Какво е прошката за мен?

Нещо инстинктивно. Знам, че съм работила години, за да я докарам до тук тая пуста наивност, но толкова си я обичам, че без нея не мога да живея, просто нямаше да съм аз. 

 Прошката е пречистване на организма от болка, най-просто казано. Иисус е умрял на кръста, за да може на нас, грешните, да ни бъде простено. Изтърпял е болката от това по начин, по който сигурно не можем да си представим, но можем и трябва да оценим, не само покрай празниците. Прошката трябва да се оценява винаги, когато я виждаме, когато я даваме и когато я получаваме.  

 За да простиш не се иска много, само трябва да пуснеш миналото и да не му позволяваш да ти носи болка, а по-скоро урок, който също трябва да се цени. Да простиш НЕ означава лекомислено да позволиш на някого да те наранява отново. Означава да пуснеш и да си тръгнеш от болката, дори и това да значи да си тръгнеш от човека, вместо да му дадеш поредния шанс.

 Миналото (да, скорошното минало също) не трябва да е нашето място за живот, а за взимане на уроци от време на време. Настоящето е нашият дом и то е такова, каквото си го сътворим. Може да е меланхолично и тъжно, а може да е свободно и чисто. Наистина е по-лесно да сме тъжни и депресирани, иска се конкретна енергия и внимание всеки ден, всяка минута да сме фокусирани над определени мисли и цели и основната сред тях да е покоят и щастието, но толкова много си заслужава. 

 Научих се да не ме интересува кой какво изпитва към мен, дали ме харесват или не, не мога да спра да харесвам и уважавам тези, които според мен го заслужават, пък и те да не ме, чудо велико, болката, която ще си причиня да обмислям чувствата на другите спрямо мен ще е ужасно деструктивна, докато това просто да се наслаждавам на хората е просто.. ами, приятно е! Да си позволя да обичам хората като вид ми е все още цел, над която работя, но наистина работя над нея. Затова пък обичам огромна част от хората в моя живот, нищо, че не им го казвам достатъчно често, заявявам го тук!

 За Коледа ви пожелавам да сте достатъчно смели да простите поне на себе си – за всички неловки моменти, за всички погрешни решения, за всички допуснати негативи чувства и преживявания и да погледнете на света от една по-сладка гледна точка, пък вие си изберете коя да е тя. 

За Коледа ни пожелавам да си простим за него и да се отървем от тъпия вирус, Амин!

 За Коледа си пожелавам прошката на големия ми котарак – Пусик, извинявай, че осиновихме ново коте, но ти си нашето вдъхновение и очакваме от теб да бъдеш отговорен и любящ батко.

Прощавайте с любов и от любов, отворете сърцата и умовете си, помагайте и много много много се обичайте!

Автор: Неда Таскова

Истинската сила е в душата

¨Що е отечество?” е спектакълът, който лично ме докосва най-силно и усещам най-дълбоко и винаги плача зад завесата, винаги искам да доведа възможно най-много хора, когато го играем. На последното представление попаднах на много точен приятел, който ми написа впечатленията си, както и отрази вдъхновението си след силната вечер. Даде ми позволение да перифразирам леко и да ги публикуваме.

Остави ми голямо впечатление как физикъл театърът активно поставя проблема от насилието над нежността, как мачка и убива надеждата и чувствителността, от която за жалост хората твърде често са лишени. До преди тази вечер не можех да кажа много за Гео, но сега виждам чрез вашето асоциативно творчество неговата съпротива срещу подтисничеството и величието на собственото му творчество. Спектакълът ме остави без дъх, затова вместо просто да се прибера у дома в поредната вечер, аз останах пред театъра още половин час и размишлявах над енергията, която няколко тела излъчваха като радиация, заразяваща всичко, което може да се докосне до нея. Не можех да остана безразличен и се вдъхнових да напиша нещо и аз, макар и да не съм Гео Милев.

1. Мрачният бог чака безмълвен
От човека данъка кръвен
Жестоко желязо милва кост
Виж! В далечината издига се мост
Между което е било и което ще бъде
Сърцето заспива в мъртви гърди
Говор ще секне във века железен
Думата оплаква световната есен
Тропот изпълва празнотата със шум
Маршът на черните армии към Рум
Първата жертва на Хаос заклета
Са очите и езика на поета

2. Храна и веселби за тълпите
Отрова и умора за душата
О, хора, защо търпите
Да ви се отнема свободата
Но не е ли свободата
Точно това
Да си сит и доволен, далеч от война?
Отговори тълпата
Свободата е да работиш
И през своята пот
На труда да се радваш
Да споделяш неговия плод
Войната е зло в ръцете на злите
Гнил плод от дърво гнило
Но е дълг на добрите
За отпор срещу него да имат сила
Ръцете трябва да създават
Не да унищожават
Но очите отворени на бъдат трябва
Истинската сила е в душата

Пожела да остане анонимен.
Неда Таскова

Къде останаха всички Жулиети в моя живот?

Тази вечер в „Ромео и Жулиета“ до Георги Арсов застава Неда Таскова. След партньорството на Танита Генова, Зора Колева, Виолина Иванова, Натали Дакова, Илианна Сербезова и Аделина Анатолива, нямаше как да не попитам Гопето – защо според теб Жулиетите винаги ти бягат?

  • Защото любовта на сцената е нещо плашещо. Театърът ни дава правото на избор – да преживееш своя 14-ти бал отново и отново или да тръгнеш по новите трамвайни линии на “Графа”, да се вгледаш в спомените си и да си кажеш: “Къде останаха всички Жулиети в моя живот?”. Отговорът може да намериш като се върнеш по “Шишман” (на път можеш да хапнеш една супа), да се усмихнеш на дядото до опашката на коня, да влезеш в подлеза, да се озовеш на “Цар Освободител”, да отвориш желязната врата и да скочиш на сцената. Защото сцената помни и за разлика от хората не пита, а винаги прощава.

Попитах и Неда “Ти как би се описала?”

  • В една степен съм хамелеон, защото винаги гледам да реагирам адекватно на ситуацията. Колибри, защото съм с 200 напред и за част от секундата съм с 200 назад. Аз съм Божие дете, частичка от Вселената и съм изпълнена с вяра и сила. 
    Силата ми е дошла от опит, който животът обича да ми бута и да гледа как се препъвам и как ще се изправя, за 20 години не съм имала един “лек” ден. 
    Не знам как да го кажа с по-малко думи. Може би “Духовната дама, която ще те обича без да ти позволи да й се качиш на главата”.