Tag: прошка

 Тъкмо се канех се да вляза в църквата, когато към мен се приближи един белобрад старец с оръфано черно палто и  леко овехтяло бомбе.

– Извинете, мила госпoжице, бихте ли ми купили свещичка отвътре? Нямам маска и не мога да вляза в църквата, а искам да запаля свещичка за здраве. – каза ми старецът с мек глас и смирен поглед, от който сякаш се процеждаше светлина.

Аз като че ли инстинктивно му хвърлих поглед, от който се четеше недоумение. Мъжът обаче продължи да гледа ме с умилителен поглед и в този миг сякаш се опомних и му отвърнах:

– Разбира се! – казах аз без дори да забележа протегната му към мен ръка, която ми подаваше четиресет стотинки.

Влезнах вътре, а междувременно се чудех защо старецът иска свещ при положение, че не може да влезне в църквата, за да я запали. Не разбирах – защо просто не си купи една маска за шейсет стотинки от аптекта отсреща и не влезне спокойно да си запали свещичката в храма. Странна работа…

Купих свещичката, излязох навън и му я подадох. Той ми благодари сърдечно и отново протегна ръка да ми даде парите, но аз не ги взех. Непознатият ми пожела весели празници и бавно тръгна напред. Аз останах застинала на място и някак несъзнателно продължих да следвам стареца с поглед. 

Той бавно се отдалечи от входа, заобиколи го и влезна в градинката.  Любопитсвото ми ме изгаряше отвътре и като че ли по инерция незабелязано тръгнах след него. Той спря до стената, бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит. Взе една кибритена клечка отвътре, драсна я и тя от раз се запали. Гореше с необичайно голям пламък. Мъжът запали свещта, постоя така няколко минути и после реши да я забучи в пръстта на няколко милиметра от стената на църквата. Но след като я запали духна силен вятър и тя изгасна. Мъжът се усмихна благо и пак бръкна в джоба си. Извади една малка икона на св. Богородица, държаща в обятията си малкия Иисус Христос. Подпря я на стената пред свещта, прекръсти се, но сякаш разбрал, че го наблюдават, той се обърна назад и ме погледна нежно. След това изчезна.

Аз останах така още няколко секунди. Просто не можах да осмисля добре това, което видях. Чувствах се някак странно, но не можах да облека усещанията си в думи, затова просто си сложих маската и спокойно влезнах в църквата. Застанах пред огромния свещник и на свой ред запалих и свещ. Вгледах се в горящия й пламък, но той ми се стори някак далечен. Опитах се да отправя молитва към Бог, но не можах вътрешно да се свържа с него. Маската сякаш беше заглушила съвестта ми, чувствата ми, беше заглушила Бог вътре в мен. Засрамих се, но не можах да остана и минутка повече вътре. Бързо оставих свещта, прекръстих се и излязох навън. На излизане от черквата обаче си купих още една свещ. 

След като излязох от Божия храм, си свалих маската и като че ли водена от някаква невидима сила, свих зад предния ляв ъгъл на храма и застанах на мястото, къдете старецът беше направил своята молитва. Пред мея стоеше изгасналата му свещ. Извадих своята и я запалих. Вперих поглед в пламъка й, а той едвам гореше. Вгледана в неговата светлина, аз се обърнах към Господ в себе си: ,, Господи, моля се сега в навечерието на Рождеството единствено да се роди едно ново човешко съзнание. Премахни Господи булото, което закрива ни очите. Отвори ни моля те сърцата, да успеят те  най-сетне да прогледнат, да си простят лъжите и измамите, да приемат любовта. Напътствай Господи душите ни, помогни им да поемат по пътя на светлината! Амин!“ 

Оставих свещта си до тази на непознатия господин. Духна вятър и моята свещ също изгасна. Гледах двете изганали свещи една до друга и неволно устните ми се издължиха в усмивка. Помислих си:,, Еха, как силно гори пламъкът…“. Прекръстих се и си тръгнах.  

Автор: Цвета Разбойникова

Коледа е… Коледа е различно нещо за всеки човек. Тя не е събитие, което всяка година се случва на теб, а е за теб. Все нещо се променя в нея, но винаги традицията остава.  Винаги ще бъде там, независимо дали в разгара на пандемия или не… Определено ще е различно, обаче не е задължително да е трагично. Зависи как я приемем!

За мен Коледа е… Не знам какво е Коледа точно! Гирляндите, лампичките, елхите… Те не са това, което прави коледата. Нито пък разменянето на подаръци! По-забавно ми е  да подаря нещо, отколкото да го получа, защото забавата идва от изненадата, а аз имам лошият навик да знам какво ще бъде, доста преди да го разопаковам. Но може би гледам грешният ден или по-точно грешната част от него. 

14:00 часа на обяд, 24.12- Тъкмо се събуждам и вкъщи мирише на боб. Причината да се събудя е, защото родителите ми спорят дали това, което са сложили в боба е написаното в рецепта. Не, лавандула е. Решавам, че ще се направя на ударена и ще си доспя. 

14:20, 24.12.- Спането не се получава, защото мозъкът ми повтаря репликите от телевизора, на който дават „Съм вкъщи“ за пореден път. И без да имам голям шанс да се оправя, вече съм с лъжица в ръце и навивам постни сърми. Така минава следобеда.

18:30, 24.12.- Майка ми с кърпа на главата меси питка. Тук е момента да кажа, че с брат ми не сме започнали да украсяваме елхата, а трябва да сме я приключили преди питката да е готова. Елхата не се побира на отреденото и място. Ами… Добре, върхът ще стои на криво. Важното е само да застане. Намесва се баща ми. И той едвам се справя с борбата на елха и връх. След около половин час успяваме. 

Това е повода да вкараме идеята за прошката. След цял ден абсолютни неразбории е време да седнем на масата и да си простим всичко, което сме успели да объркаме. Пример е боба, всъщност с лавандула не е зле, даже бихме могли да кажем, че няма много разлика. 

11:30, 24.12.- Брат ми ми споделя плана за хващане на Дядо Коледа тази година. След около 20 минути е дълбоко заспал, за което на следващият ден няма да е напълно доволен. Ще ме събуди в около пет и половина сутринта, за да отворим подаръците. После- сън! 

И така за мен бъдни вечер се оказа далеч по-важна от самата Коледа. Не защото Коледа е задължително лоша, а по простата причина, че имам шанса да прекарам един незабравим, всяка година, ден със семейството ми на Рождество. И въпреки пандемията това ще може да се случи!

Автор: Михаела

Ето че отново ни делят няколко дни от Рождество Христово. При някои хора коледният дух чак сега започва да пристига, а при други – седи и чака от октомври. Аз съм от първия тип хора. Подаръци, украсяване, евентуално някой коледен филм – всичко това се случва в последния момент. Тази година, обаче, нещата стоят по различен начин. Това беше годината, в която човек истински осъзна колко е важно времето, прекарано с най-близките, защото то никога няма да се върне пак. Може би затова тази година и аз усетих коледния дух значително по-рано от обикновено.

Свързвам Рождество Христово най-вече със семейството. Това е един от малкото случаи в годината, в които цялата рода сяда на една маса заедно. Има семеен уют в този празник. Не знам дали тази година нещата ще са същите. Най-вероятно не. Най-вероятно милиони възрастни жени и мъже по света ще прекарат празника сами, а не при децата и внуците си, както по принцип. Най-вероятно празникът няма да бъде усетен по същия начин както преди, а ще бъде по-личен и самотен. 2020 година, с всичко останало, е и годината на равносметките – хората имат повече свободно време от всякога и следователно повече време да мислят. Мисли върху това кое е важно. И това е семейството.

Във всяка семейство постоянно съществуват всякакви разпри. Моето не е изключение. Те са все различни, но нещото, което винаги ги свързва, е прошката. Възхищавам се на хората, които умеят много лесно и бързо да прощават и съм забелязал, че точно тези хора изглеждат най-щастливи. Аз още се уча. Много често ми е трудно да простя едно или друго нещо, но идва моментът на обрат – кое беше най-важното? Времето, прекарано с близките. Има ли смисъл да го пропилявам намусен в съседната стая? “Много по-лесно е да простиш на хората за това, че те не са прави, отколкото за правотата им” – Джоан Роулинг. Доста пъти ние не прощаваме, защото знаем вътрешно, че всъщност вината е наша, но не желаем да го признаем. Затова хвърляме вината на друг. Важно е да осъзнаем първо доколко наистина сме прави, а не да се заблуждаваме умишлено.

В тази година на равносметки и с наближаването на най-светлия семеен празник, ви призовавам да помислите дали наистина си заслужава да се сърдите на някого за нещо. Дали не е по-добре да изкарате буцата от гърлото си и да спре да ви тежи? Не казвам да забравяте, а само да простите. Смятам, че е и това е достатъчно.

Автор: Диан Ставрев

Тази година беше много силна за мен. Научих се на много неща и едно от тях е да прощавам. И нещо повече – научих се да прощавам на себе си. Миналото лято се случиха неща, за които чак през март тази година успях да си простя и освободя. А дори не бях виновна. Просто така се случиха нещата и това е окей. Да грешиш е окей. Дори в този момент да изглежда ужасно и умът ти 24/7 да мисли за тази случка и затова да ти е трудно да спиш. Да, отне ми време, но после всичко се отплати. Като се освободих напълно от тази тежест в плещите ми един нов свят се откри пред мен. Изведнъж всичко стана толкова по-красиво. Всички станаха много по-прекрасни и усещах тези огромни любов и щастие, които не бях изпитвала досега. Пред мен все едно се отвори една нова врата и като минах през нея все едно се родих отново. Станах нов човек.

Много е важно да прощаваме на себе си и на другите и тази пандемия ни кара да го осъзнаем. Като оставаме отдалечени от другите оставаме единствено със себе си, а ако не можеш да живееш със себе си, то с никой не можеш да живееш. Да имаме приятели, може би и любовта на живота ни, но всичко се случва. Може да си тръгнат, да ги напуснем или да се появи пандемия, която да ги вземе със себе си. Не знаеш дали вашето утре може да се окаже последното утре, не знаеш дали караницата снощи ще бъде последния спомен за този човек. Смятам че има причина прошката да е толкова активен мотив както в Християнството, така и в много други религии (като например Юдаизма, Будизма, Даоизма и др.). Затова имаме празници като Сирни Заговезни или Коледа, където наистина забравяме трудностите и различията си. Прошката, макар и понякога трудна, трябва да я има.

Автор: Неда Свиленова

Признавам си, че от месец тръпна в очакване на Коледа. Планувах с прецизност на часовникар точните дати за почивка, които да „изпрося“ от работодателя, какво ще подаря на близките си, къде ще окача лампичките /защото какво е Коледа без пищната  украса?!/, а идеята за чаша горещ шоколад, камина и хубава книга ми се струваше като мираж. Или на кратко, всички критерии за една повърхностна, изпълнена с излишно консумиране и кич Коледна седмица, бяха на лице. Сега обаче, се намирам в празния вагон на влака, с когото ще се опознаваме около 5 часа по пътя към родния ми град и осъзнавам, че: от години се радвам повече на идеята за Коледа, отколкото на самия празник и това, което стои зад него. Купуването на подаръци се превърна в задължение, лампичките, селектирани с моментен ентусиазъм, си стоят непокътнати в кутията /за елха и дума да не става/, а в главата ми се върти мисълта, че все пак трябва да се върна на работа след 4 дни, задачите ми за университета са с две седмици закъснение, а посещаването ми на репетиции става все по-рядко. И идилията на почивката ще бъде прекратена от връхлитането на реалността. Но докато дойде време това да се случи, бих предпочела да се капсулирам в една друга, прекрасна реалност, а тя е… че толкова много се радвам, че имам място, на което да се прибера! На гарата да ме посрещне тати – нищо, че е 03:30 през нощта и е на работа на сутринта. Че мама ще се събуди в момента, в който отворя вратата – котката също. И лампата ще светне! И ги има! И са там… А на другия ден и батко ще се прибере – и ще бъдем заедно отново – цялото семейство на едно място, за пръв път от година. Ще видя баба и дядо, ще се разровя в старите семейни албуми. Ще видя стари приятели, забравени усмивки. И сърцето ми се изпълва с благодарност за това, че тази година осъзнавам, че имам за какво да се върна. Защото предишната… Не беше така. Благодарна съм за хората, които продължават да вървят рамо до рамо с мен, въпреки, че през изминалите 12 месеца бях най-лошата версия на себе си. Не бях добър приятел и дъщеря, и най-вече… не бях вярна на себе си.  Тук идва ред на прошката. Бих искала да си простя за собствената си деструктивност. За това, че забравих какво е да мечтаеш и да имаш цел. За това, че имах нереалистични представи за това каква трябва да бъда, а след това за самобичуването, че не съм успяла да ги изпълня. Прощавам си, дори и за вината, която изпитвах снощи след изядения бургер на вечеря, въпреки, че не съм тренирала от месец. 

За мен, Коледа е обвита от простота – малки, дребни нещица, като това да има кого да гушна, с кого да изгледам за стотен път „Сам вкъщи“, облякла плетен пуловер, а на Бъдни вечер около трапезата да стоят любимите ми хора – здрави! Защото е трудно да се пренебрегне и фактът, че се намираме в разгара на пандемия. А когато си у дома, залезите са най-красиви, вечерите най-топли, а малкото кълбенце козинка – най-мъркащо! Затова, тази година пожелавам на всички само едно – простота… Бъдете добри, смирени и благодарни. И нека следващата бъде по-добра от изминалата!

Автор: Стаминира Димова

Рождество – Господа се ражда – празник на празниците – заключен в локдаунът на (гузното ни) подсъзнание.

Ханукха – Победа на малкото над голямото. Търпението което би трябвало да стигне само за три месеца, издържа над година.(маслото недостатъчно за една свещ се разпределя равномерно за 8) Ерго – перпетум мобиле вяра за срок от 8 дни всяка година.

Преди бог да се роди, миряните му се готвят. Всяка прошка започва с пост. Пост не само на тялото, но и на ума.  За да простиш, душата ти се подлага на аскетизъм – изповръщане на емоцията, плявата която извира от подсъзнанието ни. Умът трябва е чист като Христос след Йордан. Мокър от размислите и тих като шепота на водата. Да възприеме истинността на чувствата си. Тази година ни затвори за „Великия Пост” преди „Рождеството”. Отвън – > на вътре. Само че не забелязахме, че това не беше просто физически преход, a метафизическо преображение. Външните фактори като политика, закони, страх, пандемия ни тласнаха в цитаделата на домовете ни. Примамени от съблазънта, че попадаме в мекото на комфортната ни зона, се заклещихме между четирите студени стени на подсъзнанието ни. И то почна да ни бели като спаружени люспи лук. Бавно и плавно докато не стигнем до центъра на душата ни. Тиха дискусия със самите нас. 

Всеки ден паля по една свещичка. Но не съм сигурен в броя. Нито колко остават, нито колко е трябвало да запаля. Поглеждайки назад не мога дори да видя първите кадила. Поглеждайки напред… Не знам дали ще стигна дори до следващото кандило. И сякаш паля в безкрая… (Казват че хануката във втория храм е била най-красиво позлатената, която някой евреин някога ще види… гледам моя… едва засъхнал кирпич и глина… едва се държи…)

Подсъзнанието ми не ме приема в пределите на моята кожа.

Изпъден. В пещерата която съм се скрил думите се леят и потъват в кладенец. Кладенеца ги поглъща като ламя, а празника наближава.

Кое е по правилно? прошка за раждане или раждане за прошка? Редуват се. Толкова дълго се въртя в кутията на ума си, че вече не съм еврейн, не съм христянин, не съм вярващ. Не вярвам даже на не-вярата си… Няма вече стени. Ако има съд, за мен той ще е прост дървен стол и дъсчена маса… Времето все повече се скъсява. Не само до празника. Моето също става късо. Зеленото на восъка се подава…И ми се ще… да простя… да простят… бедния на богатия… гладния на сития… лудия на разумния… Ще ми се да излезем от нашите малки философски затвори, след катарзиса на рождеството, след падането на веригите на локдауна… малко по чисти… малко по… честни –  на самите себе си. Малко по леки.. душевно. Да излезем не с бели дрехи… а с бели мисли. И да се хванем за ръце…

Автор: Марко Дженев

Рождеството е началото на началото. То е нашият подарен шанс. Обещанието, което Бог ни дава, за нещо ново, по-красиво, добро и смислено, обещание за спасение. Рождеството е  Надежда. Вяра. Любов. Рождеството е чудо. 

Прошката е вторият ни подарък от Бог. Тя ни дава възможност нещо да поправим, да създадем отначало, да израстем. Да направим всичко онова, което не сме успели преди. Да заживеем наново по – мъдро, по – щастливо, открити, добри, с любов. И не става въпрос само за прошката, която Бог ни дава, а и за тази, която си даваме един на друг. Тя е способна да ни окрили, да ни промени, да преобърне целия ни живот или да ни даде нов такъв. 

В този смисъл прошката много прилича на раждането. Тя е второ раждане. Първоначално претърпяваш болка. Но след нея се е случило вълшебство, появил се е нов човек, нов шанс за света. Това прави раждането нещо много отговорно и важно. Докато се раждат деца, света ще продължава да съществува. Ще има надежда, че утре ще е по – хубаво, по – светло. Прошката действа по същия начин. Някой ни е причинил болка, наранил ни е, страдали сме, но после този човек е съжалил и ни моли да му простим, т.е. да го съжалим, да проявим милост към него и да го освободим от товара на делата му, да му помогнем да продължи напред. 

Често пъти обаче се случва следният парадокс. Оказва се, че даващият прошка се нуждае много повече от нея, отколкото искащият такава. Защото когато задържаш обиди в себе си, сърцето ти се вкаменява, замръзва. Както в „Снежната кралица“ на Андерсен. Ако в окото ти (т.е.в сърцето – то е истинското зрящо око) попадне „стъкълце“ спираш да виждаш красивото, спираш да обичаш, да се радваш, ставаш безразличен, безчувствен, превръщаш се в чудовище. И тук могат да помогнат само сълзите – на разкаяние, на жал, на прошка, на любов. Само те могат да стопят леда, да изхвърлят навън стъкълцата, да ни върнат истинския облик, да ни спасят. 

Ще кажете, че е трудно да се прощава. Да, трябват усилия, трябва борба, за да победиш егото си, да стъпиш върху него. Или пък ще твърдите, че не всеки заслужава прошка, че не всичко може да се прости. Но да си зададем следните въпроси : „Ние с какво сме по – добри от този човек? Нима не е възможно и ние да направим същата грешка?“. Дали ако си поставим на мястото на другия, ще го съдим така. Знаете ли? Не ви ли се струва,че когато ние постъпваме зле и го осъзнаем, боли много повече, отколкото когато наранят нас. И не се ли превръща прошката в такъв момент в нещо толкова  трудно и страшно. Нещо, за което трябват много дни на размисли, душевни сили, смелост. 

 „Попитали момиченце: –Какво е това „прошка“? А то дало чудесен отговор: – Това е ароматът, който дава цветенцето дори когато го късат.“

Не знам кой е авторът на този цитат, но всичко е много добре описано. Прошката е велик дар.Тя е чудо. Нещо толкова човешко и просто, но толкова ключово. Тя е движещата ни сила. Тя е оръжие на добрите, на храбрите. Тя е превъзмогване на самия себе си. Изглежда, че ние правим нещо за другия, а всъщност го правим най – вече за себе си. Най – много себе си преобръща и променяме. Няма по – хубаво чувство от свободата в мига на опрощението, толкова е хубаво, толкова умилено, уютно на душата. Всеки път, когато прощаваме, ние се раждаме повторно. Започваме да живеем наново. Да пишем на чисто бял лист. Затова нека пишем красиви, галещи, вдъхновяващи слова, слова на братство, разбиране, мир, любов. 

2020г. не беше най – леката. За много хора беше най – тъжната,защото отне близките им, защото разби мечтите им. И в такова време всички ние ставаме толкова крехки и беззащитни, безпомощни. Проблемите са много,а решенията са неясни. И именно сега трябва да се замислим кое е наистина важно за нас, кое си заслужава. Да разберем най – накрая, че животът е толкова несигурно и кратко нещо, че да го пилеем в спорове, интриги, обиди, зло е лудост. Ние сме преходни и никога не знаем кога ще се случи този преход. Единственото, което ни остава е да бъдем добри, да си помагаме, да се утешаваме един друг, да се грижим един за друг, да се отнасяме с повече благост и търпение, да се ценим, да се обичаме и да не забравяме да си го казваме.  Ако всеки направи усилие със себе си да вижда първо гредата в собственото си око, а след това сламката в окото на другия, ако се заемем първо себе си да поправим, може би ще намерим мир. Всъщност всичко е енергия – това, което излъчваш, се връща при теб като бумеранг. Реалността ни зависи от честотата на енергията ни. И както казва Айнщайн; „Това не е философия ,това е просто физика.“ Ние формираме живота и света. Те са нашите ръце. От нас зависи как ще изглеждат. От нас зависи какво ще виждаме и намираме, какво ще творим и получаваме като плод на труда си. 

В навечерието на Коледа аз се обръщам с молба към всички : Нека бъдем по – добри, по – малко суетни и повече смирени. Нека напред ни води любовта – тя да бъде нашата цел, източник и средство. Нека си простим и се родим отново за нова, чудесна, щастлива година!

Автор: Калина

Нещо инстинктивно. Знам, че съм работила години, за да я докарам до тук тая пуста наивност, но толкова си я обичам, че без нея не мога да живея, просто нямаше да съм аз. 

 Прошката е пречистване на организма от болка, най-просто казано. Иисус е умрял на кръста, за да може на нас, грешните, да ни бъде простено. Изтърпял е болката от това по начин, по който сигурно не можем да си представим, но можем и трябва да оценим, не само покрай празниците. Прошката трябва да се оценява винаги, когато я виждаме, когато я даваме и когато я получаваме.  

 За да простиш не се иска много, само трябва да пуснеш миналото и да не му позволяваш да ти носи болка, а по-скоро урок, който също трябва да се цени. Да простиш НЕ означава лекомислено да позволиш на някого да те наранява отново. Означава да пуснеш и да си тръгнеш от болката, дори и това да значи да си тръгнеш от човека, вместо да му дадеш поредния шанс.

 Миналото (да, скорошното минало също) не трябва да е нашето място за живот, а за взимане на уроци от време на време. Настоящето е нашият дом и то е такова, каквото си го сътворим. Може да е меланхолично и тъжно, а може да е свободно и чисто. Наистина е по-лесно да сме тъжни и депресирани, иска се конкретна енергия и внимание всеки ден, всяка минута да сме фокусирани над определени мисли и цели и основната сред тях да е покоят и щастието, но толкова много си заслужава. 

 Научих се да не ме интересува кой какво изпитва към мен, дали ме харесват или не, не мога да спра да харесвам и уважавам тези, които според мен го заслужават, пък и те да не ме, чудо велико, болката, която ще си причиня да обмислям чувствата на другите спрямо мен ще е ужасно деструктивна, докато това просто да се наслаждавам на хората е просто.. ами, приятно е! Да си позволя да обичам хората като вид ми е все още цел, над която работя, но наистина работя над нея. Затова пък обичам огромна част от хората в моя живот, нищо, че не им го казвам достатъчно често, заявявам го тук!

 За Коледа ви пожелавам да сте достатъчно смели да простите поне на себе си – за всички неловки моменти, за всички погрешни решения, за всички допуснати негативи чувства и преживявания и да погледнете на света от една по-сладка гледна точка, пък вие си изберете коя да е тя. 

За Коледа ни пожелавам да си простим за него и да се отървем от тъпия вирус, Амин!

 За Коледа си пожелавам прошката на големия ми котарак – Пусик, извинявай, че осиновихме ново коте, но ти си нашето вдъхновение и очакваме от теб да бъдеш отговорен и любящ батко.

Прощавайте с любов и от любов, отворете сърцата и умовете си, помагайте и много много много се обичайте!

Автор: Неда Таскова