Люк Фурниал е 23-годишен френски възпитаник на дисциплините публична политика и социални науки, който търси връзката между политиката и живия театър. Той е част от екипа на „Алма Алтер“ в Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Днес той ще сподели красотата на „Затвор на сънищата“ от „Алма Алтер“.
Едно странно усещане преминава през мен, докато пиша първият си сериозен опит за театрална рецензия, седнал на това интригуващо малко помещение на приземния етаж в Университета „Св. Климент Охридски“ в София.
Имах щастието да присъствам на две представления на La vida es sueño, адаптирана от испанския драматург на XVII век Калдерон де ла Барка. Ако трябва да предложа първо и най-непосредствено впечатление, то би било, че за мен това беше ценно посвещение-едновременно в света на физическия театър и в красотата на българския език. Двойна благословия.
Метафизичната пиеса, първоначално поставена сред благородниците на феодална и анахронична Полша, се превръща в далечно ехо, призрак на наследството на Калдерон. Това, на което публиката на Алма Алтер стана свидетел, беше нещо съвсем по-различно. Две актриси владеят сцената с магнетично присъствие и физическа отдаденост. От оригиналния текст остават само два персонажа, единият от които е измъчван от пленничество, чиято истинска същност остава завинаги двусмислена.
Сценографията е минималистична. Двете актриси са облечени в монохромни цветове: затворничката в бяло, нейната пазителка-в черно. Централният обект на драмата, съществото, което въплъщава затвора, е дървена стълба. Когато се разгъне, тя образува клетка за един човек-богата на символика и внушение. В задния десен ъгъл на пространството стои пиано, дискретно покрито със зелено платно.
Интригите на полската аристокрация, които оживяват в разказа на Калдерон, отдавна са изчезнали, но психическите и физическите затвори, които те обитават, са напълно реални и продължават да ни преследват в съвременния живот. Макар че човек трябва да избягва да свежда непознатото до познатото-както психологията често прави, обикновено за сметка на художественото изразяване-метафизиката на Калдерон, тук умело есенциализирана чрез сценичната реализация, предлага мрачно, реалистично контрачетене на Платоновата алегория за пещерата. В това виждане окованият образ не е толкова невеж, колкото примирен с трагичната ирония на своето състояние.
Пиесата започва с мекото, колегиално и загадъчно влизане на двете актриси, които влачат сгънатата стълба от противоположни страни. Тяхната бавна, права, леко приведена походка, отбелязана с интензивни, жални погледи, веднага въвлича публиката в атмосфера, която е истински тежка. Затворничката на своя сън, или по-скоро на своя съновидей, термин, който предпочитам заради по-богатите му семантични пластове, започва изкупителна процесия около сцената, докосвайки публиката със своето страдание, тежките й, ритмични стъпки оставят отпечатък върху тила на зрителите. Треперещите колене на Мария сякаш носят сами цялата тежест на затвора-стълба.
Следва дълга, вътрешна агитация на тяло и душа—такава, която езикът трудно побира. Затворничката на съня е измъчвана от екзистенциалния триптих живот – сън – смърт. С глас едновременно твърд и трогателен, тя произнася тежки монолози, които представят ужаса от смъртта в светлината, ужасите на живота и предателството на илюзията. А когато вдишва страданието си, тя го прави със същата убеденост. Дори когато най-накрая излиза от клетката-клетка, някога споделена с нейната пазителка, и в която тя бе говорила с такава страст-светлината не пристига. Нейният марш продължава, почти по същия начин, вече придружен от пиано ноти, които са влажни, хладки и интензивни, но сега по-бързи в темпото, подсказващи, поне за моите уши, относителността на времето-онзи „кръговрат, в който часовете винаги текат“, както някога пееше Мишел Льогран.
Тази пиеса нямаше да ме развълнува толкова дълбоко без присъствието на наблюдаващата фигура-тази, която понякога принуждава затворничката да върви със своето страдание, а друг път я съпровожда с пиано ноти, които може би граничат със сантименталното, но чиято постоянност е в самата сърцевина на персонажа: стойка, смесваща вина и съпричастност пред лицето на чуждото страдание. Подобно на самата публика-поне както го прочетох в очите им, когато представлението приключи, тя сякаш се надява, може би дори се моли, затворничката да не се предаде на живота (и на сънищата) без борба.
С една дума, тази пиеса е мощна ода на смелостта и на онази странна красота, която понякога украсява примирението. Нека си припомним великолепните редове на Дилън Томас:
Не си отивай кротко в оная добра нощ
Яростно, яростно се бори срещу угасването на светлината
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
