Март, кръстопът на вери

Март месец е странен месец. Не само заради „Р“-то в месеца или ненадейната му променливост. Месец на кръстопът между сезоните, поверите и равноденствието. Като че ли този месец е българският месец, че дори и за нас евреите – тук са Баба Марта, 3-то Mартенската свобода и началото на пролетта. Онази пролет, която обагря нашето първоначално българско, Йовково съзнание-самосъзнание.

Странно е как като малък чакаш големите празници като Коледа и Нова година с техните подаръци и цялата им еуфория, само че с прехода на времето по-симпатични ти стават онези малки, непретенциозни празници с мил-човешки характер. Всички асоциират 1-ви март с червно-белите конци от вълна, благопожеланията да сме румени-засмени и търговците на мартеници, които рядко са румено-засмени. Но за един български евреин във водовъртежа на собствената си вяра, този месец е кръстопът и на вери.

            Тези дни ще се кръстосват легендите за Крал Ахаш Верош Персийски, който е подтикван от подлия си съветник Аман да изтреби еврейския народ, а Кав Хан Аспарух ще изпрати гълъб с бял конец, за да спаси брат си Баян и Жена му Хуба от робството на хуните. И докато Естер, еврейската любовница на Ахаш Верош ще спаси евреите, поставяйки началото на Пурим когато всички евреи се преобразяват карнавално, за да заблудят Персийския Aхаш Верош и с шумни кречатала ще заглушават от алеалите на историята коварния Аман, то край Онгъла хунска стрела ще прониже сърцето на Баян, оставящ кървава диря по конеца на гълъба, който ги е предвождал към Новата свободна земя на българите. Червено-бялата нишка, която ще окичва Хан Аспарух, Хан Тервел, Княз Борис-Михаил и така ръцете на всички техни потомци до ден днешен, за да напомня на българите онзи прастар урок на Кубрата: „Българи, деца мои, бъдете заедно!” – не във физическия смисъл, а по онзи начин, по който са обединени всички облаци по света. Призива да сме обединени около добротата, топлотата и съпричастността ни.

И по време на преминаването на слънцето през небесния екватор, от митичната мъгла на легендите, между епоса на времето, росата, снега, слънцето и мъглата на март – между езичеството и юдеизма се преплита и подава скромната… искрена прошка. Онази, която търси човечното у човека и моли да бъдем добри със себе си. Лявата буза на Христос, за която сме забравили, но от която се нуждаем.

Нека да погледнем състрадателно на нашите грешки – те са дял човешки. Здравето и свободата ще последват след това:

 “Март,

ето първото пурпурно утро.

Ето пурпурните тръби на утринната заря.

И в този миг: ето първият пролетен гръм.”

Марко Дженев,

с любезното съдействие на Николай Георгиев и Гео Милев

Март- месецът на свободата

Като че ли в народната мисъл 1-ви Март винаги се е свързвал с настъпването на пролетта. Странно, защото астрономически тя се случва на 22-ри Март, но още в края на Февруари, когато започнеш да виждаш мартеници навсякъде започва да мирише на пролет.

Признавам си, че и аз съм то тези, които доста по-често купуват мартеници, а не ги правят и винаги, когато разменя парите за червено-белите кончета, украсени по най-различни начини имам чувството, че мамя някого – дали себе си, дали тези, които ще ги получат.

Март месец, обаче като че ли е повече от мартениците. Той носи със себе си някаква много определена символика. Всички знаем за 3-ти Март – за това какво в действителност е, обаче май сме позабравили. И си казваме ‘’Честит празник’’ (макар че премиерът честити като празник и обесването на Апостола, така че май и това вече се е поизтъракло), но какво всъщност празнуваме?

Освобождаването ни от турско робство, макар че тези, които трябва да го празнуват отдавна вече ги няма ? Подписването на някой договор ? Или просто се радваме на официалния неработен ден и се чудим кое е най-доброто заведение, където може да ‘’полеем” този светъл празник.

Моето предложение е по-простичко – да отидем някъде сами, да застанем под някое дърво и сами да сплетем конците и колкото и да е трудно да съчетаем бялото с червеното, да се насладим на това, че и различното понякога може да бъде прието стига да има ръце, които да му помогнат.

Пък тя пролетта ще дойде. И птиците ще се върнат. И колелата ще се извадят от мазетата. И бирата ще се изстуди, но ние трябва да помним, че все още сме този народ, който не 500 години е бил под нечие робство, а 500 години се е борил за свободата си. Пък аз знам, че Симо ще ми прости за това изречение. Защото рано или късно всички слагаме мартениците.

“Защо светът е хубав! Много е хубав дори! Очарователна работа! Неизразима! Или в человека има нещо, което тъй неудържимо го влече към света? Нещо, което като семе израства в душата му, още от бебе невръстно, месец след месец, година след година, и накрай го привързва съдбовно? Кой знай… Затуй може би и ти се иска да го обикаляш, да променяш местата – че тъй го опознаеш. Сякаш тя сама природата към туй тласка. В път, в прешествие, в друго поприще… Не знам защо и как, и противно на сякоя проницателна и мрачна мисъл, но тук да си е щастие голямо! Ала трябва и да си свободен. Светът е за свободните направен. Сам Господ, казват, го е направил тъй, от свобода. И само свободните могат да му се насладят. А человеците често тънат в робство и туй наричат свой живот. Какво нещастие, каква поквара на блажений свят!” Милен Русков, Възвишение

Георги Арсов