Най-вълнуващата любовна история за Ромео и Жулиета оживя под липите в Софийския

След дълъг период на социална изолация ’’Алма Алтер’’ се срещна със своята публика в едно от най-интимните представления от репертоара. Вчера, 15 юни, дворът на Университета приюти публика и актьори в росната си пролетна прегръдка. Проливният дъжд изсипал се минути преди началото на представлението не спря нито публиката, нито актьорите да се впуснат в това необикновено приключение, в което всичко заигра на живо и аромата на липите, и цъфналите цветя на двора, и прелитащите птици, и алармите на колите, всичко се вписа в случването. Именно случване поиска от актьорите си режисьорът Николай Георгиев преди представлението. И ето, случването се случи. Дали заради карантината, която наложи внезапна спирачка на живота ни, дали заради уюта на пространството, дали заради жаждата за нова среща, спектакълът оживя така, както никога досега.. 

Актьорски състав: Георги Арсов в ролята на Ромео, Неда Таскова в ролята на Жулиета, Марко Дженев в ролята на  Меркуцио, Мирослав Филков в ролята на Тибалт, Константин Кучев в ролята на Отец Лоренцо, Атанас Великов в ролята на граф Парис, София Николова в ролята на Дойката, Валерия Димитрова и Адриана Славова.  

Ефекта на запетайката

Запетайката на Алма Алтер е символ за онова, което следва да се случи, нещо предстои, неказано всичко до края. Имало е нещо преди нея, ще има нещо за случване и след нея. Ние сме на път, по път, насред пътя. Тук в Алма Алтер няма послания, няма велики мисли, няма поука, а нещо много по – простично – крачки по пътя. Един неясен път, който ни мами със своята неяснота. Зрителят е поканен да крачи с нас, да се лута, да се губи, да вади компаса от джоба и да отгатва посоката, да търси слънцето, да се ориентира по звездите, да пълзи по Млечния път. Запетайката ще стои на ръката ти поне още няколко дни или докато не дойдеш отново, за да я подновим, да блесне черното на дланта ти, да ти се усмихне опашката й. В повечето случаи маркера е перманентен, за да може да ти напомня когато плащаш хляба, докато отключваш врата или протягаш ръка за сбогом, че си бил на път, че си случвал, че се е случило.

От денс хвърляме маркерите и хващаме телефоните. Ефектът на запетайката ти дава възможност да надникнеш през ключалката на запетайката и не през врата, а през ключалката да се намъкнеш в случването. Кликни, грабни, погледни. През черната запетайка светът е цветен. 

Създател на ефекта на запетайката: Дейвид Хънкинс

Автор на текста: Петя Йосфова

https://www.facebook.com/fbcameraeffects/tryit/139709203752477/?__tn__=HHH-R

Не знам защо, но още от дете винаги съм обичала Баба Марта.

Дали защото идва пролетта и дворът ни разцъфваше в най-разнообразни краски. Обикалях кокичетата, лалетата, зюмбюлите, нарцисите и запомнях аромата им. Вдишвах дълбоко, задържах го докато броях до три и после издишвах. И така шарех по пътечките около къщата ни. Един малък фъстък сред цветовете на пролетта. Цветята в двора никога не късах, беше закон, баба ми много се ядосваше, но изляза ли на улицата без букет за мама не се прибирах. Глухарчета, теменужки, тревички, каквото дала ливадата, аз го вземах и гордо понасях към вкъщи. Малко по-късно сестра ми ме научи да ги сплитам във венци, тогава фъстъкът вече беше мома. 

Дали защото Баба Марта, носи под мишница рождения ми ден, който винаги много съм обичала, не знам защо, но имам чувството, че много съм обичана, и тази обич се концентрира в този ден. Освен това всички празнуват на моя рожден ден, страхотно е, навсякъде цветя, музика, усмивки, настроението е приповдигнато. Празник е, трети март. Даже преди няколко години докато гвардейският духов оркестър ползваше тоалетната в театъра на път за официалното честване, беше убеден от един от актьорите да ми  изсвири на сцената Happy Birthday. Толкова плаках от щастие. Тонове, тонове щастие.

Родила съм се точно на 100 годишнината, не е ли яко. Не знам защо хората си крият годините, не го разбирам. 

Дали защото когато бях на 3 баба ми ми даде кълбото от плетката си и аз започнах да го навивам наново, а на 5 можех да плета опакова плетка и изплетох шал за любимата си Чибурашка, а за рождения си ден на 7 получих списание Верена и започнах да прехвърлям бримки по модел, скоро заплетох и първия си пуловер. От всичко най-любимо ми беше да правя мартеници – Пижо и Пенда, бродирах им очички и уста, можех да ги правя сърдити или радостни, добавях им аксесоари, плетях им шапки или престилки за да изглеждат селяни или чантички, обувки и очила, за да изглеждат граждани, даже си спомням, че на една Пенда й сложих метла и я направих Баба Яга, за което получих доста критики, но много се гордеех с тази идея. 

После с годините започнах да си измислям всевъзможни мартеници, ето някои от най-интересните: за едни влюбени приятели бях купила бутилка бяло и червено вино и ги бях омотала с бели и червени конци; бях купила мини бурканчета и ги бях изрисувал с всевъзможни цветя и напълнила със сол и червен пипер; една година ме беше треснало главоболие и използвах ампули аналгин за мартеници; по-миналата година организирах кръжок за изработка на мартеници в театъра, получиха се страхотни, освен конци, използвахме дърени лъжици, звънчета, цветя и пирограф, раздадохме на всички в Университета, даже съвсем скоро ходих в Обществени поръчки и тяхната лъжица още стоеше на таблото им; миналта година с Давид направихме мартеници шалове, но те бяха щедро американизирани и в някои нямаше дори и бяло и червено, срамота, нали.

Преди две години София беше осеяна с тези пингвинчета, а на 1 март те осъмнаха с мартеници, досещате ли се?
Колелото ми в Сан Франциско целогодишно е украсено с мартеница и често ме питат за нея.

Какви са вашите идеи за мартеници тази година? 

Аз над моите все още умувам. 
Текст: Петя Йосифова

Снимки: личен архив

“Човек винаги трябва да бъде равен на себе си”

Николай Георгиев

И така докато ние в нашата мила България се чудим кого да оплюваме, как да спастрим от Европата бели пари за черни дни, как да преразпределим благата, че най-благото да е наше, на Запад отдавана са ни забелязали и не само забелязали, а и проследили, и оценили. И виждаш ли каква изненада, как така, защо, за какви заслуги, големият български режисьор – бащата на българския авангарден театър, променил лицето на съвременния театър завинаги, оценен още 1999 г. на Международния Фестивал за Експериментален театър в Кайро за създаването на Нов театрален език, бил отличен от полския президент със Златен кръст за заслуги. Бре, виж го ти нашенец, много му пораснала работата, такова отличие и то защо…. Заради усърдната, целенасочена работа за укрпеване, развиване и популяризиране на полската култура. Заради една значима  програма наречена “Театър полски”, включваща най-значимите полски класици, както в литературата, така и в театъра и социалните дейности, програма от 7 различни заглавия, видяна от повече от 20 000 зрители у нас и в чужбина. Така е, поляците си знаят работата, не им се месете в работата, защото са голяма работа. Или както казва една полска поговорка: Zeby mi sie chcialo, tak jak mi sie nie chce. Или на български: Как бих искал да ми се работи толкова, колкото ме и мързи! Тъй, ама те знаят и как да ги мързи и как да работят, а като работят равни нямат, като ни мързи, по-добри сме от тях. 

Георгиев обаче е по-малко нашенец от нас. Работи, работил е и ще работи и другото, както казва една наша поговорка – “вятър работа”. Болен, здрав, уморен, тъжен, щастлив, сам, с нас, тук или другаде, той винаги нещо чопли, мисли, пише. 

Беше в навечерието на Коледа, когато посланика на Полша – Мачей Шимански, връчи на Николай Георгиев голямото отличие и много беше хубаво, достойно и официозно и тъжно, много тъжно, от всичко май беше най-много тъжно. Че сме малки, най-малки от най-малките, и страната ни малка, и хората малки, с малки мисли и малки мечти, с малки къщички и големи коли. Когато малките се изправят до големите, стават още по-малки, но Георгиев се изправи и си беше какъвто винаги – незимерим. Каза: “Човек винаги трябва да бъде равен на себе си”. Винаги хубаво го казва, да има само кой да го слуша. 


Автор: Петя Йосифова

Снимки: Давид Хънкинс

“Последна радост” по Йордан Йовков

Градът е друг, съвсем друг и ние сме други, съвсем други. Войната е взривила вътрешните ни светове, а тези външните отдавна не съществуват. Единствено по пустите поля цъфтят полски маргаритки – сърдечна простота. Моята любов е чиста. ”Последна радост” е спектакъл за чистата любов и бруталната война, превърнали човека в тлееща отломка на едно невъзможно съществуване. В спектакъла звучат песните на нашите баби открити по време на етнографска експедиция.

Режисьор: Николай Георгиев

Музикален ръководител: Даниел Иванов

Спектакълът е част от програмата Българската литература за българското усещане. Спектакълът е организиран от Алма Алтер и 4хС и е финансиран от Национален Фонд Култура.

www.poslednaradost.com

Снимки: Иван Иванов

Проектът ”Последна Радост” представя: Бабите от село Мусачево

Бабите тук имаха най – здравите сопи и въпреки, че не ни посрещнаха с тях през цялото време се усещаше твърдостта и чепатите им характери. 

Сопнати бяха. И кметът дойде и на него се сопнаха. Той е млад. Усмихна се после и той им се сопна и си замина. 

Малките си имена не искат да знаят, на фамилия си говорят. 

Стаята малка, а бабите много и песните им в дебели тетрадки записани. И пеят ли, пеят бабите и песните край нямат. 

  • Мъжете не пеят ли? – питам аз.
  • Пият. – отговарят те. 

Всичките баби са вдовици. 

Така е в шоплука, пие се, пие се много, много ракия, па после се мре. Който не мре, пее. 

И спомените си носят закътани в жълтите страници на летописа. И спорят, и оролекат, и мир няма, но заедно пеят. Поотделно живеят и големи зидове ги делят. Но минеш ли зида, техен човек си. Най – зрелите домати ще са за теб и букет ще откъснат и до портата цветя ще добавят към него, та да си отнесеш у дома цветовете на шоплука. И всяка баба мъката си носи и тайно я споделя, другите да не знаят, да не я чуят. Синът й е лош, и много пие, и много я бие, ама сега е добре, отишъл  на море. Друга баба – баба Пати, внучката така я нарича, защото имала патки в двора. И баба Пати пътува за Лондон внучката си да види, че е на 3 и не я е виждала, и смартфон не е виждала, а трябва да се чекира. Вадя си телефона от джоба и чекирам баба Пати. И бабите змейове са ги любили, но това е стара история и не е за разказване. 

И костюмите им едни такива хубави, черни, гиздави, в шевиците послания за поколенията заключени. Гледаме и не можем да се нагледаме. “Бабче, какво означава този мотив?”

“Боклук, в София го шиха, нищо не струва” И гледаме, и се чудим колко са хубави и те се чудят какво ни харесва. А на нас и костюмите ни харесват и погачата дето омесиха и тутманика дето опекоха и сладкото дето ни нагостиха за вкъщи ни пратиха, защото сладко от джанки с палачинки много било хубаво. 

Песен им изпяхме, скриха сълзите си. Шоп да се разплаче, това не може. Здрависахме се, качихме ги на колите и ги разкарахме по селото. Бабите от Мусачево имат най – здравите спои.

Снимки: Дейвид Хънкинс


Проектът е част от програмата на Алма Алтер “Българската литература за българското усещане” и е финансиран от Национален Фонд Култура и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Използвани са теренни музикални записи от ННЦОКН. Медийни партньори са БТВ Радио и Класик ФМ.