fbpx

Коледа е сезонът на любовта

Винаги чакам това време на годината с нетърпение. От грамофона в семейния музикален магазин почват да се разнасят празнични песни, новите романтични коледни книги се появяват в книжарниците и Нетфликс ни залива с поне пет нови филма с коледна тематика. Сигурна съм, че вече мога да предскажа за какво става въпрос, без да съм ги чела/гледала и ще позная 87% от тях… това, разбира се, не ми пречи да продължа да им се радвам. 

За мен Коледа е сезонът на любовта, повече от което и да е друго време на годината. Може би това се влияе от факта, че ежегодно на Бъдни вечер гледаме Наистина Любов; може и да е, защото съм безнадежден романтик… We will never know. Но, като казвам „сезонът на любовта“, нямам предвид само романтична любов. Говоря за всеки вид любов на Земята (много са и си ги знаете) и най-вече за силата на любовта, смирението и прошката. Изисква се изключителна смелост да простиш, да преглътнеш гордостта си и още по-голяма, за да се престрашиш, да признаеш грешките си и да поискаш прошка. И какво по-добро време от деня, в който Спасителят ни се е родил, за да опрости нашите грехове.

Още от самото начало, когато Мъдреците, следвайки ярката Витлеемска звезда и овчарите, подканени от Ангела Господен, отиват да посрешнат Младенца, това чудотворно събитие събира и сближава хората, за да се радват заедно на надеждата за спасение. Това е любимият празник на моето семейство. Помня как миналата година споделих на родата, че съм наясно с факта, че те са Дядо Коледа (забележете, аз съм на 16) и всички бяха изключително изненадани (не знам дали не трябва да се обидя от това). Нека изясня нещо обаче – знам само, че те са материалната част от цялата система. Ще продължа да пиша писма на Дядо Коледа, в които от много години вече спрях да искам нещо конкретно, а просто ги ползвах като отдушник, разказвайки за… ами всичко. Може би този път ще се обърна към него със „Св. Николай Чудотворец“. Тъй известното Коледно чудо… Дали е мит или не, не зная. Никога досега не съм си пожелавала чудо, защото смятах, че нямам какво да поискам. Но тази година, както на Великден не успяхме да се съберем като семейство, така и за Рождество вероятно няма да можем – баба и дядо ги е страх и мен ме е страх за тях, затова няма да се оплаквам (много). Традициите няма да са същите, но съм сигурна, че с луди родители като моите ще измислим нещо ново, поне така казват те. Хващам се на бас, че пак ще гледаме Наистина Любов. 

Може би, ако всеки помоли за прошка, в каквото и да вярва, и си пожелае всичко да се върне по старому,  все някой ще ни чуе. Защото все пак е Коледа, нали? Време за любов, надежда, спасение, прошка и най-вече – чудеса. И който иска, може и да си пее Let it Snow, за една бяла и вълшебна Коледа :)) Весели празници и щастливи моменти <3

П.П.: Mалък поздрав с много подходяща, според мен, песен за нашата кофти ситуация тази Коледа.

Автор на текста: Maria Ganchez

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

  • Не обичам зимата – онзи студ и снега… тишината… понякога са подлудяващи. Като малка обожавах Коледа – това цялото семейство да е заедно и онова топло усещане. Сега тази обич или се загуби някъде или се промени. А може би аз пораснах. Всяка година се готвя за зимните месеци като за война. Вятърът ми шепне и зимата води след себе си някаква трагедия… Преди време преглеждах семейните албуми. Сетих се за една стара снимка, която намерих там. На нея едно малко момиче се усмихваше, облечена в прекрасна синя рокля и носи цвички подарени й с любов. Една малка балерина… Французите казват „tu me manques,“ което би трябвало да се преведе като липсваш ми. Това не е напълно вярно. Буквалния превод е „ти липсваш от мен.“ Питам ви възможно ли е черно на бяло и напълно честно да се опише ураганът от емоции, които изпитваш при загубата на любим човек, колкото и отдавна да не е сред живите? 15 години е ужасяващ период от време. Миговете идват и миговете отминават. Човек може да разчита само на спомените си. Помня кокичетата в двора или мекиците, които само тя можеше да прави. Помня усмивката, която красеше лицето й, когато си тананикаше сутрин на закуска. Помня уникалната й способност да си измисля думи като “спъната песен.” Помня силата й – начина, по-който във всеки един момент можеш да разчиташ на нея да те гушне или да те разтресе и върне обратно на земята, за да се осъзнаеш. Но понякога има и спомени, които ми се губят. Възможно ли е дете само на 7 години да разбере една семейна трагедия… Понякога силно копнея за невъзможното. За машина на времето. Ако можех да я видя пак… За един ден да поговоря с нея аз вече като млада жена, а не дете. Да я прегърна силно. Да й кажа – “Бабо, ОБИЧАМ ТЕ!”, защото не мисля, че съм го изричала достатъчно. Тя липсва… и това понякога ме преследва като сянката на демон. Нея вече я няма, но тя е тук в сърцето ми. Усещам я до мен в моментите, когато ти идва да крещиш и ридаеш. Сещам се за нея и в онези моменти, когато сърцето ми пее от радост и ми се искаше да мога да споделя с нея. Тази година бе… дори не знам как да я опиша вече… може би плашеща и неочаквана. Ако има нещо, което всички научихме е това да ценим всеки един миг и хората в живота ни. Подари усмивка. Кажи на любим човек колко значи за теб. Не се страхувай от себе си и от усещанията си – те са там, за да ни кажат нещо. Миговете идват и миговете отминават. С Времето борбата е безсмислена.

Автор на текста: Йоана Афенлиева