Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа.

Рождество – Господа се ражда – празник на празниците – заключен в локдаунът на (гузното ни) подсъзнание.

Ханукха – Победа на малкото над голямото. Търпението което би трябвало да стигне само за три месеца, издържа над година.(маслото недостатъчно за една свещ се разпределя равномерно за 8) Ерго – перпетум мобиле вяра за срок от 8 дни всяка година.

Преди бог да се роди, миряните му се готвят. Всяка прошка започва с пост. Пост не само на тялото, но и на ума.  За да простиш, душата ти се подлага на аскетизъм – изповръщане на емоцията, плявата която извира от подсъзнанието ни. Умът трябва е чист като Христос след Йордан. Мокър от размислите и тих като шепота на водата. Да възприеме истинността на чувствата си. Тази година ни затвори за „Великия Пост” преди „Рождеството”. Отвън – > на вътре. Само че не забелязахме, че това не беше просто физически преход, a метафизическо преображение. Външните фактори като политика, закони, страх, пандемия ни тласнаха в цитаделата на домовете ни. Примамени от съблазънта, че попадаме в мекото на комфортната ни зона, се заклещихме между четирите студени стени на подсъзнанието ни. И то почна да ни бели като спаружени люспи лук. Бавно и плавно докато не стигнем до центъра на душата ни. Тиха дискусия със самите нас. 

Всеки ден паля по една свещичка. Но не съм сигурен в броя. Нито колко остават, нито колко е трябвало да запаля. Поглеждайки назад не мога дори да видя първите кадила. Поглеждайки напред… Не знам дали ще стигна дори до следващото кандило. И сякаш паля в безкрая… (Казват че хануката във втория храм е била най-красиво позлатената, която някой евреин някога ще види… гледам моя… едва засъхнал кирпич и глина… едва се държи…)

Подсъзнанието ми не ме приема в пределите на моята кожа.

Изпъден. В пещерата която съм се скрил думите се леят и потъват в кладенец. Кладенеца ги поглъща като ламя, а празника наближава.

Кое е по правилно? прошка за раждане или раждане за прошка? Редуват се. Толкова дълго се въртя в кутията на ума си, че вече не съм еврейн, не съм христянин, не съм вярващ. Не вярвам даже на не-вярата си… Няма вече стени. Ако има съд, за мен той ще е прост дървен стол и дъсчена маса… Времето все повече се скъсява. Не само до празника. Моето също става късо. Зеленото на восъка се подава…И ми се ще… да простя… да простят… бедния на богатия… гладния на сития… лудия на разумния… Ще ми се да излезем от нашите малки философски затвори, след катарзиса на рождеството, след падането на веригите на локдауна… малко по чисти… малко по… честни –  на самите себе си. Малко по леки.. душевно. Да излезем не с бели дрехи… а с бели мисли. И да се хванем за ръце…

Автор: Марко Дженев

Не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем

Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.

Вал

“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”

Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.

Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.

И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек,  може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“

Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла  „Жири“.

В следствие на това пътуване, установявам,  че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа:  „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам  въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.

Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.  

Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат  за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.

Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.

И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма –  Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и  може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се  срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“

И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И  му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна  Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи.  „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта –  Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.

Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.

Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато  се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?

Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.

В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза….  Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.

Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ  път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.

В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.

И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“

Марко Дженев

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Март, кръстопът на вери

Март месец е странен месец. Не само заради „Р“-то в месеца или ненадейната му променливост. Месец на кръстопът между сезоните, поверите и равноденствието. Като че ли този месец е българският месец, че дори и за нас евреите – тук са Баба Марта, 3-то Mартенската свобода и началото на пролетта. Онази пролет, която обагря нашето първоначално българско, Йовково съзнание-самосъзнание.

Странно е как като малък чакаш големите празници като Коледа и Нова година с техните подаръци и цялата им еуфория, само че с прехода на времето по-симпатични ти стават онези малки, непретенциозни празници с мил-човешки характер. Всички асоциират 1-ви март с червно-белите конци от вълна, благопожеланията да сме румени-засмени и търговците на мартеници, които рядко са румено-засмени. Но за един български евреин във водовъртежа на собствената си вяра, този месец е кръстопът и на вери.

            Тези дни ще се кръстосват легендите за Крал Ахаш Верош Персийски, който е подтикван от подлия си съветник Аман да изтреби еврейския народ, а Кав Хан Аспарух ще изпрати гълъб с бял конец, за да спаси брат си Баян и Жена му Хуба от робството на хуните. И докато Естер, еврейската любовница на Ахаш Верош ще спаси евреите, поставяйки началото на Пурим когато всички евреи се преобразяват карнавално, за да заблудят Персийския Aхаш Верош и с шумни кречатала ще заглушават от алеалите на историята коварния Аман, то край Онгъла хунска стрела ще прониже сърцето на Баян, оставящ кървава диря по конеца на гълъба, който ги е предвождал към Новата свободна земя на българите. Червено-бялата нишка, която ще окичва Хан Аспарух, Хан Тервел, Княз Борис-Михаил и така ръцете на всички техни потомци до ден днешен, за да напомня на българите онзи прастар урок на Кубрата: „Българи, деца мои, бъдете заедно!” – не във физическия смисъл, а по онзи начин, по който са обединени всички облаци по света. Призива да сме обединени около добротата, топлотата и съпричастността ни.

И по време на преминаването на слънцето през небесния екватор, от митичната мъгла на легендите, между епоса на времето, росата, снега, слънцето и мъглата на март – между езичеството и юдеизма се преплита и подава скромната… искрена прошка. Онази, която търси човечното у човека и моли да бъдем добри със себе си. Лявата буза на Христос, за която сме забравили, но от която се нуждаем.

Нека да погледнем състрадателно на нашите грешки – те са дял човешки. Здравето и свободата ще последват след това:

 “Март,

ето първото пурпурно утро.

Ето пурпурните тръби на утринната заря.

И в този миг: ето първият пролетен гръм.”

Марко Дженев,

с любезното съдействие на Николай Георгиев и Гео Милев

Една „ужасно“ пъстра вечер – Алтери 2020г.!

Както знаете, всяка  година в Алма Алтер има нашия вариант на Оскарите – но с по-благозвучно име – Алтери!  И вместо статуетки, се раздават тухли – за да ти тежи в ръката и да ти напомнят да не се взимаш на сериозно, но и да се стараеш да доказваш всеки ден, че си я заслужил тази прословута тухла!

И както звездно изглежда всичко по Холивудските червени килими, то и така при нас беше цветно, пъстро и истинско

Подчертавам истинско – защото всеки изрази себе си и се чувстваше спокоен и уверен в кожата си. Защото не е претруфено и пренагланцирано – а това , по-живото.

Което избликва от вътре и добавя този особен блясък в очите.

С две думи – точно в стил Алма Алтер.  Имаше от всичко вечерта – готини водещи, които трябваше да устоят да защитят мястото си ( и закана, че следващата година ще има жени водещи 😉 ), шоуто на Андриян Асенов, който говори с гласа на миналото и настоящето – с мутри и бандити.  Дълбоки чувствени песни. Имаше танци, омагьосващи съблазнявания и сериозни закани. Смях и чувствени моменти ( Когато Жокерът излива душата си пред Николай Георгиев – това нещо, драги, се вижда веднъж в живота!)

Та… няма да съм многословна, освен да кажа, че имаше за всеки по нещо – от просто блясък до истински чувства!

Честити да са всички наградени: Алтер за най-добър спектакъл – “Последна радост”, Алтер за най-добър Крал – Михаил Бонев, Алтер за най-добър мюзикъл – “Цар Лъв”, Алтер за музикални модулации – София Николова за “Кралят умира”, Алтер за жертва в името на изкуството – Симеон Василев за бичуването в “Кладенецът и махалото”, Алтер “хванах дядо Господ за шлифера” за най-добър дипломен спектакъл – “Опиат”, Алтер за най-добър дует – София Николова и Симеон Василев за “Суийни Тод”, Алтер за сърбане на попарата – Марко Дженев за “Бурята”, Алтер за най0секси хиена – Адриана Славова за “Цар Лъв”, Алтер за работа с реквизит – Михаил Лалов за “Кралят умира”, Алтер за талисман на Алма Алтер – Капитан Зеленчук, Алтер “Гласът на бабите” – бабите от село Мусачево, Алтер за блогаджия – Петя Йосифова-Хънкинс и аз 🙂  и трите специални награди, дадени от режисьора на Алма Алтер – Николай Георгиев на Иво Димчев, студентите по Еразъм и художникът Михаил Лалов.

И без значение дали сте били от публиката, от актьорите или сте сега читатели, то бляскайте и се усмихвайте и вие, защото както казват – единственото стойностно в света е красотата и истината!

А какво по- красиво от искрящи очи и звездна усмивка?

Кристиана Миткова

П.П. Липсвахте ни, Пет и Вал! 

Неда за Кралят умира

Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?

Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.

Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.

“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”

Какво е Кралят Умира?

“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”

Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?

“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”

А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.

“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”

За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!

Неда Таскова

Дженевизмът, религия на маса

В света има 4 201 религии. Тук ще говорим за тази едната, възникнала малко преди повече от 27, 28 години, не е много ясно точно кога. Това е и нейната същност – неясното, смътното, тъмното, мъглявото, проблемното, противоположното, обърканото, заплетеното, мъркащото, търкащото, увъртяното, но за всичко това си има пространни обяснения, които са също толкова неясни, смътни, тъмни, мъгляви, проблемни, противоположни, объркани, заплетени, мъркащи, търкащи и увъртяни.

Тази религия има един пастор, един свещеник, един равин, един грешник, един изповедник, един шаман и един храм. Дженевизмът е изповядван от един човек на този свят. Човек с много лица, но една същност. Този човек посвещава дните и нощите си, за да изобрети своя пантеон, който представлява сложна машина, синтезираща всички принципи на еклектиката. За направата й са използвани сто тона стомана, три грама биопластмаса, осем забравени спомена, стотици неразказани сънища, перата от две вълнисти папагалчета, една горчива любов и три и половина шекспирови сонета. Когато машината заработи издава галактически шум, а от шлюзовете и протичат сладки сълзи. Всеки може да пие от сълзите докато не се стопят под светлината на прожекторите. Когато прожекторите загаснат светва менората, тогава се виждат повече сенките отколкото светлината.

Излез от сянката в светлината.
Бъди светлина!
Честит рожден ден Марко Дженев
Шумът на машината може да бъде чут на 14 януари, точно в 19:35 на следните географски координати: Широта: 42.697708, Дължина: 23.321868.
Входът: запетайка на лявата ръка.

Плавателят в синьо

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? В деня на премиерата на “Последна радост” завесата в живота на Михаил Бонев – Люцкан, повдига Марко Дженев.

Всички познават Михаил Бонев – Мишо. Той е Ангелът Антъни от кървавите улици на Лондон, Вечно засменият Люцкан, бързоногото момче, дето все гони влака с дядо Йоцо. Винаги готов да помогне снажен юначага, чиито танци оставят замечтани всички момичетата, а момчетата гледат онемели. Момчето, което ентусиазирано би се вързало на най-лудите идеи. И този вечно весел и ентусиазиран характер винаги се напасва с вечно саркастичния и налудничав нрав на Марко Дженев, т.е. мен.

Но това лято е преломно, събитийно и ненадейно събра двамата край морето. Това море не беше като останалите, не само по географски и по биологични параметри. Само че ние още не го съзнавахме. Още по-малко последната вечер, когато и двамата бяхме решили постарому да отбележим края на морското лято с дискотека, алкохол и луди танци. Решили, но неизпълнили. Не отидохме на дискотека… оказахме се на скалите на Стария град и още не усещахаме промяната. Игривият Михаил гледаше замечтано сребърната пътека на луната, а аз, вечно ироничният и търсещ изява, гледах безмълвно тъмните недра на водата.

Когато се разделихме всеки по своя нощен път, не осъзнавахме, че пак ще се срещнем под един покрив, при един усмихнат старец с остър език, просташки хумор и вековна мъдрост, събрана от пътищата, които обвързват страните с хората. Точно там, в хола на една бяла къща, скрита между другите, се каза репликата, която зарази и двамата:

„Момчета – драго ми става да ви посрещна в този час. Бях се притеснил да не би да ви изпусна. От къде толкова рано се връщате (12 часа е, не през деня)“ – Спас, загледан в телевизия Скат с пура в ръка и усмивка на тираджия.

„От дискотека (в унисон)“ – Марко се връща от от непрогледния мрак на нощното море. Мишо от въпросите, които луната на небето и сестра ѝ в морето са му задавали.

„Така ли… Странно, и сега пак ли излизате?“ – , мазно отхапва къс пилешко месце, усмихва се със златен зъб и вежливост на една епоха, която е отминала.

„Излизаме пак да танцуваме (Мишо)/ Отиваме да спим (Марко)“ – и двамата казваме в дисонанс нещо, което и двамата няма да направим.

„Абе момчета…” И в този момент нахлуха другите, приятелите, познатите. Аурата на Мъдреца се замества от тази на вежливия Швейк. Ние двамата потъваме в суматохата. Разговори за стари любовници, изкукали диригенти и техните смрадливки и потайни служби.

Тамън ще се отправим всеки към оригиналните си задачи, когато неусетно, в дълбините на нощта оставаме сами тримата главни персонажи. – Спас, отново в позата на тибетски мъдрец, с нюх за предприемачество и златни зъби, вещаещи соломонова мъдрост. Аз – неспал. Мишо – нетанцувал. Аз – неспал. Корабокруширали на остров в хола.

„Момчета, драго ми става че ми правите компания, но аз съм стар, не е нужно за мен да се жертвате….” – минута пауза, към телевизора – „Момчета… Вие май щяхте нещо да правите?” – Усмивката му показва, че той знае отговора на въпроса, който задава. Но все пак пита…

„Дискотеките затвориха…” (Мишо)

„Късно е вече май да се ляга…”(Марко)

„Струва ми се, че гоните хоризонта… май?”  И тук идеята скришно е имплантирана. Той знае нещо за нас, което ние тепърва ще научим. За себе си? Стара лисица… И двамата гледаме учудено.

„Само над Черно море изгрява слънцето… но хоризонтът го скрива… докато го видиш, и то вече е изгряло. Всички си мислят, че от морето ще се издигне… а то…”  Спас внезапно и самодоволно, спира. Казал е твърде много? Малко е било? Мъдростта казана спира да е мъдрост? Знаем само, че се обръща, изпъшква, взима мазно пиленце да хапне, заглежда се в български сюрреалистичен филм, в който актьорите се опитват да подкарат часовник да се задвижи като влак и ни подканва след идеята… да ходим да си почиваме.

Ние се оттегляме. Жените при жените. Мъжете при мъжете. Библейска подялба като в синагога. Ние надясно – те на ляво. Канона повелява да заспим. Но в стаята ни сънят не идва. Докато сме в тъмното, което изсветлява –  аз предлагам да изпусна този момент – равен на сътворението. Но Мишо казва:

„Сега е моментът” – има нещо…

„Кой момент?” Знам… и не знам за какво говори

„Този, в който вселената е спряла – след него е изгревът. Ние сме на 150 м. от изгрева…”

Логичният отговор е “Хайде да спим”, отговорът е: „Хайде”.

И вече я няма умората… вървим ведро из студа. Синьото ни обгръща. Чайките са спряли, защото вселената не им е казала да грачат. Вече сме на скалите. Водата е спокойна, Синевата се изменя от най-тъмните си багри, света се изменя, а ние гледаме към хоризонта, докато вятърът ни хапе.

Сивотата на хоризонта… изсветлява… но слънце не идва… Вълните се забързват… Вселената отстъпва спирачката и встъпва в ход… но слънцето като че ли е прикрито… Дали онзи златозъб мъдрец е прав… отстъпваме една крачка… втора крачка… няма да дойде… или вече е тук и това е било… и изведнъж Мишо  вика:

„Ето!”

Изпадаме в екстаз. На хоризонта се появява малка мижава точка; сърп; полу кълбо; цвете със стълб и накрая се отлепя… пльок… слънце на небето.

И двамата сме превъзбудени и се радваме на една точка в небето, докато една жена идва да медитира в храстите и мъж излиза от морето сякаш е плувал от Грузия – май е гол.

„Мише, аз те подведох… за изгрева – извинявай. Аз…” малко ми е неловко.

„Не си! Изгревът е много повече от появата на слънцето. Той е отварянето на баничарницата и пушенето на пекаря. Плъзването на небосвода от здрач към заран. Първите писъци на гларусите. Човекът, с когото ще гониш слънцето и ще го задминеш. Сътворението

Гладен ли си за една баничка?” – Мишо вече е с гръб към сътворението-

„Мишо, на мен се лепят повече от на тебе…” – но искам…

„Нали затова тичахме вчера.”

Продължаваме нагоре по улицата. Градът се събужда. Но ние май ще си лягаме, доволни.

Марко Дженев

В навечерието на “Краля умира”

Как живеят актьорите в деня преди премиерата? Какво ги вълнува отвъд генералната репетиция? Съществува ли живот извън театъра? Ето какво споделя екипът на „Кралят умира“.

Марко Дженев обикаля София с апарат в ръка „Ще хвана всяко едно тайно кътче от София с апарата си“. Въпреки високия си диоптър или именно заради него Марко има нюх към композицията и наскоро разбира, че фотографията му се отдава.

Евгени Панчовски не излиза от Университета, когато не е в театъра той се отдава на заниманията си по филология „Ще правя презентация върху „Пътешествията на Гъливер“.

Станимира Димова му прави компания, но в полето на педагогическите науки. „Ще чертая мисловна карта“ подхвърля ни, сякаш знаем какво е това, а Стаси ни намигва „Представете си“.

София Николова я заловихме в междучасие „След известна пауза влизам отново в час. Български език за шестокласници.“

Георги Арсов също се занимава с учение, но не е каквото си мислите. „Помагам на майка ми да си напише курсовата работа по Богословие“ – споделя той.

Единствените, които заварваме в театъра са Петя Йосифова и Симеон Василев „Репетираме със Симо дипломния му спектакъл“.

Актьорът с главно „А“ – Стоил Атанасов, не можем дори да попитаме. Причината е съвсем прозаична, от негово име „На работа съм“.

А вие какво правите днес? В навечерието на „Кралят умира“.

Поетът на сънищата

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Вал и Марко са вече осем години заедно на сцената, не случайно именно тя решава да заговори за Марко, когото не познаваме.

За Марко Дженев всички знаем много, защото той говори много. Хуморът му е черен, като кафето, което пие сутрин, а смехът му „троши прозорци“, като този на баща му, който се смее от небето или от дъното на ковчега. Ролята на живота му е на Доня Олимпия Де Кант или в последно време на Капитан Зеленчук, на който нищо не му се разбира, но всички го обичат. Бабата на Марко често е по-известна от самия него, а личният му живот не е тайна за никого.

Зад всички маски обаче, когато Его-то и Съзнанието на Марко спят дълбок сън, се ражда поетът на сънищата. С подчертан вкус към сюрреализма, с невероятно въображение и фантазия, с езика на читател с вкус и на писател със стил Марко сънува. Добре дошли, в сънищата на Марко…

Събуждам се из дебрите на театъра. Сценарият е написан, екранът свети, аз не помня кой съм. Светлините са ярки, празнотата запълва кътчетата. Моето присъствие пречи на празнотата. Събирам сили… изгасям прожекторите – остава само пътеводната светлина през двата винила. Преди тях всичко е бяло, след тях светът е прозрачен. Прозират датите. През тях мислите ни. Поглеждам нагоре към козирката на Южното крило. То плува сред течно злато. Или то е течно злато? Не пада при мен само защото мъж и жена са заседнали там и го крепят. Или по скоро плуват в теченията му. Аз съм излязъл от недрата на Тартарус? Или съм в полите на Олимп? Не смея да питам, продължавам из нощта. Мислите ми – лепкав мрак от мои и чужди мисли. Колената ме болят от тежестта на калта. Мислите се подмокрят, става ми студено.

Очите ми се разширяват, смътната ми душата се влива в геометричната форма на съзнанието. Обли форми срещу резки откоси. Две ръце ме хващат, нежно ме гали стоманен захват на женска ласка. От едната ръка ме гледат зелени очи, слънчеви лъчи. Чувам само тишината и струните на китара. Искам да са приближа, но ръката не позволява. Искам да се отдалеча, но сърцето ми не пуска. Жената гледа през мен, не иска да я видя. Сълзите ми стават окови – самодива… силеутът се изпарява, а контурите му обгарят гърба ня черепа ми. Интервенция без анестезия. Другата ръка ме Държи със синджир от перли и пие спирт. Очите и кафяви, паста й страстна. Мислите непорочни. Целува мислите ми. Потъвам към дебрите на подсъзнанието си… налягането от мислите ми ме притиска, като мрака – обковите на подводница. Думите й развиват болтовете на стоманения ми търбух. Мислите ми се разпиляват. Съзнанието ми се замъглява. Духва нежно формата на усмивката си към мен. Душата ми се е свила като лисица от дим в ръката й. С език гали проекцията на съществуването ми. Умора няма. Само тук и сега… Целият се изправям, тялото ми се разхубавява, сърцето се забързва, в тинята на съзнанието ми влиза ред. Мислите ми се превръщат в желание. То се стича като струя мед и мазно обгръща моето свръх Аз и то… Тя се увива около фантазията ми… Усещам пулс на ръце. Усещам поглед през морето. Влага се стича като водопад неконтролируемо през гора от аромат и мекота. Аз съм настървен. Жив. Усещам разцепването на галактика през екрана… тежко доволно дишане…

„Ти мил и драги си… но си хроника, тези мисли не за тебе бяха“. Каменен ангел ме обгръща любовно. Вкаменявам се. Потъвам. Налягането се превръща в непрогледен мрак. Потъвам към хоризонта на събитието на черна дупка. Тишината ме обхваща. За мен свидетелстват само последните балончета от подсъзнанието, които се изкачват нагоре през водата. Заспивам в момента на събуждането.

През ноември можете да гледате Марко Дженев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
16 ноември, 19:00 Що е Отечество? Въпросът, който уби Гео Милев. НОЩ НА ТЕАТРИТЕ
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
21 ноември, 19:30 Дядо Йоцо гледа по Иван Вазов
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

„Пионери“ е най-награждаваният спектакъл на Алтери 2019

„Пионери“ с режисьор Петя Йосифова-Хънкинс и сценарист Дейвид Хънкинс взе наградите за най-добро представление и за най-добър сценарий на международните театрални награди „Алтери“ 2019 на официална церемония късно снощи.

Между големите победители се наредиха доц Възкресия Вихърова и спектакълът „чайка, чайки… Чайката“ на НБУ, община Стара Загора, къщата музей Гео Милев и Стефан Вълдобрев, които получиха специалната награда Алтер за културно сътрудничество. Алтер за най-добра женска роля отиде при Натали Дакова  за „Лимоненото момиче“, а най-добра мъжка роля безапелационно грабна Андриян Асенов за „Стефан Стамболов – часът на моето убийство“.

Въпреки опитите на режисьора Николай Георгиев да отстрани Марко Дженев от дуета-водещи в церемонията, Марко се завърна бравурно със семи-балетното си изпълнение от преди две години и взе първия си Алтер за музикално случване с безапелационното изпълнение на Георги Арсов на Лефу от „Красавицата и звяра“.

Очаквано любимите филми-пърформънси на публиката „През третото око на българския модернизъм“, подкрепени от Програмата за популяризиране на съвременното европейско изкуство в рамките на Комуникационната стратегия на Република България за Европейския съюз, Министерство на културата, получиха Алтер за синтез между киното и театъра в интенциите на алтернативното.

Един жест, едно движение, един фрагмент, който изразява цялото, по-добре, отколкото цялото само изразява себе си. Алтер в категория микротанц отиде при „Аз искам да изляза“ на Янита Кирова.

Голямата награда за актьорство в интенциите на Алма Алтер, която тази година беше дадена тайно – като „Алтер за поддържаща роля“, взе Мирослав Филков, но след брилянтното изпълнение на импровизиран микро-хореографски текст на Стоил Атанасов и протестът на Публиката, в крайна сметка с Алтер си тръгна Стоил.

Авторският театър не е лесна задача, актьорите винаги работят в гранична ситуация, а някой от тях излизат извън собствените си възможности. Алтер за жертва в името на изкуството си разделиха Симеон Василев и Георги Арсов.

Дуетите в “Алма Алтер“ са нещо важно и специфично. Тази година те са повече от поетични и решихме да се ограничим до мъжкото и женското начало. И да заложим на естетика и красота. Алтерът за най-добър дует отиде при Адриана Славова и Георги Арсов за дуета от „Човеците на Лорка“.

Бекет е казал „Кашата“ му ще е неговия пророчески скиптър… Но ние прочетохме апокрифните абсурдистки текстове и разбрахме, че първообраз на неговата воля и власт не е кашата… а попарата! Така че капака завря – значи настъпи времето: Скъпи съотечественици, драги сънародници, прочее служители на култа – Алтер за сърбане на попарата резонно получи Николай Георгиев за вече споменатия Марко Дженев.

Анархистите на театър-лаборатория Алма Алтер, онези които винаги вървят в противоположна на режисьорските указания посока са Мирослав Филков и Симеон Василев за „Красавицата и звяра“. Публиката ги удостои с Алтер за вървене обратно на часовниковата стрелка.

„Текстът, който учих вчера, не е текстът, който ще кажа утре“ е реплика зад кулисите на Мирослав Филков, който взе още една тухла за сценични модулации.

Алма Алтер се разполага в концепцията на „бедния театър“ и на сцената рядко се появява реквизит. Когато все пак символното значение на един предмет оправдае появата му на сцената – енергията му е трудна за овладяване и често пъти надвива концентрацията на актьорите. Ето защо една от най-деликатните категории на международните театрални награди Алтери 2019 е за работа с реквизит и безспорно тази награда отиде при София Николова за жезъла-реликва в „За бащата. И за братята“.

Всяка година една от категориите в Алтерите е насочена към съвременните форми на изкуство. През 2018 година в абсолютен хит се превърнаха тениските на Дейвид Хънкинс и проектът Стената на славата. Алтер за тениска с лика на алмаалтеровец получи Луция Георгиева.

Най-голямата сила на Алма Алтер смятаме, че са неговите живи интеракции. За това дадохме възможност на вас, публиката директно да интерактира с нас и собственоръчно да избере кое от бижутата в короната на Алма Алтер да се завърне в програмата на театъра чрез категорията“Обратно в Афиша“ – победител е „Орфей или върни се в своя ад човече“. Спектакълът може да гледате „обратно в афиша“ на 18 март от 19:30 часа.

Официалната церемония по награждаването приключи с триото Моника Методиева, Стефан Вълдобре и Георги Арсов и песента „Тази песен не е за любов“.

Международните театрални награди „Алтери“ 2019 се организират с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет.

Снимки: Фото-Корпус, Мадлен Зашева, Илиян Атанасов