Привет! Аз съм Цецо. Косата ми е къдрава и така ми харесва. Сутрин ставам около 9, но уви – не винаги е лесно да отлепя клепачи от очите. Рядко имаме честта да се срещнем със закуската, защото хем искам да поспя, хем да тръгна навреме за чакащите ме ангажименти и така никога не ми остава време за най-важното гориво. Та след нежеланото измъкване от прегръдките на одеялото, се оправям за излизане, което ми отнема около 30 минути. После се насочвам към спирката, за да си хвана автобуса. На път към Алма Алтер, където започва моят ден!
Там се срещам с готините колеги – Якоб, Христо и Угне, с които първо си казваме “Добро утро”, “Good morning” или “Guten Morgen”, след което стартираме работния процес. Едно от любимите ми дейности е да създавам текстове (особено за изминали събития заради емоцията от тях). Щастлив и удовлетворен се чувствам, когато гостите ни се забавляват! Друга любима задача е да каня хора на предстоящи събития. Това си е цяла дипломатическа мисия — малко убеждаване, малко ентусиазъм и много надежда, че хората ще кажат: “О, това звучи страхотно!”. Това не са единствените задачи в доброволческата ми ангажираност, но нека не задълбавам.
След Алма Алтер продължава втората част от моето ежедневие. Хващам метрото и то, пъшкайки от моята и на натоварения ми график тежест, тутуф-тутуф, стига с облекчение до метростанция Г. М. Димитров. С хората си играем на “Блъскащо се хаотично стадо”, което с устрем нахлува в автобус 280, сякаш се раздават безплатни билети за Малдивите. След чувството на наблъскана в консерва сардина аз слизам на спирката на УНСС. Отивам на лекции, където очаквам да се обогатя с много сиво вещество, което след време да ми помогне да продавам домове на хората, защото уча “Мениджмънт на недвижимата собственост”.
Седя и слушам, слушам и чакам бръмбарите в главата ми да се превърнат в клетчици на интелигентността и между тях да се образуват богати синаптични връзки. Времето обаче минава, уви, много баааавно. Пълзи като невъзмутим охлюв. Ех, защо отнема толкова време за поумняване!
След изминаването на мъчителните часове, изглеждащи като дни, се насочвам към “Студентски град”, по-конкретно към шоудаун тренировките. Там не се чудя кога ще приключи, а дали ще трябва да ползвам уреди като бягащата пътека, велоергометъра или степера. Не защото са ми любими, а защото искам да изчезнат от залата. Естествено, че не ги пропускам, защото това е важна част от подготовката и за по-ефикасната издръжливост. Другата част от тренировката е по-приятна – на масата, но не с чаша и вилица в ръка, а с хилка. Тази година за мен е по-специална – част съм от Националния отбор по шоудаун. Дългоочаквана мечта! Имам шанса да се боря за място на Европейското първенство. Обожаван и интересен спорт – кога се дуелирам, кога се дуетирам със звънтящото топче, което има собствена воля! Понякога му “казвам” да се насочи под китката на отсрещния играч, а то, заинатено, скоропостижно се забива в съвсем различна посока. Не е лесно човек да се разбере с това малко инатливо кълбо!
След тренировката, ако е останало време, може и да си напазарувам нещо, а дори и да си сготвя. Че след това пък да го и изям! Честно казано ми е доста трудно да съчетавам доброволчеството, университета и тренировките, но по някакъв магически начин успявам, защото и трите са изключително важни. Доброволчеството ме кара да се чувствам полезен. Университетът ми дава знания за бъдещето. А спортът ме учи да се боря и да не се отказвам.
Спорт и солидарност за зрящи и незрящи се финансира от Европейския корпус за солиданрост.
