На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”.
След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото” зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си.
Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно.
Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.
След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците.
За Премиерата режисьорът Николай Георгиев сподели :
“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.
Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.”
Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!
Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.
„Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”
Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор
Два часа, които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,
а напротив – с реалното усещане, че тичаме маратон.
По време на филма телата леко се отделяха от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.
Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.
На концерта след прожекцията се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме през финиш линията.
Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи. А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.
Нямаше значение кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка все се учим да се надбягваме със себе си ?
Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на Театър – Лаборатория Алма Алтер.
Ето какво споделя Пет за премиерата :
„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист, режисьор. Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”. Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…”
Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.
Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири
Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.
На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.
И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.
Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.
Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс
Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди.
Той тича, аз умирам.
Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала.
Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети.
“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица.
Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.
Жири се готви да тича Маратона
В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката.
Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля.
Репетиция
Репетиции, Нети, Митко, Иван Тонев – продуцнет и оператор, Стефан Врачев – оператор
Жири тича.
Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават.
Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл.
Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о д а у м р е ш м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде.
“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,
Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,
Обичам градини, цъфтящи градини,
Детето ми е градина,
Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала.
Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят.
Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен.
Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма.
Жири тича сред тълпата. Не е време да спира.
Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите, ушите, мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.” Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър.
Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм.
Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея.
Репетиция, Язовир Пчелина
Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина.
Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса.
Жири, давай, давай Жири – крещят статистите. Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво.
Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!
Обичам ви,
Пет
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова
Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.
Какво би станало когато един от най-модерните съвременни хореографи в България хване режисьорската палка? Когато бащата на българския авангарден театър напише сценария? А неговите ученици, актьори от няколко поколения се срещнат за първи път пред камера?
Проекта “Жири” започнахме преди 4 години, когато Николай Георгиев реши да направи продължение на филма си “Жирафчето”. “Жирафчето” разказва за перипетиите на едно порастващо момче, за приятелството, любовта, кризата между поколенията, идеалите на младите, намирането на вътрешна идентичност и спасението от враждебния външен свят. В новия филм “Жири”, ще откриете тематично сходство, но никакво сюжетно такова.
“Сценария написах по актьорите” – споделя сценаристът Николай Георгиев. Работата по текста продължава 4 години. Филмът се превръща в музикална драма, в която множество ексцентрични персонажи се срещат и се гонят по ъглите на един любовен триъгълник. Главният герой – Жири, тича градския маратон и тичайки пораства, намира любовта си, попада в театъра. Междувременно в един софийски бар група момичета и момчета със сняг по устните също търсят любовта, намират я по свой си начин.
Премиерата ще очакваме всички заедно, а до тогава можете да изгледате Жирафчето и да четете новата рубрика в която режисьорът, сценаристът, актьорите, екипът, споделят своите впечатления от сниманич период.
В главните роли ще видите любимите си актьори:
Жири – Георги Арсов
Лили – Зора Колева
Пинко – Константин Кучев
Фасика – Фасика Мелаку
Марко – Марко Дженев
Натали – Мария Ганчева
Давид – Кирил Хаджиев-Тино
Нети – Валерия Димтирова
Тя-жената – Елена Петрова
Сценарист – Николай Георгиев
Режисьор – Петя Йосифова-Хънкинс
Музика – Иво Димчев, Константин Кучев и Георги Арсов
Оператор – Иван Тонев
Продуцент: АРС Диджитъл
Проектът е подкрепен от Националния Филмов Център.
Очаквайте утре текста на режисьора – “Жири или един живот на пресекулки”.
Майка му скара е фейсбук страничка която разкрива най-симпатичните ъгълчета от семейния живот. Милото, романтичното и забавното ни дебнат тук. Свежа закуска, пакост, кулинарно предизвикателство или пухкавият сняг са идеални теми за споделяне. Въодушевени от идеята, ние от Алма Алтер предлагаме нова тема за Блога – Майка му скара. Тук ще видите как и какво готвят актьорите от Алма Алтер, някои стари семейни рецепти предавани от баба на внучка, мързеливи, но вкусни ястия, изтънчени гурме специалитети, диетични десерти. Ще очакваме и вашите предложения за рецепти. Време е да подобрим кулинарните си умения. Започваме с нещо иновативно – БАНАНИЦА.
Представяме ви уникалното открите на Давид Хънкинс, един американец дошъл в България, влюбил се в българка и мигновено заобичал всичко българско. А какво по-българско от баницата и какво по-американско от Бананицата. В тази рецепта уникалният вкус на традиционното българско сирене се топи в италианската лешникова паста, резултатът е сложен вкус, в който соленото и сладкото си противостоят в отлично равновесие, което възбужда вкусовите рецептори. Под хрупкавата коричка се е скрила топличката разливаща се сладко-солена смес, гониш я с езика в устата и се стремиш да я задържиш по-дълго, за да й се насладиш максимално. В резултат, не можеш да спреш да ядеш бананица докато свърши. Ето и самата рецепта: Бананица! Нарежете банана и сиренето, сложете олиото и Нутелата на корите, сложете бананите и сиренцето в единия край на корите. Направете триъгълничета, придържайте ъгълчетата. Пържете в тиган с масло. Заповядайте!
Актьорите са на сцената, изразяват себе си и има какво да дадат на света.Затова реших, че искам да задам въпроси на колегите си от Алма Алтер. Да ги разпитам… да се разгърнат пред белия лист…. да усетите и вие нюансите на характера им… Днес в моя лексикон задавам 8 въпроса на хореографа на Алма Алтер – Петя Йосифова:
Ако се превърнеш в
животно или растение, какво би искала да си?
Кал, остатък от детска кукла, глухата сова печална отлита. Не е имало нищо преди това време, само роса и няколко капки тишина потънала в коремчето на детската кукла, отчаяние. Един ден семената ще поникнат от калта, тогава езерото ще е огледало, баба ми ще е жива, а ябълковото дърво ще дава дюли. Колко ли дълго детето ще рови в битака на спомени, за да открие ръждясалите свещници. Килията е затворена, лети самотата. Кал на филия за среднощен разгул.
Опиши ми какво е
чувството да си на сцена?
Три – четвърти сънища в сянката на едно листо под юлската жега вкарват и изкарват кошмарите на пълнолунието, когато на запад припада здрача, а обещанията още не са се случили. Тя спи клепките й потреперват, мускулите й залитат в направилни посоки, сънищата се сплитат в косата й. Преди пладне сенките ще се разсънят, ще се оросят, лъчите ще пронижат зеленото, окото на водното конче ще се изцъкли като опал. Някъде в амазонската джунгла сенките се любят под остри ъгли на импулсивни натяквания. Докато спи с нокът отлющва зеницата си, разпада се съзнанието на времето и спомена за онова което е било преди това. Ефирът е прозрачен, поразителен и празен. Стъпва с босите си крачета по стъклената празнота, кървят орхидеите, които са ухаели по здрач. Остър аромат на ванилия блъска пернатите към океана. Косите й съхнат на бреговете, мислите избеляват, така е когато се танцува на острието. Въздишка, три, четири, крах.
Как мислиш –
благородната лъжа нужна ли е? Или би казал на дете, че дядо Коледа не
съществува?
Тайното откровение не е здравословно, кърви при докосване, а докосването е неизбежно когато си на тясно пространство за дълго време. Лакътя все ще докосне ухото и то ще забучи с пронизителната тежест на истината, непосилната истина. Ухото не може да чуе, никога не е чувало, за друго е направено, не за да се докосва до лакътя.
Кога си била много тъжна
и какво си направила, за да излезеш от тази падина?
На брошката й липсва перличка, къде ли се е изгубила,
дали докато пауна е разтварял опашка или тя е почесвала прасеца си, перличката
е паднала между редовете в киносалона. Каракачаните не обичат брошки без перли.
Ехото на токчетата и велурената чанта си отиват. Отиват си както си отива
зимата, все още замръзнала на перваза. Когато мидите плачат, контетата стенат. Модерно
е да се стене, особено когато забождаш бижу на ревера. Велур и кадифе е добра
комбинация за девственици отишли на кино.
Коя ти е любимата детска
игра?
Триколката спря на портала. Изскърцаха зъбите на дъртата фльорца. Конете имат нужда от нови подкови. Какво ли ще стане на есен.
Какво не знаем за теб?
185
Къде е любимото ти
място, на което можеш да седиш с часове без да имаш нужда от нищо друго?
Имало един навес, под него една маса, под масата една
дупка, за тази дупка искам да ви кажа, че съществува.
Има ли човек, с когото
искаш много да се запознаеш ( без значение дали живее сега или е бил жив преди)
?
Да си много вдъхновена и от идеи окрилена, с усмивка и творчество – само напред, Пет!
Напред и нагоре, Пет’! Мечтите са, за да се сбъдват.
Пет, пожелавам ти малко, но от сърце: Малко здраве, но всеки час, малко късмет, но в нужния момент, малко любов, но от подходящите хора, малко щастие, но всеки миг и малко доброта, но истинска и неподправена.
Петата принцеса по предназначение полска прелестна приемница проектира природната прожекция по приятелство и провидение. Пробите пропорционално просветват през прозореца: Посветени. Пламтящи. Променящи. Прекрасна Пет, пожелавам, просълзявам, припявам! Присъстващ постоянно проВал 🙂
Всеки, който иска да се включи в инициативата да ъплоудне своето видео в Youtube и да ни го изпрати на almaalter@yahoo.com
Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?
Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.
Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.
“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”
Какво е Кралят Умира?
“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”
Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?
“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”
А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.
“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”
За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!
Просперо, Ариел, Калибан и Миранда попадат в една мълниеносна, опустошаваща, поетична, еротична, дори цинична буря. “Времето върви различно за различните хора”* и полунощ е относително понятие. Камбаните бият на едно с ударите на сърцето, а миналото, настоящето и бъдещето са се смесили в една симбиоза на времето. Едно е сигурно, “Колкото е по-горчиво миналото, толкова е по-сладко настоящето.”*
Всяка минута Просперо остарява, но не бива да “остаряваш преди да си поумнял”*.
Миранда отключва и заключва комплекса на Електра и “любовта й е емблема на сляпата необмисленост”*
Калибан знае, че е “ужасно да бъдеш цивилизован, защото когато стигнеш до края на света, няма с какво да облекчиш ужаса от самотата.”
Ариел живее на границата между светлината и тъмнината и знае, че “Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината!”* И всички отпиват от горчивата чаша на съмнението, което е рана, която не оставя белег.
