Тъкмо се канех се да вляза в църквата, когато към мен се приближи един белобрад старец с оръфано черно палто и леко овехтяло бомбе.
– Извинете, мила госпoжице, бихте ли ми купили свещичка отвътре? Нямам маска и не мога да вляза в църквата, а искам да запаля свещичка за здраве. – каза ми старецът с мек глас и смирен поглед, от който сякаш се процеждаше светлина.
Аз като че ли инстинктивно му хвърлих поглед, от който се четеше недоумение. Мъжът обаче продължи да гледа ме с умилителен поглед и в този миг сякаш се опомних и му отвърнах:
– Разбира се! – казах аз без дори да забележа протегната му към мен ръка, която ми подаваше четиресет стотинки.
Влезнах вътре, а междувременно се чудех защо старецът иска свещ при положение, че не може да влезне в църквата, за да я запали. Не разбирах – защо просто не си купи една маска за шейсет стотинки от аптекта отсреща и не влезне спокойно да си запали свещичката в храма. Странна работа…
Купих свещичката, излязох навън и му я подадох. Той ми благодари сърдечно и отново протегна ръка да ми даде парите, но аз не ги взех. Непознатият ми пожела весели празници и бавно тръгна напред. Аз останах застинала на място и някак несъзнателно продължих да следвам стареца с поглед.
Той бавно се отдалечи от входа, заобиколи го и влезна в градинката. Любопитсвото ми ме изгаряше отвътре и като че ли по инерция незабелязано тръгнах след него. Той спря до стената, бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит. Взе една кибритена клечка отвътре, драсна я и тя от раз се запали. Гореше с необичайно голям пламък. Мъжът запали свещта, постоя така няколко минути и после реши да я забучи в пръстта на няколко милиметра от стената на църквата. Но след като я запали духна силен вятър и тя изгасна. Мъжът се усмихна благо и пак бръкна в джоба си. Извади една малка икона на св. Богородица, държаща в обятията си малкия Иисус Христос. Подпря я на стената пред свещта, прекръсти се, но сякаш разбрал, че го наблюдават, той се обърна назад и ме погледна нежно. След това изчезна.
Аз останах така още няколко секунди. Просто не можах да осмисля добре това, което видях. Чувствах се някак странно, но не можах да облека усещанията си в думи, затова просто си сложих маската и спокойно влезнах в църквата. Застанах пред огромния свещник и на свой ред запалих и свещ. Вгледах се в горящия й пламък, но той ми се стори някак далечен. Опитах се да отправя молитва към Бог, но не можах вътрешно да се свържа с него. Маската сякаш беше заглушила съвестта ми, чувствата ми, беше заглушила Бог вътре в мен. Засрамих се, но не можах да остана и минутка повече вътре. Бързо оставих свещта, прекръстих се и излязох навън. На излизане от черквата обаче си купих още една свещ.
След като излязох от Божия храм, си свалих маската и като че ли водена от някаква невидима сила, свих зад предния ляв ъгъл на храма и застанах на мястото, къдете старецът беше направил своята молитва. Пред мея стоеше изгасналата му свещ. Извадих своята и я запалих. Вперих поглед в пламъка й, а той едвам гореше. Вгледана в неговата светлина, аз се обърнах към Господ в себе си: ,, Господи, моля се сега в навечерието на Рождеството единствено да се роди едно ново човешко съзнание. Премахни Господи булото, което закрива ни очите. Отвори ни моля те сърцата, да успеят те най-сетне да прогледнат, да си простят лъжите и измамите, да приемат любовта. Напътствай Господи душите ни, помогни им да поемат по пътя на светлината! Амин!“
Оставих свещта си до тази на непознатия господин. Духна вятър и моята свещ също изгасна. Гледах двете изганали свещи една до друга и неволно устните ми се издължиха в усмивка. Помислих си:,, Еха, как силно гори пламъкът…“. Прекръстих се и си тръгнах.
Автор: Цвета Разбойникова