fbpx

Плавателят в синьо

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? В деня на премиерата на “Последна радост” завесата в живота на Михаил Бонев – Люцкан, повдига Марко Дженев.

Всички познават Михаил Бонев – Мишо. Той е Ангелът Антъни от кървавите улици на Лондон, Вечно засменият Люцкан, бързоногото момче, дето все гони влака с дядо Йоцо. Винаги готов да помогне снажен юначага, чиито танци оставят замечтани всички момичетата, а момчетата гледат онемели. Момчето, което ентусиазирано би се вързало на най-лудите идеи. И този вечно весел и ентусиазиран характер винаги се напасва с вечно саркастичния и налудничав нрав на Марко Дженев, т.е. мен.

Но това лято е преломно, събитийно и ненадейно събра двамата край морето. Това море не беше като останалите, не само по географски и по биологични параметри. Само че ние още не го съзнавахме. Още по-малко последната вечер, когато и двамата бяхме решили постарому да отбележим края на морското лято с дискотека, алкохол и луди танци. Решили, но неизпълнили. Не отидохме на дискотека… оказахме се на скалите на Стария град и още не усещахаме промяната. Игривият Михаил гледаше замечтано сребърната пътека на луната, а аз, вечно ироничният и търсещ изява, гледах безмълвно тъмните недра на водата.

Когато се разделихме всеки по своя нощен път, не осъзнавахме, че пак ще се срещнем под един покрив, при един усмихнат старец с остър език, просташки хумор и вековна мъдрост, събрана от пътищата, които обвързват страните с хората. Точно там, в хола на една бяла къща, скрита между другите, се каза репликата, която зарази и двамата:

„Момчета – драго ми става да ви посрещна в този час. Бях се притеснил да не би да ви изпусна. От къде толкова рано се връщате (12 часа е, не през деня)“ – Спас, загледан в телевизия Скат с пура в ръка и усмивка на тираджия.

„От дискотека (в унисон)“ – Марко се връща от от непрогледния мрак на нощното море. Мишо от въпросите, които луната на небето и сестра ѝ в морето са му задавали.

„Така ли… Странно, и сега пак ли излизате?“ – , мазно отхапва къс пилешко месце, усмихва се със златен зъб и вежливост на една епоха, която е отминала.

„Излизаме пак да танцуваме (Мишо)/ Отиваме да спим (Марко)“ – и двамата казваме в дисонанс нещо, което и двамата няма да направим.

„Абе момчета…” И в този момент нахлуха другите, приятелите, познатите. Аурата на Мъдреца се замества от тази на вежливия Швейк. Ние двамата потъваме в суматохата. Разговори за стари любовници, изкукали диригенти и техните смрадливки и потайни служби.

Тамън ще се отправим всеки към оригиналните си задачи, когато неусетно, в дълбините на нощта оставаме сами тримата главни персонажи. – Спас, отново в позата на тибетски мъдрец, с нюх за предприемачество и златни зъби, вещаещи соломонова мъдрост. Аз – неспал. Мишо – нетанцувал. Аз – неспал. Корабокруширали на остров в хола.

„Момчета, драго ми става че ми правите компания, но аз съм стар, не е нужно за мен да се жертвате….” – минута пауза, към телевизора – „Момчета… Вие май щяхте нещо да правите?” – Усмивката му показва, че той знае отговора на въпроса, който задава. Но все пак пита…

„Дискотеките затвориха…” (Мишо)

„Късно е вече май да се ляга…”(Марко)

„Струва ми се, че гоните хоризонта… май?”  И тук идеята скришно е имплантирана. Той знае нещо за нас, което ние тепърва ще научим. За себе си? Стара лисица… И двамата гледаме учудено.

„Само над Черно море изгрява слънцето… но хоризонтът го скрива… докато го видиш, и то вече е изгряло. Всички си мислят, че от морето ще се издигне… а то…”  Спас внезапно и самодоволно, спира. Казал е твърде много? Малко е било? Мъдростта казана спира да е мъдрост? Знаем само, че се обръща, изпъшква, взима мазно пиленце да хапне, заглежда се в български сюрреалистичен филм, в който актьорите се опитват да подкарат часовник да се задвижи като влак и ни подканва след идеята… да ходим да си почиваме.

Ние се оттегляме. Жените при жените. Мъжете при мъжете. Библейска подялба като в синагога. Ние надясно – те на ляво. Канона повелява да заспим. Но в стаята ни сънят не идва. Докато сме в тъмното, което изсветлява –  аз предлагам да изпусна този момент – равен на сътворението. Но Мишо казва:

„Сега е моментът” – има нещо…

„Кой момент?” Знам… и не знам за какво говори

„Този, в който вселената е спряла – след него е изгревът. Ние сме на 150 м. от изгрева…”

Логичният отговор е “Хайде да спим”, отговорът е: „Хайде”.

И вече я няма умората… вървим ведро из студа. Синьото ни обгръща. Чайките са спряли, защото вселената не им е казала да грачат. Вече сме на скалите. Водата е спокойна, Синевата се изменя от най-тъмните си багри, света се изменя, а ние гледаме към хоризонта, докато вятърът ни хапе.

Сивотата на хоризонта… изсветлява… но слънце не идва… Вълните се забързват… Вселената отстъпва спирачката и встъпва в ход… но слънцето като че ли е прикрито… Дали онзи златозъб мъдрец е прав… отстъпваме една крачка… втора крачка… няма да дойде… или вече е тук и това е било… и изведнъж Мишо  вика:

„Ето!”

Изпадаме в екстаз. На хоризонта се появява малка мижава точка; сърп; полу кълбо; цвете със стълб и накрая се отлепя… пльок… слънце на небето.

И двамата сме превъзбудени и се радваме на една точка в небето, докато една жена идва да медитира в храстите и мъж излиза от морето сякаш е плувал от Грузия – май е гол.

„Мише, аз те подведох… за изгрева – извинявай. Аз…” малко ми е неловко.

„Не си! Изгревът е много повече от появата на слънцето. Той е отварянето на баничарницата и пушенето на пекаря. Плъзването на небосвода от здрач към заран. Първите писъци на гларусите. Човекът, с когото ще гониш слънцето и ще го задминеш. Сътворението

Гладен ли си за една баничка?” – Мишо вече е с гръб към сътворението-

„Мишо, на мен се лепят повече от на тебе…” – но искам…

„Нали затова тичахме вчера.”

Продължаваме нагоре по улицата. Градът се събужда. Но ние май ще си лягаме, доволни.

Марко Дженев

В навечерието на “Краля умира”

Как живеят актьорите в деня преди премиерата? Какво ги вълнува отвъд генералната репетиция? Съществува ли живот извън театъра? Ето какво споделя екипът на „Кралят умира“.

Марко Дженев обикаля София с апарат в ръка „Ще хвана всяко едно тайно кътче от София с апарата си“. Въпреки високия си диоптър или именно заради него Марко има нюх към композицията и наскоро разбира, че фотографията му се отдава.

Евгени Панчовски не излиза от Университета, когато не е в театъра той се отдава на заниманията си по филология „Ще правя презентация върху „Пътешествията на Гъливер“.

Станимира Димова му прави компания, но в полето на педагогическите науки. „Ще чертая мисловна карта“ подхвърля ни, сякаш знаем какво е това, а Стаси ни намигва „Представете си“.

София Николова я заловихме в междучасие „След известна пауза влизам отново в час. Български език за шестокласници.“

Георги Арсов също се занимава с учение, но не е каквото си мислите. „Помагам на майка ми да си напише курсовата работа по Богословие“ – споделя той.

Единствените, които заварваме в театъра са Петя Йосифова и Симеон Василев „Репетираме със Симо дипломния му спектакъл“.

Актьорът с главно „А“ – Стоил Атанасов, не можем дори да попитаме. Причината е съвсем прозаична, от негово име „На работа съм“.

А вие какво правите днес? В навечерието на „Кралят умира“.

Поетът на сънищата

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Вал и Марко са вече осем години заедно на сцената, не случайно именно тя решава да заговори за Марко, когото не познаваме.

За Марко Дженев всички знаем много, защото той говори много. Хуморът му е черен, като кафето, което пие сутрин, а смехът му „троши прозорци“, като този на баща му, който се смее от небето или от дъното на ковчега. Ролята на живота му е на Доня Олимпия Де Кант или в последно време на Капитан Зеленчук, на който нищо не му се разбира, но всички го обичат. Бабата на Марко често е по-известна от самия него, а личният му живот не е тайна за никого.

Зад всички маски обаче, когато Его-то и Съзнанието на Марко спят дълбок сън, се ражда поетът на сънищата. С подчертан вкус към сюрреализма, с невероятно въображение и фантазия, с езика на читател с вкус и на писател със стил Марко сънува. Добре дошли, в сънищата на Марко…

Събуждам се из дебрите на театъра. Сценарият е написан, екранът свети, аз не помня кой съм. Светлините са ярки, празнотата запълва кътчетата. Моето присъствие пречи на празнотата. Събирам сили… изгасям прожекторите – остава само пътеводната светлина през двата винила. Преди тях всичко е бяло, след тях светът е прозрачен. Прозират датите. През тях мислите ни. Поглеждам нагоре към козирката на Южното крило. То плува сред течно злато. Или то е течно злато? Не пада при мен само защото мъж и жена са заседнали там и го крепят. Или по скоро плуват в теченията му. Аз съм излязъл от недрата на Тартарус? Или съм в полите на Олимп? Не смея да питам, продължавам из нощта. Мислите ми – лепкав мрак от мои и чужди мисли. Колената ме болят от тежестта на калта. Мислите се подмокрят, става ми студено.

Очите ми се разширяват, смътната ми душата се влива в геометричната форма на съзнанието. Обли форми срещу резки откоси. Две ръце ме хващат, нежно ме гали стоманен захват на женска ласка. От едната ръка ме гледат зелени очи, слънчеви лъчи. Чувам само тишината и струните на китара. Искам да са приближа, но ръката не позволява. Искам да се отдалеча, но сърцето ми не пуска. Жената гледа през мен, не иска да я видя. Сълзите ми стават окови – самодива… силеутът се изпарява, а контурите му обгарят гърба ня черепа ми. Интервенция без анестезия. Другата ръка ме Държи със синджир от перли и пие спирт. Очите и кафяви, паста й страстна. Мислите непорочни. Целува мислите ми. Потъвам към дебрите на подсъзнанието си… налягането от мислите ми ме притиска, като мрака – обковите на подводница. Думите й развиват болтовете на стоманения ми търбух. Мислите ми се разпиляват. Съзнанието ми се замъглява. Духва нежно формата на усмивката си към мен. Душата ми се е свила като лисица от дим в ръката й. С език гали проекцията на съществуването ми. Умора няма. Само тук и сега… Целият се изправям, тялото ми се разхубавява, сърцето се забързва, в тинята на съзнанието ми влиза ред. Мислите ми се превръщат в желание. То се стича като струя мед и мазно обгръща моето свръх Аз и то… Тя се увива около фантазията ми… Усещам пулс на ръце. Усещам поглед през морето. Влага се стича като водопад неконтролируемо през гора от аромат и мекота. Аз съм настървен. Жив. Усещам разцепването на галактика през екрана… тежко доволно дишане…

„Ти мил и драги си… но си хроника, тези мисли не за тебе бяха“. Каменен ангел ме обгръща любовно. Вкаменявам се. Потъвам. Налягането се превръща в непрогледен мрак. Потъвам към хоризонта на събитието на черна дупка. Тишината ме обхваща. За мен свидетелстват само последните балончета от подсъзнанието, които се изкачват нагоре през водата. Заспивам в момента на събуждането.

През ноември можете да гледате Марко Дженев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
16 ноември, 19:00 Що е Отечество? Въпросът, който уби Гео Милев. НОЩ НА ТЕАТРИТЕ
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
21 ноември, 19:30 Дядо Йоцо гледа по Иван Вазов
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

„Пионери“ е най-награждаваният спектакъл на Алтери 2019

„Пионери“ с режисьор Петя Йосифова-Хънкинс и сценарист Дейвид Хънкинс взе наградите за най-добро представление и за най-добър сценарий на международните театрални награди „Алтери“ 2019 на официална церемония късно снощи.

Между големите победители се наредиха доц Възкресия Вихърова и спектакълът „чайка, чайки… Чайката“ на НБУ, община Стара Загора, къщата музей Гео Милев и Стефан Вълдобрев, които получиха специалната награда Алтер за културно сътрудничество. Алтер за най-добра женска роля отиде при Натали Дакова  за „Лимоненото момиче“, а най-добра мъжка роля безапелационно грабна Андриян Асенов за „Стефан Стамболов – часът на моето убийство“.

Въпреки опитите на режисьора Николай Георгиев да отстрани Марко Дженев от дуета-водещи в церемонията, Марко се завърна бравурно със семи-балетното си изпълнение от преди две години и взе първия си Алтер за музикално случване с безапелационното изпълнение на Георги Арсов на Лефу от „Красавицата и звяра“.

Очаквано любимите филми-пърформънси на публиката „През третото око на българския модернизъм“, подкрепени от Програмата за популяризиране на съвременното европейско изкуство в рамките на Комуникационната стратегия на Република България за Европейския съюз, Министерство на културата, получиха Алтер за синтез между киното и театъра в интенциите на алтернативното.

Един жест, едно движение, един фрагмент, който изразява цялото, по-добре, отколкото цялото само изразява себе си. Алтер в категория микротанц отиде при „Аз искам да изляза“ на Янита Кирова.

Голямата награда за актьорство в интенциите на Алма Алтер, която тази година беше дадена тайно – като „Алтер за поддържаща роля“, взе Мирослав Филков, но след брилянтното изпълнение на импровизиран микро-хореографски текст на Стоил Атанасов и протестът на Публиката, в крайна сметка с Алтер си тръгна Стоил.

Авторският театър не е лесна задача, актьорите винаги работят в гранична ситуация, а някой от тях излизат извън собствените си възможности. Алтер за жертва в името на изкуството си разделиха Симеон Василев и Георги Арсов.

Дуетите в “Алма Алтер“ са нещо важно и специфично. Тази година те са повече от поетични и решихме да се ограничим до мъжкото и женското начало. И да заложим на естетика и красота. Алтерът за най-добър дует отиде при Адриана Славова и Георги Арсов за дуета от „Човеците на Лорка“.

Бекет е казал „Кашата“ му ще е неговия пророчески скиптър… Но ние прочетохме апокрифните абсурдистки текстове и разбрахме, че първообраз на неговата воля и власт не е кашата… а попарата! Така че капака завря – значи настъпи времето: Скъпи съотечественици, драги сънародници, прочее служители на култа – Алтер за сърбане на попарата резонно получи Николай Георгиев за вече споменатия Марко Дженев.

Анархистите на театър-лаборатория Алма Алтер, онези които винаги вървят в противоположна на режисьорските указания посока са Мирослав Филков и Симеон Василев за „Красавицата и звяра“. Публиката ги удостои с Алтер за вървене обратно на часовниковата стрелка.

„Текстът, който учих вчера, не е текстът, който ще кажа утре“ е реплика зад кулисите на Мирослав Филков, който взе още една тухла за сценични модулации.

Алма Алтер се разполага в концепцията на „бедния театър“ и на сцената рядко се появява реквизит. Когато все пак символното значение на един предмет оправдае появата му на сцената – енергията му е трудна за овладяване и често пъти надвива концентрацията на актьорите. Ето защо една от най-деликатните категории на международните театрални награди Алтери 2019 е за работа с реквизит и безспорно тази награда отиде при София Николова за жезъла-реликва в „За бащата. И за братята“.

Всяка година една от категориите в Алтерите е насочена към съвременните форми на изкуство. През 2018 година в абсолютен хит се превърнаха тениските на Дейвид Хънкинс и проектът Стената на славата. Алтер за тениска с лика на алмаалтеровец получи Луция Георгиева.

Най-голямата сила на Алма Алтер смятаме, че са неговите живи интеракции. За това дадохме възможност на вас, публиката директно да интерактира с нас и собственоръчно да избере кое от бижутата в короната на Алма Алтер да се завърне в програмата на театъра чрез категорията“Обратно в Афиша“ – победител е „Орфей или върни се в своя ад човече“. Спектакълът може да гледате „обратно в афиша“ на 18 март от 19:30 часа.

Официалната церемония по награждаването приключи с триото Моника Методиева, Стефан Вълдобре и Георги Арсов и песента „Тази песен не е за любов“.

Международните театрални награди „Алтери“ 2019 се организират с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет.

Снимки: Фото-Корпус, Мадлен Зашева, Илиян Атанасов

Едно, две, три…

За четвърта година ще гледам представлението „Краят на играта“ по текстове на Бекет в „Алма Алтер“ и да викажа честно, спектакълът ми е много по-интересен през погледа на актьорите.

Марко Дженев, винаги в центъра на събитията, докладва:

Ей, Гопе, спомняш ли си онзи път, в който решихме да „повдигнем“ малко представлението 15 минути преди началото. Така, де, аз реших. И вместо да започна да броя „едно, две, три…“, реших да започна, като броя в хора – „един човек, двама човека…“. Прецених да не казвам на Георгиев, защото мислех, че ще му хареса идеята. И тя не му хареса. Накрая, по време на разбора след спектакъла, той ни пита дали знаем къде е подът. Ние знаехме. Той каза, че сме се запътили по-ниско и от пода с тая наша психологическа бутафория.

Вдъхновена от успеха на актьорите в тази версия, потърсих доказателства и за успеха на спектакъла при предишния състав. Не останах разочарована, Марко отново докладва…

Преди няколко години, когато Ники участваше, имаше един случай. Представлението почти приключва, всичко е супер, не сме объркали нищо, публиката поема с интерес. Започва монологът на Ники, който седи на висок стол върху масата. И Ники, мотивиран от общия успех до този момент, набира с текста все по-ентусиазирано, прави множество мимики, тялото му се клатушка на стола, калкулира все повече енергия…и пада от стола. Зад завесата. Все едно тя го погълна. Не знам дали някой разбра, че не беше нарочно.

Е, Марко, едва ли някой не е разбрал, че не е било нарочно, но ти вярвай в каквото сърцето ти си пожелае. Не искам да ви подвеждам – „Краят на играта“ е една нова форма на театралната класика от миналия век. Форма, която толкова може да ви обърка, колкото и да ви накара да прогледнете въпреки мръсния въздух навън. Тази вечер, 19:30, Алма Алтер.

 Разходка в миналото с Марко Дженев и Натали Дакова.