Коледа наближава и актьорите от специалността “Авторски театър” обръщат поглед навътре, за да споделят най-съкровените си желания.Ето какво споделя Петър Ефтимов от 1ви курс.
Мили дядо Коледа,
Опитвам се да си спомня кога за последен път си пожелавах нещо от теб и ето че не мога… Това означава, че или паметта ми безнадеждно отслабва, или наистина съм натрупал достатъчно годинки, без да правя пожелания! Така ли си мисля, или това ми дава право на нещо наистина голямо? Е, поне ще опитам, пък ти решавай!
И така – моето желание е простичко, но затова пък трудно изпълнимо! Моля те, да позиционираш всички хора (но един по един, за да не се бутат) в орбита отвъд Луната. Нека да е за малко, не повече от половин час, с всички удобства – скафандър, въздух за дишане и гледка към Земята. И към огромното черно нищо около тях, разбира се…
После ги премести по-близичко – да огледат континентите, океаните, да потърсят местенцето, където са се родили… Да видят за секунди изгрева на Слънцето през нищожно тънката атмосфера… И ги върни обратно, откъдето са. Задачата е тежка, така че едва ли ще се справиш за една вечер, но ти работи колкото трябва – аз пак няма да си пожелавам нищо, колкото години кажеш. И започни от по-възрастните и влиятелни хора… Мисля си, че едно такова пътуване никак няма да им навреди. Е, това е!
Скъпи Дядо Коледа, дълго време се двоумих какво да ти напиша или как да започна. Не за друго – просто времето ни отдавна е отминало един за друг.
Отдавна мина времето, когато единствените ми проблеми бяха в това как и кога точно ще украсим за Коледа, колко ястия ще сготви баба, дали ще има сняг на коледното утро, колко касетки с коледни филми ще успея да взема от видеотеката, как да остана буден максимално дълго на тази свята нощ, за да те изчакам, а на сутринта да заваря под елхата всички онези подаръци, които съм Искал. Днес обаче, Украсата вече не е същата, видеотеките затвориха, елхите се превърнаха в посечени борчета, а баба си отиде. С нея някъде и вярата в теб. Затова 24 години по-късно аз ти пиша. За първи път. И май е късно да ти пращам списъка си с желания, защото не съм от добрите момчета. защото ние двамата с теб отдавна сами градим съдбата си, сами купуваме подаръците си и живеем в света, в който сами си създадохме. А как го създадохме само… Ние, възрастните. Но ти не си за възрастните. Ти си за децата. Онези, които никога не пораснаха. Децата, които се нуждаят от малко магия, в която да повярват. Не им давай известност- на децата не им трябва – дай им снежните пързалки, дай им белите мечки и топлите ръкавици. Прочети писмата на тези, които не могат да пишат или да четат. Ако можеш – научи ги.
Днес няма да си пожелавам, а ще ти благодаря. Благодаря ти, че пазиш мама – усмихната, добра и малко луда, но нима не ни е необходима лудост. Благодаря ти, че ми даде дом – не какъв да е, а специален с размери 8 на 8 – тук на бул. Цар Освободител 15- тук на тези дъски – място за истината. Благодаря ти, че ми даде баща – духовен, който да ме преведе през Хамлет, Ричард и да ми покаже, че Може да се стигне дотам, където “няма граница между твореца и сътвореното”. Благодаря ти, че ме срещна с професионалиста, който ми показа, че две тухли могат да те водят по най-стръмния път, най-верния път, но много повече ти благодаря, че Ме срещна с човека и приятеля, който може да те накара да повярваш, че Беззвездното небе и сълзите в една августувска морска нощ не са най-страшното. Че когато любовта понякога си отива, приятелството се възражда. Моля те, връщай ни Валерия поне за малко – не че тя не е тук сега, но Алма никога не би била изцяло пълна без своя Алтер. Благодаря ти, че ми позволиха да създам тази история, че Ми дадоха уменията, знанията и вярата да стигна до нея. Благодаря и на тях – Мирослав, Евгений, Марко, Адриана, София, Михаил, Камен, Симеон – спътниците в дългото пътуване през песни, танци и малко мандарини. На Андриян и Моника – които видяха Красавицата и Звяра така, както аз никога не бих могъл. Днес този спектакъл става на 1 година. Пораства. И аз с него, а нима всички не порастваме по Коледа.
Моля те, теб, скъпи Дядо Коледа само за едно – пази ми ги здрави, пази ми ги усмихнати, пази ми ги толкова енергични, буйни и ненаситни за живота. Дай им любовта, която търсят, пази я в сърцата им, премахни разстоянията и никога не им давай да забравят, че преставаме да си играем не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.
Обръщам се към теб, защото Бог понякога е зает, а и си няма вълшебна шейна. Тази година аз ще те чакам под елхата – не материалната, а истинската, единствената, която има значение. Ще те чакам, за да ми донесеш този подарък, който идва от сърцата – от сърцата на хората.
Георги Арсов, финален монолог “Красавицата и звяра”, коледно издание, инспириран от Бенедикт Къмбърбач
