Из случвания край река Ерма, село Забел

Една снимка. 

Един автор. 

Един режисьор.

И две актриси. 

Ей така, по пътя пред една стара и престара къща минавали две куртизанки. Пред къщата на пейката седял отрудения от изкуство режисьор. В стените на къщата се вселили отдава починалият автор. А от птичи поглед сцената наблюдавала една гълъбица.  

– Кои сте вие? – попитал ги режисьора.

– Красавици – отговорили те.

– А…. а… – казал режисьора – а като престанете да бъдете красавици?

– Куризанки – отговорили те в един глас и едната от тях оправила разтеклото се по края на устаната червило, а другата си дръпнала надупчения чорапогащник.

– В едно нормално общество не може да има такива неща.

– Може – рекли те – няма нормални общества. Обществата са ненормални. 

 И леко разтвори крачетата си, червилото на едната се стопило и обагрило дупките на чорапогащника на другата.

– Защо? – попитал режисьорът. 

– Защото и ние сме ненормални.

Те разтворили още малко крачетата си и плъзнали към него. Той пък побързал да изпълзи в къщата, като охлюв в черупката си. Авторът, който се бил вселил в стените на къщата кихнал и комина на къщата паднал. Двете кртизанки си продължили по пътя и след тях останал само гроздов сок и семки, семки, семки, семки, гроздов сок и семки. Гълъбицата запечатала това в зеницата на окото си и отлетяла. По пътя заплакала и доакто падала сълзата й се превърнала във фотография. Ето я, намерих я да плува в река Ерма. 

Автора на снимката – незнайна гълъбица.

Автора на автора – Михаил Булгаков.

Автора на режисьора – Николай Георгиев.

Автора на двете куртизанки – Валерия и Вия Пролетни.

Автор на текста – Петя Йосифова

Лятна резиденция в с. Забел, Трънско

Проектът е подкрепен от Национален Фонд Култура.

Дейв, благодаря за гълъбицата!

Село Забел в Алма Алтер

“Имало едно време”, всяка приказка започва така, нашата приказка обаче ще започне по-иначе: имало е, има и ще има едно малко селце – Забел. 

Пътя му прашен, гората му дива, върховете високи, птиците песнопойни. Тук реката клолочи най-кристалната мелодия, зеленото е като в “Зеленодиво”, а няколкото баби все още ходят по стъпките на римската принцеса Изабела, която според легендата е живяла тук преди повече от 500 години. Говори се, че и бабите пеели, за сега обаче мълчат като каменните зидове на дуварите. Мълчат и гледа през порзорците, какво гледат, малдостта оживила неочаквано селото. 

Десетина човека пристигаме на 1 май, от тук насетне все ще пристигат хората, защото да си тръгнеш наистина не можеш. Дори и да опиташ онова от началото на разказа дето “е”, “било”,  и “ще бъде” все ще е в теб. Забел е едно такова парченце дето оставя следа. Вътре в теб. 

Влизаме в къщата на Вал. И тя като всеки от нас е имала баба и дядо, сега има къща, но каква. Къща която говори, а не мълчи като бабите. Къща пълна с минало. Баба й и дядо й един ден са си тръгнали, но са оставили тук думите, радостите, споделените мигове и два жълти нарциса, които още цъфтят в градината. Да пристъпиш прага и да замълчиш, да чуеш сърцето на къщата дето бие в едно с песента на славея. Къщите май са направени за това, да влизат хората в тях, едни си тръгват, но други идват, къщите на се за заключване, а отваряне. 

И ето, че след голямото затваряне, наречено вирус, стъпихме в безпределното, безкрайното, безконечното, безграничното, неизмеримото – миналото. Дойдохме тук, за да търсим, себе си в твърдостта на камък, в полета на птицата, във височината на върха, в тишината на поето, в думите на къщата. Нарекохме го лятна резиденция в с. Забел, Трънско и когато го мислехме не можехме да си го представим, но ето случи се. Тук сме 13 човека в три стаи, скоро ще бъдем 25 в две къщи, това са безграничните пространствени измерения на предметното, което има свойството да разтяга обема си към безграничното, че как инак една къщичка би могла да побере цял театър със всичките му режисьори, костюми, светлини, пиеси, закуски, обяди, пранета, любови, игри. 

Това е театър на село или селото в театъра. Как ни говори, ние как му говорим, какво имаме да си кажем, какво да си премълчим, изпеем, помечтаем. Отскоро сме тук, а бая неща се случиха, чу се Отче наш в църквата, не се беше чувало поне 10 години, подреди се боклука на площада, напълни се градинката с дупета, светна къщата и отвън и отвътре, яйцата се боядисаха, набра се коприва, подрязаха се асмичнките и един бухал нахранихме с рязани червеи, но за него Виа ще ви разкаже, че много е за разказване и колко още има да се разказва. Разказването ще е в Трън на 29 ако ви се идва елате ни вижте, но не забравяйте да погледнете небето преди това. 

 п.с. мечтая един ден като стана баба, да имам и аз къща с два жълти нарциса и моят къща да говори и младостта в нея да влиза. 

Всичко това нямаше да се случи без подкрепата на Национален Фонд Кулутра.

Автор: Петя Йосифова

Снимки: Давид Хънкинс и приятели