Николай Георгиев
И така докато ние в нашата мила България се чудим кого да оплюваме, как да спастрим от Европата бели пари за черни дни, как да преразпределим благата, че най-благото да е наше, на Запад отдавана са ни забелязали и не само забелязали, а и проследили, и оценили. И виждаш ли каква изненада, как така, защо, за какви заслуги, големият български режисьор – бащата на българския авангарден театър, променил лицето на съвременния театър завинаги, оценен още 1999 г. на Международния Фестивал за Експериментален театър в Кайро за създаването на Нов театрален език, бил отличен от полския президент със Златен кръст за заслуги. Бре, виж го ти нашенец, много му пораснала работата, такова отличие и то защо…. Заради усърдната, целенасочена работа за укрпеване, развиване и популяризиране на полската култура. Заради една значима програма наречена “Театър полски”, включваща най-значимите полски класици, както в литературата, така и в театъра и социалните дейности, програма от 7 различни заглавия, видяна от повече от 20 000 зрители у нас и в чужбина. Така е, поляците си знаят работата, не им се месете в работата, защото са голяма работа. Или както казва една полска поговорка: Zeby mi sie chcialo, tak jak mi sie nie chce. Или на български: Как бих искал да ми се работи толкова, колкото ме и мързи! Тъй, ама те знаят и как да ги мързи и как да работят, а като работят равни нямат, като ни мързи, по-добри сме от тях.
Георгиев обаче е по-малко нашенец от нас. Работи, работил е и ще работи и другото, както казва една наша поговорка – “вятър работа”. Болен, здрав, уморен, тъжен, щастлив, сам, с нас, тук или другаде, той винаги нещо чопли, мисли, пише.
Беше в навечерието на Коледа, когато посланика на Полша – Мачей Шимански, връчи на Николай Георгиев голямото отличие и много беше хубаво, достойно и официозно и тъжно, много тъжно, от всичко май беше най-много тъжно. Че сме малки, най-малки от най-малките, и страната ни малка, и хората малки, с малки мисли и малки мечти, с малки къщички и големи коли. Когато малките се изправят до големите, стават още по-малки, но Георгиев се изправи и си беше какъвто винаги – незимерим. Каза: “Човек винаги трябва да бъде равен на себе си”. Винаги хубаво го казва, да има само кой да го слуша.
Автор: Петя Йосифова
Снимки: Давид Хънкинс