Човеците на Йовков сме ние, но преди век. Век и половина. Малко по-бедни. Малко по-необразовани. Но и малко по-човечни. И мъката ни по-дълбока, и щастието ни по-същностно. Станал по-изгрев слънце Симеон Василев не приказва. Мълчи и мисли. Мисли и мълчи. А мислите му…
Кажи ми, Вълкадине, с какво съм аз различен от теб? С какво всички ние сме различни от вас.
Ти от Йов? Ти от Гилгамеш? Ти от Едип? Ти от Хамлет или
от Макбет? Ти от Фауст или от младия Вердер? От онези заблудените Ивановци,
Карамазов и Илич? От Кандид, Ередия, Артур или Кихот?
Нима това е проклятието на мисълта? Когато съзнанието
екскрементира въпроси, човекът се превръща във философ. Мисълта сковава, прави
те статичен, все по-безсмислен и по-философичен. Това са те – философите: хора,
които робуват на себе си. Тяло, което робува на течност побрана в череп, която
от уважение наричаме орган. Не са ли те най-смелите сред нас, Варадине? Тоест
най-видните глупаци. Какви чудни мелодии изобретяват с този орган!
Приемайки безумието с отворени ръце, те задават въпроса непосредствено – като теб. Падат на крака, вдигат глава и имат скромната наглост да се обърнат към небесата и да желаят вниманието на Всевишния. И той ще откликне, разбира се. Че нали е добър? Или поне така си е мислел Сократ, редуцирайки Бог до тази празна абстракция, т.нар „Благо“. Единствен Пирон се опази от знанието, от отговора, докато Зенон, по-късно, Сенека, Аврелий и Епиктет задавът „въпроса“ към дърветата и горите. Навярно стоиците, подобно на горските зверове, намират себе си и своя Бог насред природата. А Аристотел и перипатетиците, та те дори не се осмеляват да го намерят. Задоволяват се просто с това да го преследват.
Какво остава за средновековните философи? За
Августиниянците, Томистите, схоластиците, които правят от Бог едно копеле, син на себе си, криещи се зад измъчената и
разпната идея за Тройцата.
Губим Бог, Вълкадине. Губим го в мислите си. И така той губи нас в мъгла от концепции, идеи и абстракции.
С кой би предпочел да говориш ти, Вълкадине, с машина или със звяр? С Бога на Спиноза, или с този на Шопенхауер? Или може би с труп? До там стигна този наш Господ в нашето време, до неговата собствена смърт.
Мълчанието, не липсата на отговор, то е отговорът.
А тишината… тишината е всеприсъстващият идеал, към който никой не желае да посегне. А колко жалко е това, след като единствено при нея съзнанието може да намери своята последна радост.
Симеон Василев
“Последна радост” можете да гледате тази вечер, 03 декември 2019, 19:30 часа. ВХОД: СВОБОДЕН
Спектакълът е финансиран от Национален Фонд Култура.
Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? В деня на премиерата на “Последна радост” завесата в живота на Михаил Бонев – Люцкан, повдига Марко Дженев.
Всички познават Михаил Бонев – Мишо. Той е Ангелът Антъни от кървавите улици на Лондон, Вечно засменият Люцкан, бързоногото момче, дето все гони влака с дядо Йоцо. Винаги готов да помогне снажен юначага, чиито танци оставят замечтани всички момичетата, а момчетата гледат онемели. Момчето, което ентусиазирано би се вързало на най-лудите идеи. И този вечно весел и ентусиазиран характер винаги се напасва с вечно саркастичния и налудничав нрав на Марко Дженев, т.е. мен.
Но това лято е преломно, събитийно и ненадейно събра двамата край морето. Това море не беше като останалите, не само по географски и по биологични параметри. Само че ние още не го съзнавахме. Още по-малко последната вечер, когато и двамата бяхме решили постарому да отбележим края на морското лято с дискотека, алкохол и луди танци. Решили, но неизпълнили. Не отидохме на дискотека… оказахме се на скалите на Стария град и още не усещахаме промяната. Игривият Михаил гледаше замечтано сребърната пътека на луната, а аз, вечно ироничният и търсещ изява, гледах безмълвно тъмните недра на водата.
Когато се разделихме всеки
по своя нощен път, не осъзнавахме, че пак ще се срещнем под един покрив, при
един усмихнат старец с остър език, просташки хумор и вековна мъдрост, събрана
от пътищата, които обвързват страните с хората. Точно там, в хола на една бяла
къща, скрита между другите, се каза репликата, която зарази и двамата:
„Момчета – драго ми става
да ви посрещна в този час. Бях се притеснил да не би да ви изпусна. От къде
толкова рано се връщате (12 часа е, не през деня)“ – Спас, загледан в телевизия
Скат с пура в ръка и усмивка на тираджия.
„От дискотека (в унисон)“ –
Марко се връща от от непрогледния мрак на нощното море. Мишо от въпросите,
които луната на небето и сестра ѝ в морето са му задавали.
„Така ли… Странно, и сега пак ли излизате?“ – , мазно отхапва къс пилешко месце, усмихва се със златен зъб и вежливост на една епоха, която е отминала.
„Излизаме пак да танцуваме (Мишо)/ Отиваме да спим (Марко)“ – и двамата казваме в дисонанс нещо, което и двамата няма да направим.
„Абе момчета…” И в този момент нахлуха другите, приятелите, познатите. Аурата на Мъдреца се замества от тази на вежливия Швейк. Ние двамата потъваме в суматохата. Разговори за стари любовници, изкукали диригенти и техните смрадливки и потайни служби.
Тамън ще се отправим всеки към оригиналните си задачи, когато неусетно, в дълбините на нощта оставаме сами тримата главни персонажи. – Спас, отново в позата на тибетски мъдрец, с нюх за предприемачество и златни зъби, вещаещи соломонова мъдрост. Аз – неспал. Мишо – нетанцувал. Аз – неспал. Корабокруширали на остров в хола.
„Момчета, драго ми става че ми правите компания, но аз съм стар, не е нужно за мен да се жертвате….” – минута пауза, към телевизора – „Момчета… Вие май щяхте нещо да правите?” – Усмивката му показва, че той знае отговора на въпроса, който задава. Но все пак пита…
„Дискотеките
затвориха…” (Мишо)
„Късно
е вече май да се ляга…”(Марко)
„Струва
ми се, че гоните хоризонта… май?” И тук
идеята скришно е имплантирана. Той знае нещо за нас, което ние тепърва ще
научим. За себе си? Стара лисица… И двамата гледаме учудено.
„Само над Черно море изгрява слънцето… но хоризонтът го скрива… докато го видиш, и то вече е изгряло. Всички си мислят, че от морето ще се издигне… а то…” Спас внезапно и самодоволно, спира. Казал е твърде много? Малко е било? Мъдростта казана спира да е мъдрост? Знаем само, че се обръща, изпъшква, взима мазно пиленце да хапне, заглежда се в български сюрреалистичен филм, в който актьорите се опитват да подкарат часовник да се задвижи като влак и ни подканва след идеята… да ходим да си почиваме.
Ние се оттегляме. Жените при жените. Мъжете при мъжете. Библейска подялба като в синагога. Ние надясно – те на ляво. Канона повелява да заспим. Но в стаята ни сънят не идва. Докато сме в тъмното, което изсветлява – аз предлагам да изпусна този момент – равен на сътворението. Но Мишо казва:
„Сега
е моментът” – има нещо…
„Кой момент?” Знам… и не знам за какво говори
„Този, в който вселената е спряла – след него е изгревът. Ние сме на 150 м. от изгрева…”
Логичният отговор е “Хайде да спим”,отговорът е: „Хайде”.
И вече я няма умората… вървим ведро из студа. Синьото ни обгръща. Чайките са спряли, защото вселената не им е казала да грачат. Вече сме на скалите. Водата е спокойна, Синевата се изменя от най-тъмните си багри, света се изменя, а ние гледаме към хоризонта, докато вятърът ни хапе.
Сивотата на хоризонта… изсветлява… но слънце не идва…
Вълните се забързват… Вселената отстъпва спирачката и встъпва в ход… но
слънцето като че ли е прикрито… Дали онзи златозъб мъдрец е прав… отстъпваме
една крачка… втора крачка… няма да дойде… или вече е тук и това е било… и
изведнъж Мишо вика:
„Ето!”
Изпадаме в екстаз. На хоризонта се появява малка мижава точка; сърп; полу кълбо; цвете със стълб и накрая се отлепя… пльок… слънце на небето.
И двамата сме превъзбудени и се радваме на една точка в небето,
докато една жена идва да медитира в храстите и мъж излиза от морето сякаш е
плувал от Грузия – май е гол.
„Мише, аз те подведох… за изгрева – извинявай. Аз…” малко ми е неловко.
„Не си! Изгревът е много повече от появата на слънцето. Той е отварянето на баничарницата и пушенето на пекаря. Плъзването на небосвода от здрач към заран. Първите писъци на гларусите. Човекът, с когото ще гониш слънцето и ще го задминеш. Сътворението
Гладен ли си за една баничка?” – Мишо вече е с гръб към сътворението-
„Мишо, на мен се лепят повече от на тебе…” – но искам…
„Нали затова тичахме вчера.”
Продължаваме нагоре по улицата. Градът се събужда. Но ние май ще си лягаме, доволни.
Бабите тук имаха най – здравите сопи и въпреки, че не ни посрещнаха с тях през цялото време се усещаше твърдостта и чепатите им характери.
Сопнати бяха. И кметът дойде и на него се сопнаха. Той е млад. Усмихна се после и той им се сопна и си замина.
Малките си имена не искат да знаят, на фамилия си говорят.
Стаята малка, а бабите много и песните им в дебели тетрадки записани. И пеят ли, пеят бабите и песните край нямат.
Мъжете не пеят ли? – питам аз.
Пият. – отговарят те.
Всичките баби са вдовици.
Така е в шоплука, пие се, пие се много, много ракия, па после се мре. Който не мре, пее.
И спомените си носят закътани в жълтите страници на летописа. И спорят, и оролекат, и мир няма, но заедно пеят. Поотделно живеят и големи зидове ги делят. Но минеш ли зида, техен човек си. Най – зрелите домати ще са за теб и букет ще откъснат и до портата цветя ще добавят към него, та да си отнесеш у дома цветовете на шоплука. И всяка баба мъката си носи и тайно я споделя, другите да не знаят, да не я чуят. Синът й е лош, и много пие, и много я бие, ама сега е добре, отишъл на море. Друга баба – баба Пати, внучката така я нарича, защото имала патки в двора. И баба Пати пътува за Лондон внучката си да види, че е на 3 и не я е виждала, и смартфон не е виждала, а трябва да се чекира. Вадя си телефона от джоба и чекирам баба Пати. И бабите змейове са ги любили, но това е стара история и не е за разказване.
И костюмите им едни такива хубави, черни, гиздави, в шевиците послания за поколенията заключени. Гледаме и не можем да се нагледаме. “Бабче, какво означава този мотив?”
“Боклук, в София го шиха, нищо не струва” И гледаме, и се чудим колко са хубави и те се чудят какво ни харесва. А на нас и костюмите ни харесват и погачата дето омесиха и тутманика дето опекоха и сладкото дето ни нагостиха за вкъщи ни пратиха, защото сладко от джанки с палачинки много било хубаво.
Песен им изпяхме, скриха сълзите си. Шоп да се разплаче, това не може. Здрависахме се, качихме ги на колите и ги разкарахме по селото. Бабите от Мусачево имат най – здравите спои.
Снимки: Дейвид Хънкинс
Проектът е част от програмата на Алма Алтер “Българската литература за българското усещане” и е финансиран от Национален Фонд Култура и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Използвани са теренни музикални записи от ННЦОКН. Медийни партньори са БТВ Радио и Класик ФМ.
