Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Неда за Кралят умира

Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?

Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.

Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.

“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”

Какво е Кралят Умира?

“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”

Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?

“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”

А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.

“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”

За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!

Неда Таскова

За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев

Вълкадин не приказва

Човеците на Йовков сме ние, но преди век. Век и половина. Малко по-бедни. Малко по-необразовани. Но и малко по-човечни. И мъката ни по-дълбока, и щастието ни по-същностно. Станал по-изгрев слънце Симеон Василев не приказва. Мълчи и мисли. Мисли и мълчи. А мислите му…

Кажи ми, Вълкадине, с какво съм аз различен от теб? С какво всички ние сме различни от вас.

Ти от Йов? Ти от Гилгамеш? Ти от Едип? Ти от Хамлет или от Макбет? Ти от Фауст или от младия Вердер? От онези заблудените Ивановци, Карамазов и Илич? От Кандид, Ередия, Артур или Кихот?

Нима това е проклятието на мисълта? Когато съзнанието екскрементира въпроси, човекът се превръща във философ. Мисълта сковава, прави те статичен, все по-безсмислен и по-философичен. Това са те – философите: хора, които робуват на себе си. Тяло, което робува на течност побрана в череп, която от уважение наричаме орган. Не са ли те най-смелите сред нас, Варадине? Тоест най-видните глупаци. Какви чудни мелодии изобретяват с този орган!

Приемайки безумието с отворени ръце, те задават въпроса непосредствено – като теб. Падат на крака, вдигат глава и имат скромната наглост да се обърнат към небесата и да желаят вниманието на Всевишния. И той ще откликне, разбира се. Че нали е добър? Или поне така си е мислел Сократ, редуцирайки Бог до тази празна абстракция, т.нар „Благо“. Единствен Пирон се опази от знанието, от отговора, докато Зенон, по-късно, Сенека, Аврелий и Епиктет задавът „въпроса“ към дърветата и горите. Навярно стоиците, подобно на горските зверове, намират себе си и своя Бог насред природата. А Аристотел и перипатетиците, та те дори не се осмеляват да го намерят. Задоволяват се просто с това да го преследват.

Какво остава за средновековните философи? За Августиниянците, Томистите, схоластиците, които правят от Бог едно копеле,  син на себе си, криещи се зад измъчената и разпната идея за Тройцата.

Губим Бог, Вълкадине. Губим го в мислите си. И така той губи нас в мъгла от концепции, идеи и абстракции.

С кой би предпочел да говориш ти, Вълкадине, с машина или със звяр? С Бога на Спиноза, или с този на Шопенхауер? Или може би с труп? До там стигна този наш Господ в нашето време, до неговата собствена смърт.

Мълчанието, не липсата на отговор, то е отговорът.

А тишината… тишината е всеприсъстващият идеал, към който никой не желае да посегне. А колко жалко е това, след като единствено при нея съзнанието може да намери своята последна радост.

Симеон Василев

Последна радост” можете да гледате тази вечер, 03 декември 2019, 19:30 часа. ВХОД: СВОБОДЕН

Спектакълът е финансиран от Национален Фонд Култура.

В навечерието на “Краля умира”

Как живеят актьорите в деня преди премиерата? Какво ги вълнува отвъд генералната репетиция? Съществува ли живот извън театъра? Ето какво споделя екипът на „Кралят умира“.

Марко Дженев обикаля София с апарат в ръка „Ще хвана всяко едно тайно кътче от София с апарата си“. Въпреки високия си диоптър или именно заради него Марко има нюх към композицията и наскоро разбира, че фотографията му се отдава.

Евгени Панчовски не излиза от Университета, когато не е в театъра той се отдава на заниманията си по филология „Ще правя презентация върху „Пътешествията на Гъливер“.

Станимира Димова му прави компания, но в полето на педагогическите науки. „Ще чертая мисловна карта“ подхвърля ни, сякаш знаем какво е това, а Стаси ни намигва „Представете си“.

София Николова я заловихме в междучасие „След известна пауза влизам отново в час. Български език за шестокласници.“

Георги Арсов също се занимава с учение, но не е каквото си мислите. „Помагам на майка ми да си напише курсовата работа по Богословие“ – споделя той.

Единствените, които заварваме в театъра са Петя Йосифова и Симеон Василев „Репетираме със Симо дипломния му спектакъл“.

Актьорът с главно „А“ – Стоил Атанасов, не можем дори да попитаме. Причината е съвсем прозаична, от негово име „На работа съм“.

А вие какво правите днес? В навечерието на „Кралят умира“.

Философия на актьорския занаят

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? За най-големия философ сред актьорите, и най-големия актьор сред философите – Симеон Василев, говори Георги Арсов.

Спомням си го при първата ни среща. Беше точно след спектакъла ‘’Краят на играта’’. Стоеше в централната ложа, но не на стол, на стълбите. Точно като философ, който не знае кое е правилното решение. Попита ме: ”Защо точно този финал за представлението ?’’ Така се случи, че и до ден днешен не успяхме да поговорим на тази тема, но времето е все още пред нас.

Бързо след това започна да тиктака като часовника в ‘’Красавицата и Звяра’’, а по времето, когато реших да говоря с Николай Георгиев и Петя Йосифова за бъдешия мюзикъл с кървави послания знаех, че няма по-автентичен Суийни Тод от него.

Но всичко това е известно.

Какъв е Симеон Василев в живота ? Това е като да се опиташ да обясниш питагоровата теорема на някой музикант – на теория може и да я разбере, но на практика нищо няма да се случи.

Симо е енигма. Крие се от хората и от живота, но когато стане въпрос за философски разговор, облича рицарската броня и защитава своето до последно.

Вегетарианец от петите до главата, че и малко по-нагоре, Симо обича разходките по полските гори и разговорите с непознати близо до езерото.

Тайната е, че разпознава хубавата музика във всичките й измерения, а когато му се допее дори и острият бръснач не може да го спре.

Прекарахме Бъдни вечер заедно с него – импровизирана вечеря, събрана за приятели, няколко настолни игри и едно утро под звуците на Лъвкрафсткото съществуване на едни самотни съзнания. Така изглеждаше нашият Дядо Коледа. И ни донесе хубав подарък – мисълта, че и тази Коледа може да я посрещнем така. Пък току виж сме заговорили и за ‘’Краят на играта’’ като Хам и Клов…

През ноември можете да гледате Симеон Василев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

Георги Арсов

,

1

+

Новите секссимволи

„Алма Алтер“ често е заклеймяван като театър, в който преобладават дамите, а Николай Геогиев като режисьор, който предпочита да работи със силната женска сексуална енергия и да я преобразува в творческа. От години сме свикнали в театъра да има един или максимум двама секс-символи, които да обират сърцата на момичетата и множество актриси, от които трудно можеш да откъснеш очи.

Онези, които не бива да забравяме…

В последните няколко години обаче правилата не са това, което бяха и на сцената на Алма Алтер се качиха младите, различните, иновативните. Представяме ви петимата, които не бива да изпускате на сцената.

Красивият

Сини очи, руси коси, атлетично тяло на професионален танцьор. Михаил Бонев е лицето, което трябва да запомните. Само на 17 години Мишо има зад гърба си над 10 спектакъла, завършва специалността „Авторски театър“ и е отправил поглед към върховете на съвременния танц. До края на сезона можете да гледате Мишо в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Арогантният

Къдрави коси и самодоволна усмивка са запазената марка на винаги уверения в себе си Евгени Панчовски.  Генчо, както го наричаме, спечели сърцето на недостъпната София Николова и от тогава единствените очи пред които свежда поглед са нейните. Брилянтният английски на Евгени му позволява да си играе с акцентите, както си поиска и с това спечели сърцето на публиката като ненадминатия бръснар Пирели в Суийни Тод. До края на сезона можете да го гледате в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Хипито

Атлетичен, къдрокос, зелен до дъното на душата си. Камен Жижанов ще ви спечели с любовта си към природата и безрезервната си доброта. Все по-рядко можем да видим Камен на сцената, защото сърцето му е там: в гората, до реката, със своето хъски, спасено от улицата и със стотиците си истории, които ще ви направят по-добър човек. Неспиращото му любопитство към живота изпраща Камен в Калифорния за това лято, очакваме го отново през новия сезон.

Вампирът

Бледо лице, гарванов нос и дълбок отвеян поглед. Симеон Василев рядко излиза на дневна светлина. Разпънат между философията и театъра, между разума и душата си, Симеон Василев често стои зад завесите и общува предимно със себе си. Нихилист до мозъка на костите си Симо е повече от магнетичен, но недостъпен. Врекъл се е във вярност на смъртта. Симо можете да гледате в последния мюзикъл на Алма Алтер – „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30, разбира се в главната роля.

Ироничният

Какъв е цветът на очите на Хумора? Синьо, синьо… като морето. Иронията и брилянтният ум на Мирослав Филков го нареждат сред най-желаните мъже в „Алма Алтер“. И тук вече не говорим за момчета. Спокоен в живота, но пълен с енергия на сцената Миро е готов на всякакви експерименти и да рови до дъно в себе си. Болката е най-силното оръжие на иронията. До края на сезона Миро може да видите в „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Посвещавам този материал на Георги Арсов и неговата китара. С иронично намигване,
Вал

Суийни Тод – мюзикъл, театър и смърт на сцената на Алма Алтер

Премиерата на мюзикъла „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“ се проведе пред пълен салон в театър-лабиратория „Алма Алтер“.

Театърът се оказа малък за всички, които снощи бяга дошли да се докоснат до лондонското общество от 18 век и голяма част от публиката ще се върне отново на 19 февруари от 19:30, когато ще бъде второто представление в програмата на Университетския театър.

Това е вторият мюзикъл на младия режисьор Георги Арсов, който заедно със студентите от специалността „Авторски театър“, посяга към готическото заглавие. Авторската адаптация превръща Лондон в черно-бяла шахматна дъска, по дизайн на големия български художник Михаил Лалов, а актьорите в спектакъла – в шахматни фигури, които само привидно действат подтиквани от свободната си воля. Нестандартни решения, нови диалози, смели музикални интерпретации, „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“ е всичко онова, което можем да си представим като съвместно творчеството между млади и интересни артисти.

В главните роли на сцената стъпиха Симеон Василев и София Николова, които не се поколебаха да сготвят и публиката, за да постигнат своите престъпни намерения. Срещу тях застанаха не по-малко покварения Мирослав Филков, в  ролята на съдията и търсещият справедливост – Евгени Панчовски, в ролята на бръснаря Пирели. Джоана и Антъни, Адриана Славова и Михаил Бонев, едни от най-младите актьори в групата, се влюбиха и отлетяха в красив хореографски дует, дело на хореографа на Алма Алтер – Петя Йосифова – Хънкинс, като всички очаквания са за номинация за международните театрални награди Алтери 2020. Безспорен хит в спектакъла се превърна и намигването на режисьора на Алма Алтер – Николай Георгиев към младите творци – с миниатюрата „Циврите“.

Суийни Тод – Бръснарят демон от улица Флийт

Пешка на A1!
Kакво би станало, ако в един момент човек загуби всичко онова, което е имал и светът се сгромоляса под краката му ?

Офицер на B4!
Ще продължи напред, биха казали някои. Не и в нашия случай…
Топ на C2!
Ще отмъщава на онези, които са му отнели всичко. Но защо да спира само дотам ? Офицер на G3!
Защо не отмъсти на всички – виновни и невинни…
Кон на D5!
Защото ние хората сме си вкусни едни на други, а човешките пайове ухаят някак по друг начин…
Кон на D5!
Фигурите се движат по дъската от онзи, който ги движи. Ти от коя страна ще застанеш ?

Един спектакъл за Лондон във времето, в което хората са го отбягвали, защото са чували  легендата за онзи бръснар от Флийт Стрийт, който е намерил своите приятели- остри и пропити с кръв. Кръвта на народите и поколенията.

Каним ви на едно пътешествие под звуците на красивата музика на Стивън Сондхайм. Има причина мюзикълът да не е поставян в България, има причина и ти да дойдеш. Да, ти – защото всички имаме вкус – стига да бъдем сготвени с правилните подправки.

Режисьор: Георги Арсов
По музиката на: С. Сондхайм
С участието на: Симеон Василев, София Николова, Мирослав Филков, Камен Жижанов, Михаил Бонев, Габриела Медникарова, Адриана Славова, Андриян Асенов, Евгений Панчовски, Марко Дженев, Иваша Христова, Станимира Димова, Ангелина  Грозева, Мартина Алексиева, Любомир Георгиев