Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? В деня на премиерата на “Последна радост” завесата в живота на Михаил Бонев – Люцкан, повдига Марко Дженев.
Всички познават Михаил Бонев – Мишо. Той е Ангелът Антъни от кървавите улици на Лондон, Вечно засменият Люцкан, бързоногото момче, дето все гони влака с дядо Йоцо. Винаги готов да помогне снажен юначага, чиито танци оставят замечтани всички момичетата, а момчетата гледат онемели. Момчето, което ентусиазирано би се вързало на най-лудите идеи. И този вечно весел и ентусиазиран характер винаги се напасва с вечно саркастичния и налудничав нрав на Марко Дженев, т.е. мен.
Но това лято е преломно, събитийно и ненадейно събра двамата край морето. Това море не беше като останалите, не само по географски и по биологични параметри. Само че ние още не го съзнавахме. Още по-малко последната вечер, когато и двамата бяхме решили постарому да отбележим края на морското лято с дискотека, алкохол и луди танци. Решили, но неизпълнили. Не отидохме на дискотека… оказахме се на скалите на Стария град и още не усещахаме промяната. Игривият Михаил гледаше замечтано сребърната пътека на луната, а аз, вечно ироничният и търсещ изява, гледах безмълвно тъмните недра на водата.
Когато се разделихме всеки по своя нощен път, не осъзнавахме, че пак ще се срещнем под един покрив, при един усмихнат старец с остър език, просташки хумор и вековна мъдрост, събрана от пътищата, които обвързват страните с хората. Точно там, в хола на една бяла къща, скрита между другите, се каза репликата, която зарази и двамата:
„Момчета – драго ми става да ви посрещна в този час. Бях се притеснил да не би да ви изпусна. От къде толкова рано се връщате (12 часа е, не през деня)“ – Спас, загледан в телевизия Скат с пура в ръка и усмивка на тираджия.
„От дискотека (в унисон)“ – Марко се връща от от непрогледния мрак на нощното море. Мишо от въпросите, които луната на небето и сестра ѝ в морето са му задавали.
„Така ли… Странно, и сега пак ли излизате?“ – , мазно отхапва къс пилешко месце, усмихва се със златен зъб и вежливост на една епоха, която е отминала.
„Излизаме пак да танцуваме (Мишо)/ Отиваме да спим (Марко)“ – и двамата казваме в дисонанс нещо, което и двамата няма да направим.
„Абе момчета…” И в този момент нахлуха другите, приятелите, познатите. Аурата на Мъдреца се замества от тази на вежливия Швейк. Ние двамата потъваме в суматохата. Разговори за стари любовници, изкукали диригенти и техните смрадливки и потайни служби.
Тамън ще се отправим всеки към оригиналните си задачи, когато неусетно, в дълбините на нощта оставаме сами тримата главни персонажи. – Спас, отново в позата на тибетски мъдрец, с нюх за предприемачество и златни зъби, вещаещи соломонова мъдрост. Аз – неспал. Мишо – нетанцувал. Аз – неспал. Корабокруширали на остров в хола.
„Момчета, драго ми става че ми правите компания, но аз съм стар, не е нужно за мен да се жертвате….” – минута пауза, към телевизора – „Момчета… Вие май щяхте нещо да правите?” – Усмивката му показва, че той знае отговора на въпроса, който задава. Но все пак пита…
„Дискотеките затвориха…” (Мишо)
„Късно е вече май да се ляга…”(Марко)
„Струва ми се, че гоните хоризонта… май?” И тук идеята скришно е имплантирана. Той знае нещо за нас, което ние тепърва ще научим. За себе си? Стара лисица… И двамата гледаме учудено.
„Само над Черно море изгрява слънцето… но хоризонтът го скрива… докато го видиш, и то вече е изгряло. Всички си мислят, че от морето ще се издигне… а то…” Спас внезапно и самодоволно, спира. Казал е твърде много? Малко е било? Мъдростта казана спира да е мъдрост? Знаем само, че се обръща, изпъшква, взима мазно пиленце да хапне, заглежда се в български сюрреалистичен филм, в който актьорите се опитват да подкарат часовник да се задвижи като влак и ни подканва след идеята… да ходим да си почиваме.
Ние се оттегляме. Жените при жените. Мъжете при мъжете. Библейска подялба като в синагога. Ние надясно – те на ляво. Канона повелява да заспим. Но в стаята ни сънят не идва. Докато сме в тъмното, което изсветлява – аз предлагам да изпусна този момент – равен на сътворението. Но Мишо казва:
„Сега е моментът” – има нещо…
„Кой момент?” Знам… и не знам за какво говори
„Този, в който вселената е спряла – след него е изгревът. Ние сме на 150 м. от изгрева…”
Логичният отговор е “Хайде да спим”, отговорът е: „Хайде”.
И вече я няма умората… вървим ведро из студа. Синьото ни обгръща. Чайките са спряли, защото вселената не им е казала да грачат. Вече сме на скалите. Водата е спокойна, Синевата се изменя от най-тъмните си багри, света се изменя, а ние гледаме към хоризонта, докато вятърът ни хапе.
Сивотата на хоризонта… изсветлява… но слънце не идва… Вълните се забързват… Вселената отстъпва спирачката и встъпва в ход… но слънцето като че ли е прикрито… Дали онзи златозъб мъдрец е прав… отстъпваме една крачка… втора крачка… няма да дойде… или вече е тук и това е било… и изведнъж Мишо вика:
„Ето!”
Изпадаме в екстаз. На хоризонта се появява малка мижава точка; сърп; полу кълбо; цвете със стълб и накрая се отлепя… пльок… слънце на небето.
И двамата сме превъзбудени и се радваме на една точка в небето, докато една жена идва да медитира в храстите и мъж излиза от морето сякаш е плувал от Грузия – май е гол.
„Мише, аз те подведох… за изгрева – извинявай. Аз…” малко ми е неловко.
„Не си! Изгревът е много повече от появата на слънцето. Той е отварянето на баничарницата и пушенето на пекаря. Плъзването на небосвода от здрач към заран. Първите писъци на гларусите. Човекът, с когото ще гониш слънцето и ще го задминеш. Сътворението
Гладен ли си за една баничка?” – Мишо вече е с гръб към сътворението-
„Мишо, на мен се лепят повече от на тебе…” – но искам…
„Нали затова тичахме вчера.”
Продължаваме нагоре по улицата. Градът се събужда. Но ние май ще си лягаме, доволни.
Марко Дженев
