fbpx

Изследователски проект в подкрепа на докторанти

Под ярема на безумието


Ръководител на проекта: изследовател ас. Докторант магистър богомил бръснар иконом прокуратор Симеон Николаев Василев Софийски

АНОТАЦИЯ

Постепенната експликация на субектната децентрализация изисква визуализация посредством даден творчески и/или образователен медиум. Под „изисква“ тук се има предвид необходимост със социален характер, тъй като единствено субектите от социалната сфера могат да извлекат каквато и да е полза от рамкираното пояснение на тяхната обреченост (т.е. изискването няма никакъв друг физически, гносеологически, онтологичен или ноуменален статус). Проектът „Под Ярема на Безумието“ цели да задоволи горепосочената необходимост, чрез запълването на проблематичната визуализация със също толкова проблематичното си съдържание. Във времена в които количеството се очертава като по-важно от качеството, информацията като по-значителна от знанието, изкуственият интелект като по-съществен от своя органичен вариант, и безумието като по-комерсиално от мъдростта, съставянето на огледало за очерталата се ситуация би довело до сформирането на полезни изводи и заключения относно бездната на съвременната душевност. Проектът „Под Ярема на Безумието“ цели  да ориентира монадите към въпросните изводи и заключения, не с цел избавяне от вече установилия се постултратехнометамодернизъм – затова вече е твърде късно – но с цел даряване на достойнството на знанието, самопознанието и самосъзнанието в контекста на ковчега, в който съвременното общество се намира. 

ОПИСАНИЕ НА ПРОЕКТА 

Анализ на състоянието на научните изследвания по темата на проекта и актуалност на научната проблематика (до 1 стандартна страница)

Проектът „Под Ярема на Безумието“ овладява своята състоятелност с повишена бдителност относно границите на тази състоятелност. Ако предприетия анализ стане твърде експанзивен със съответните си наблюдения, прозорливостта на наблюденията спонтанно бива обезценена посредством серия от шаблонни, рутинни, банални, тривиални и прозаични твърдения, най-често поднесени под формата на закачливи шеги и вицо-подобни басни. Ако тези твърдения локализират предприетия анализ в крайността на несъстоятелността, те биват редуцирани и взети в своята цялост, която отново насочва наблюдателя към съдържателното ядро на наблюдаваното. Това се прави с цел удържането на финия баланс на анализа, без който баланс истината рискува твърде остро разобличаване отвъд-ясно-зададените-естетически=рамки-на=своята~демаркация. В допълнение към това, анализът очаква да постигне своята ентелехия в процеса на работа, която ентелехия представлява имено фундаменталната инвалидицация на центричното-тълкуване за „Баланса“, особено когато той ни се явява като Събитие. Това прави проектът особено актуален, тъй като той цели да се противопостави на параметричните парадигми в съвременното общество, които превръщат въпросното общество по-скоро в административен рай отколкото в реален ад. В резултат на което, административните елементи изцяло заменят тези, принадлежащи на реалността, което води до масовото обезценяване на съставните части на съвременното общество. К0ето в0ди д0 мас0в0т0 0безценяване на съставните части на съвременн0т0 0бществ0. К03т0 в0д1 д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3нн0т0 0бщ3с7в0. К03т0 в0д1 д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3н173 0бщ4c1. К03т0 в0дi д0 м4с0в070 0бEзцEняв4н3 н4 съст4вн173 ч4с71 н4 съвр3м3н173 пр0с74ц1. 001010 00101010101010 10 0101 0101 01011  010010 100 1010010 100 01010 0101010111 10000 10010 010101011 11 00 00100. 0 0 0 0.

Цели на проекта (до 1 стандартна страница)  
Проектът цели да се противопостави. Да конформира. Да умира и със загиването си да твори. Най-малко… достойно е ако ще се умира, субектът сам да издиктува своя епитаф, вместо да разчита на това някой изкуствен интелект да го генерира. С това твърдение не се отправя критика към изкуствения интелект, който сам по себе си изпълнява функциите си брилянтно. Критиката е по скоро насочена към едно административно, проектно-заложено общество, което е свалило своите изисквания и чувствителността на своята субектност до нива в които тя се превръща в излишна. Органичният интелект редуцира себе си до етап в който той не е просто еквивалентен на изкуствения, но е и видимо инфериорен на него, поради критерии, които органичният интелект сам поставя и изисква от себе си и от своите околни под-=~вариации.

Описание на изпълнението на проекта (до 4 стандартни страници)

Изследователските задачи биват фиксирани посредством паноптикона. Методологията черпи вдъхновение от дадаизма. Видовете дейности са синтетични, определени от ролята на участниците и участващите в организационното изпълнение на проекта. Ролята на участниците и участващите в организационното изпълнение на проекта е определена от видовете дейности. По този начин проектът разчита на само-определение чрез взаимо-определение, с допълнителна експериментална задача, целяща определянето на границите между паразитизма и мутуализма и как и кога едното преминава в другото. Надеждата е това наблюдение да доведе до едно по-задълбочено разбиране за светлината на автономията и сенките плъзващи от нея. Ето и още няколко произволни думи: копче, лист, небе, ебе, сух, генеалогия, Brain dead, eye drops, Pain meds, cyclops, Daybed, iPod, “May-back,” Maybach, Trainwrecks, sidewalks, Payless, high-tops, K-Fed, iHop

Playtex, icebox, that’s how much we have in common, up on this mic when we’re on it,

Очаквани резултати и научни приноси. Приложимост на резултатите (до 2 стандартни страници)

“After returning to work I no longer suffered from the nightmares that had caused me to go running back to the factory in the first place. And yet I continued to feel, if somewhat faintly, the atmosphere of those nightmares, which was so like the atmosphere our temporary supervisor had brought to the factory. I believe that this feeling of the overseeing presence of the temporary supervisor was a calculated measure on the part of the Quine Organization, which is always making adjustments and refinements in the way it does business. The company retained its policy of not accepting resignations. It even extended this policy at some point and would not allow retirements. We were all prescribed new medications, although I can’t say exactly howmany years ago that happened. No one at the factory can remember how long we’ve worked here, or how old we are, yet our pace and productivity continues to increase. It seems as if neither the company nor our temporary supervisor will ever be done with us. Yet we are only human beings, or at least physical beings, and one day we must die. This is is the only retirement we can expect, even though none of us is looking forward to that time. For we can’t keep from wondering what might come afterward – what the company could have planned for us, and the part our temporary supervisor might play in that plan. Working at a furious pace, fitting together those small pieces of metal, helps keep our minds off such things.” – Thomas Ligotti, “Our Temporary Supervisor

Ключови думи

Externism, Karawane, ‘Pataphysics

 2. Изисква се… да се изисква

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Неда за Кралят умира

Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?

Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.

Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.

“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”

Какво е Кралят Умира?

“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”

Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?

“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”

А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.

“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”

За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!

Неда Таскова

За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев

Вълкадин не приказва

Човеците на Йовков сме ние, но преди век. Век и половина. Малко по-бедни. Малко по-необразовани. Но и малко по-човечни. И мъката ни по-дълбока, и щастието ни по-същностно. Станал по-изгрев слънце Симеон Василев не приказва. Мълчи и мисли. Мисли и мълчи. А мислите му…

Кажи ми, Вълкадине, с какво съм аз различен от теб? С какво всички ние сме различни от вас.

Ти от Йов? Ти от Гилгамеш? Ти от Едип? Ти от Хамлет или от Макбет? Ти от Фауст или от младия Вердер? От онези заблудените Ивановци, Карамазов и Илич? От Кандид, Ередия, Артур или Кихот?

Нима това е проклятието на мисълта? Когато съзнанието екскрементира въпроси, човекът се превръща във философ. Мисълта сковава, прави те статичен, все по-безсмислен и по-философичен. Това са те – философите: хора, които робуват на себе си. Тяло, което робува на течност побрана в череп, която от уважение наричаме орган. Не са ли те най-смелите сред нас, Варадине? Тоест най-видните глупаци. Какви чудни мелодии изобретяват с този орган!

Приемайки безумието с отворени ръце, те задават въпроса непосредствено – като теб. Падат на крака, вдигат глава и имат скромната наглост да се обърнат към небесата и да желаят вниманието на Всевишния. И той ще откликне, разбира се. Че нали е добър? Или поне така си е мислел Сократ, редуцирайки Бог до тази празна абстракция, т.нар „Благо“. Единствен Пирон се опази от знанието, от отговора, докато Зенон, по-късно, Сенека, Аврелий и Епиктет задавът „въпроса“ към дърветата и горите. Навярно стоиците, подобно на горските зверове, намират себе си и своя Бог насред природата. А Аристотел и перипатетиците, та те дори не се осмеляват да го намерят. Задоволяват се просто с това да го преследват.

Какво остава за средновековните философи? За Августиниянците, Томистите, схоластиците, които правят от Бог едно копеле,  син на себе си, криещи се зад измъчената и разпната идея за Тройцата.

Губим Бог, Вълкадине. Губим го в мислите си. И така той губи нас в мъгла от концепции, идеи и абстракции.

С кой би предпочел да говориш ти, Вълкадине, с машина или със звяр? С Бога на Спиноза, или с този на Шопенхауер? Или може би с труп? До там стигна този наш Господ в нашето време, до неговата собствена смърт.

Мълчанието, не липсата на отговор, то е отговорът.

А тишината… тишината е всеприсъстващият идеал, към който никой не желае да посегне. А колко жалко е това, след като единствено при нея съзнанието може да намери своята последна радост.

Симеон Василев

Последна радост” можете да гледате тази вечер, 03 декември 2019, 19:30 часа. ВХОД: СВОБОДЕН

Спектакълът е финансиран от Национален Фонд Култура.

В навечерието на “Краля умира”

Как живеят актьорите в деня преди премиерата? Какво ги вълнува отвъд генералната репетиция? Съществува ли живот извън театъра? Ето какво споделя екипът на „Кралят умира“.

Марко Дженев обикаля София с апарат в ръка „Ще хвана всяко едно тайно кътче от София с апарата си“. Въпреки високия си диоптър или именно заради него Марко има нюх към композицията и наскоро разбира, че фотографията му се отдава.

Евгени Панчовски не излиза от Университета, когато не е в театъра той се отдава на заниманията си по филология „Ще правя презентация върху „Пътешествията на Гъливер“.

Станимира Димова му прави компания, но в полето на педагогическите науки. „Ще чертая мисловна карта“ подхвърля ни, сякаш знаем какво е това, а Стаси ни намигва „Представете си“.

София Николова я заловихме в междучасие „След известна пауза влизам отново в час. Български език за шестокласници.“

Георги Арсов също се занимава с учение, но не е каквото си мислите. „Помагам на майка ми да си напише курсовата работа по Богословие“ – споделя той.

Единствените, които заварваме в театъра са Петя Йосифова и Симеон Василев „Репетираме със Симо дипломния му спектакъл“.

Актьорът с главно „А“ – Стоил Атанасов, не можем дори да попитаме. Причината е съвсем прозаична, от негово име „На работа съм“.

А вие какво правите днес? В навечерието на „Кралят умира“.

Философия на актьорския занаят

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? За най-големия философ сред актьорите, и най-големия актьор сред философите – Симеон Василев, говори Георги Арсов.

Спомням си го при първата ни среща. Беше точно след спектакъла ‘’Краят на играта’’. Стоеше в централната ложа, но не на стол, на стълбите. Точно като философ, който не знае кое е правилното решение. Попита ме: ”Защо точно този финал за представлението ?’’ Така се случи, че и до ден днешен не успяхме да поговорим на тази тема, но времето е все още пред нас.

Бързо след това започна да тиктака като часовника в ‘’Красавицата и Звяра’’, а по времето, когато реших да говоря с Николай Георгиев и Петя Йосифова за бъдешия мюзикъл с кървави послания знаех, че няма по-автентичен Суийни Тод от него.

Но всичко това е известно.

Какъв е Симеон Василев в живота ? Това е като да се опиташ да обясниш питагоровата теорема на някой музикант – на теория може и да я разбере, но на практика нищо няма да се случи.

Симо е енигма. Крие се от хората и от живота, но когато стане въпрос за философски разговор, облича рицарската броня и защитава своето до последно.

Вегетарианец от петите до главата, че и малко по-нагоре, Симо обича разходките по полските гори и разговорите с непознати близо до езерото.

Тайната е, че разпознава хубавата музика във всичките й измерения, а когато му се допее дори и острият бръснач не може да го спре.

Прекарахме Бъдни вечер заедно с него – импровизирана вечеря, събрана за приятели, няколко настолни игри и едно утро под звуците на Лъвкрафсткото съществуване на едни самотни съзнания. Така изглеждаше нашият Дядо Коледа. И ни донесе хубав подарък – мисълта, че и тази Коледа може да я посрещнем така. Пък току виж сме заговорили и за ‘’Краят на играта’’ като Хам и Клов…

През ноември можете да гледате Симеон Василев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

Георги Арсов

,

1

+

Новите секссимволи

„Алма Алтер“ често е заклеймяван като театър, в който преобладават дамите, а Николай Геогиев като режисьор, който предпочита да работи със силната женска сексуална енергия и да я преобразува в творческа. От години сме свикнали в театъра да има един или максимум двама секс-символи, които да обират сърцата на момичетата и множество актриси, от които трудно можеш да откъснеш очи.

Онези, които не бива да забравяме…

В последните няколко години обаче правилата не са това, което бяха и на сцената на Алма Алтер се качиха младите, различните, иновативните. Представяме ви петимата, които не бива да изпускате на сцената.

Красивият

Сини очи, руси коси, атлетично тяло на професионален танцьор. Михаил Бонев е лицето, което трябва да запомните. Само на 17 години Мишо има зад гърба си над 10 спектакъла, завършва специалността „Авторски театър“ и е отправил поглед към върховете на съвременния танц. До края на сезона можете да гледате Мишо в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Арогантният

Къдрави коси и самодоволна усмивка са запазената марка на винаги уверения в себе си Евгени Панчовски.  Генчо, както го наричаме, спечели сърцето на недостъпната София Николова и от тогава единствените очи пред които свежда поглед са нейните. Брилянтният английски на Евгени му позволява да си играе с акцентите, както си поиска и с това спечели сърцето на публиката като ненадминатия бръснар Пирели в Суийни Тод. До края на сезона можете да го гледате в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Хипито

Атлетичен, къдрокос, зелен до дъното на душата си. Камен Жижанов ще ви спечели с любовта си към природата и безрезервната си доброта. Все по-рядко можем да видим Камен на сцената, защото сърцето му е там: в гората, до реката, със своето хъски, спасено от улицата и със стотиците си истории, които ще ви направят по-добър човек. Неспиращото му любопитство към живота изпраща Камен в Калифорния за това лято, очакваме го отново през новия сезон.

Вампирът

Бледо лице, гарванов нос и дълбок отвеян поглед. Симеон Василев рядко излиза на дневна светлина. Разпънат между философията и театъра, между разума и душата си, Симеон Василев често стои зад завесите и общува предимно със себе си. Нихилист до мозъка на костите си Симо е повече от магнетичен, но недостъпен. Врекъл се е във вярност на смъртта. Симо можете да гледате в последния мюзикъл на Алма Алтер – „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30, разбира се в главната роля.

Ироничният

Какъв е цветът на очите на Хумора? Синьо, синьо… като морето. Иронията и брилянтният ум на Мирослав Филков го нареждат сред най-желаните мъже в „Алма Алтер“. И тук вече не говорим за момчета. Спокоен в живота, но пълен с енергия на сцената Миро е готов на всякакви експерименти и да рови до дъно в себе си. Болката е най-силното оръжие на иронията. До края на сезона Миро може да видите в „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Посвещавам този материал на Георги Арсов и неговата китара. С иронично намигване,
Вал