Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня. Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.
Колко важен е сънят за актьора Марко?
Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената.
Никога ли не си сънувал, че си в роля?
Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен.
А защо записваш сънищата си?
Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.
Караконджулите отиваха на война.
Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.
Само че в стил “Дали”.
С привкус на Кафка.
Метаморфозна гротеска.
И всичко започна с генерално обявяване на война.
Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).
От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.
Първо – два Въртолета.
Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки.
А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.
После Мигом, но бавно Два миг-а. Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.
От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”
Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.
Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.
Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.
Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни. Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените. Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.
Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.
Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.
Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.
Като цъфне… ако цъфне.
Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ
Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.
Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.
Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.
Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.
Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места
Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.
Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!
Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.
Обувките на МИШО не стоят на едно място
Вие чухте ли за новата тенденция?
Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?
Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.
ДИАН и ОБУВКАТА
Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.
Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.
Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…
ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТАСАМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н
ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)
Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.
А важен е пътят, не дестинацията.
P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?
P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА
Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.
Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…
Ето какво разказват:
Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.
Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.
ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)
Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример..
Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия..
Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.
Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…
Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета.
А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.
Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха? Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози.
Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.
Мариела Димитрова:
Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела. Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета… “Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “
” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “
” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “
Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена.
„Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”
Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор
Два часа, които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,
а напротив – с реалното усещане, че тичаме маратон.
По време на филма телата леко се отделяха от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.
Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.
На концерта след прожекцията се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме през финиш линията.
Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи. А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.
Нямаше значение кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка все се учим да се надбягваме със себе си ?
Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на Театър – Лаборатория Алма Алтер.
Ето какво споделя Пет за премиерата :
„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист, режисьор. Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”. Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…”
Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.
В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях:
Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела.
Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това. Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”
Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария.
Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”
Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев.
След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!
За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.
Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!
Рождество – Господа се ражда – празник на празниците – заключен в локдаунът на (гузното ни) подсъзнание.
Ханукха – Победа на малкото над голямото. Търпението което би трябвало да стигне само за три месеца, издържа над година.(маслото недостатъчно за една свещ се разпределя равномерно за 8) Ерго – перпетум мобиле вяра за срок от 8 дни всяка година.
Преди бог да се роди, миряните му се готвят. Всяка прошка започва с пост. Пост не само на тялото, но и на ума. За да простиш, душата ти се подлага на аскетизъм – изповръщане на емоцията, плявата която извира от подсъзнанието ни. Умът трябва е чист като Христос след Йордан. Мокър от размислите и тих като шепота на водата. Да възприеме истинността на чувствата си. Тази година ни затвори за „Великия Пост” преди „Рождеството”. Отвън – > на вътре. Само че не забелязахме, че това не беше просто физически преход, a метафизическо преображение. Външните фактори като политика, закони, страх, пандемия ни тласнаха в цитаделата на домовете ни. Примамени от съблазънта, че попадаме в мекото на комфортната ни зона, се заклещихме между четирите студени стени на подсъзнанието ни. И то почна да ни бели като спаружени люспи лук. Бавно и плавно докато не стигнем до центъра на душата ни. Тиха дискусия със самите нас.
Всеки ден паля по една свещичка. Но не съм сигурен в броя. Нито колко остават, нито колко е трябвало да запаля. Поглеждайки назад не мога дори да видя първите кадила. Поглеждайки напред… Не знам дали ще стигна дори до следващото кандило. И сякаш паля в безкрая… (Казват че хануката във втория храм е била най-красиво позлатената, която някой евреин някога ще види… гледам моя… едва засъхнал кирпич и глина… едва се държи…)
Подсъзнанието ми не ме приема в пределите на моята кожа.
Изпъден. В пещерата която съм се скрил думите се леят и потъват в кладенец. Кладенеца ги поглъща като ламя, а празника наближава.
Кое е по правилно? прошка за раждане или раждане за прошка? Редуват се. Толкова дълго се въртя в кутията на ума си, че вече не съм еврейн, не съм христянин, не съм вярващ. Не вярвам даже на не-вярата си… Няма вече стени. Ако има съд, за мен той ще е прост дървен стол и дъсчена маса… Времето все повече се скъсява. Не само до празника. Моето също става късо. Зеленото на восъка се подава…И ми се ще… да простя… да простят… бедния на богатия… гладния на сития… лудия на разумния… Ще ми се да излезем от нашите малки философски затвори, след катарзиса на рождеството, след падането на веригите на локдауна… малко по чисти… малко по… честни – на самите себе си. Малко по леки.. душевно. Да излезем не с бели дрехи… а с бели мисли. И да се хванем за ръце…
Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.
Вал
“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”
Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.
Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.
И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек, може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“
Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла „Жири“.
В следствие на това пътуване, установявам, че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа: „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.
Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.
Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.
Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.
И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма – Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“
И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи. „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта – Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.
Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.
Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?
Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.
В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза…. Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.
Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.
В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.
И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“
Марко Дженев
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Март месец е странен месец. Не само заради „Р“-то в месеца или ненадейната му променливост. Месец на кръстопът между сезоните, поверите и равноденствието. Като че ли този месец е българският месец, че дори и за нас евреите – тук са Баба Марта, 3-то Mартенската свобода и началото на пролетта. Онази пролет, която обагря нашето първоначално българско, Йовково съзнание-самосъзнание.
Странно е как като малък чакаш големите празници като Коледа и Нова година с техните подаръци и цялата им еуфория, само че с прехода на времето по-симпатични ти стават онези малки, непретенциозни празници с мил-човешки характер. Всички асоциират 1-ви март с червно-белите конци от вълна, благопожеланията да сме румени-засмени и търговците на мартеници, които рядко са румено-засмени. Но за един български евреин във водовъртежа на собствената си вяра, този месец е кръстопът и на вери.
Тези дни ще се кръстосват легендите за Крал Ахаш Верош Персийски, който е подтикван от подлия си съветник Аман да изтреби еврейския народ, а Кав Хан Аспарух ще изпрати гълъб с бял конец, за да спаси брат си Баян и Жена му Хуба от робството на хуните. И докато Естер, еврейската любовница на Ахаш Верош ще спаси евреите, поставяйки началото на Пурим когато всички евреи се преобразяват карнавално, за да заблудят Персийския Aхаш Верош и с шумни кречатала ще заглушават от алеалите на историята коварния Аман, то край Онгъла хунска стрела ще прониже сърцето на Баян, оставящ кървава диря по конеца на гълъба, който ги е предвождал към Новата свободна земя на българите. Червено-бялата нишка, която ще окичва Хан Аспарух, Хан Тервел, Княз Борис-Михаил и така ръцете на всички техни потомци до ден днешен, за да напомня на българите онзи прастар урок на Кубрата: „Българи, деца мои, бъдете заедно!” – не във физическия смисъл, а по онзи начин, по който са обединени всички облаци по света. Призива да сме обединени около добротата, топлотата и съпричастността ни.
И по време
на преминаването на слънцето през небесния екватор, от митичната мъгла на
легендите, между епоса на времето, росата, снега, слънцето и мъглата на март –
между езичеството и юдеизма се преплита и подава скромната… искрена прошка.
Онази, която търси човечното у човека и моли да бъдем добри със себе си. Лявата
буза на Христос, за която сме забравили, но от която се нуждаем.
Нека да погледнем състрадателно на нашите грешки – те са дял човешки. Здравето и свободата ще последват след това:
“Март,
ето първото
пурпурно утро.
Ето
пурпурните тръби на утринната заря.
И в този миг:
ето първият пролетен гръм.”
Марко Дженев,
с любезното съдействие на Николай Георгиев и Гео Милев
Колко често разбивате стените на реалността? А колко често късате замъци? Памперсите Ви с какво са пълни?
Ако тези въпроси Ви се струват нелогични, значи не сте гледали внимателно… Или не сте гледали където трябва. В “Кралят Умира” няма понятие “логика” – нея я има, но и я няма, зависи дали за Вас тя е нещо истинско. За мен се пропука.
Попитах няколко от актьорите в “Кралят Умира” тези въпроси, както и какво е тяхното усещане спрямо лудостта на сцената и не останах разочарована.
“В Кралят умира стените на реалността не съществуват, всичко е само в съзнанието. Всичко виси на косъм, който късайки се те праща в реалността. Замъците съществуват само като понятия. Замъкът е мираж – изграден от хартия, която се къса по-лесно, но можеш да я изградиш веднага отново. Само отломките остават и от тях започва всичко отново. Памперсите са пълни с нашите страхове, с нашите вълнения, с всичко недоизречено, което ни е страх да покажем пред света.”
Какво е Кралят Умира?
“Преживяване, което може да ти се случи само в Алма Алтер. Представление, което те докосва… И емоционално… и физически”
Какво е да откриваш невъзможното в репетиционния процес?
“За скромните три години в Алма Алтер, бях преминала през няколко екстремни репетиционни процеси – “Думи няма” по Бекет, “Хамлет” в последните му няколко версии и други. Но това заглавие… мисля, че то успя с бормашина или по-скоро някоя от онези тежките машини, с които се разбива асфалт, да си гравира собствените букви върху мозъчните гънки на всички, преминали през репетиционния му процес. Все още, чувайки самото заглавие, всеки участник в този спектакъл получава резки спазми, изразени по различен начин – някои потреперват, други получават тикове, трети дърпат шалтера на главния мозък. Но за самият репетиционен процес по-добре да не разказвам… Каквото се е случило между парчетата хартия на сцената, си остава там. Или както казваше първият ми режисьор: “Театър и любов се правят на закрити врати.”
А ето и някои дълбоки размишления, които остават у актьорите след докосването с “Чудото”.
“Пропуква се! Стената се пропуква! Къде ли е единия син чорап. Какво ли прави шутът на краля. А кралят на шута? И кой на кого е накрая. Нали ако има едно място, то има и друго на точно определена точка, другаде? Или тази хипотеза е само сън? Плод на илюзията, която е връзката между съзвездията и хората? Знаем, че всеки живот е път и вътре в него всеки път завършва със смърт. Но също мислим, че всяка смърт поставя началото на нов живот и въпреки това не сме сигурни в това. Защото сълзите от очите никога не са достатъчни, дори и да са от кралските очи. И за това плетем паяжини. Защото не вярваме на стените, тухлите, кирпича и мазилката – на конкретиката… а на празното… липсата в отсъствието. Вървим нагоре надолу по мрежите си гложди, престържа. Време е да сменим. Да сменим нещо. Преди, преди да… Преди да се върнем в началото. Антропологичното начало върху географската ширина – царската комета. Но тя липсва на небето? Всякаш регистрите на вселената са отписали нашия… Крал? Не, Император! А може би принц… кралици? Къде сте кралици? Само вие знаете отговора. Една. Две. Три. По една за титлата. Възрастта. Само вие знаете дали Царят спи. Ами ако не спи… пропуква се… Пропуква се!”
За някои това е приключение навътре, за някои е изблик, който няма как да не пуснеш навън. Предизвикателството е отправено колкото към актьорите, толкова и към публиката – да разбием царските стени и да затегнем памперсите, все пак, Кралят умира!
В света има 4 201 религии. Тук ще говорим за тази едната, възникнала малко преди повече от 27, 28 години, не е много ясно точно кога. Това е и нейната същност – неясното, смътното, тъмното, мъглявото, проблемното, противоположното, обърканото, заплетеното, мъркащото, търкащото, увъртяното, но за всичко това си има пространни обяснения, които са също толкова неясни, смътни, тъмни, мъгляви, проблемни, противоположни, объркани, заплетени, мъркащи, търкащи и увъртяни.
Тази религия има един пастор, един свещеник, един равин, един грешник, един изповедник, един шаман и един храм. Дженевизмът е изповядван от един човек на този свят. Човек с много лица, но една същност. Този човек посвещава дните и нощите си, за да изобрети своя пантеон, който представлява сложна машина, синтезираща всички принципи на еклектиката. За направата й са използвани сто тона стомана, три грама биопластмаса, осем забравени спомена, стотици неразказани сънища, перата от две вълнисти папагалчета, една горчива любов и три и половина шекспирови сонета. Когато машината заработи издава галактически шум, а от шлюзовете и протичат сладки сълзи. Всеки може да пие от сълзите докато не се стопят под светлината на прожекторите. Когато прожекторите загаснат светва менората, тогава се виждат повече сенките отколкото светлината.
Излез от сянката в светлината. Бъди светлина! Честит рожден ден Марко Дженев Шумът на машината може да бъде чут на 14 януари, точно в 19:35 на следните географски координати: Широта: 42.697708, Дължина: 23.321868. Входът: запетайка на лявата ръка.
