гизди се кичи Тодоро,

дано та майка бендиса

дано та майка бендиса

за снаха, за думовница“

Баба Василка гледа дълго след мен. После тръгна нагоре.

Мартина Алексиева
Снимки: Виктор Троянов