Tag: крал лир

Неда Таскова е част от трупата на Алма Алтер в периода 2018-2022. Момичето със сините коси се завръща у дома, споделяйки своите усещания след спектакъла “Крал Лир, легенда за изгубените очи”. Може би това е началото на една нова рубрика? Кой знае.

Представлението, което гледах не изобразява картина на преживяване. То изтръгва зрителя от стола му и го вкарва в реалността, която може да е лично негова, ако не внимава в живота си и го изправя пред огледало, в което не иска да се срещне.

Отначало публиката реагираше с хумор на свежестта, с която актьорите задаваха тежката тема на представлението, но колкото повече се вслушваха в последствията на действията на краля, толкова повече лицата им потъваха в загриженост, вероятно от срещата с огледалото. Силната изразителност на актьорите беше толкова истинска, че всеки можеше да види – те чувстваха вътрешно всяка дума, всяка красиво изпяна нота, всяко движение от невероятната хореография. Актьорите не бяха актьори – те бяха своя герой. Верен на болезнената си съдба.

Кралят беше онази пустош, която идва, когато човек отказва да види какво е и какво не е. Просто тяло. Просто кожа. Просто нищо. Искащо нищо. Дупка, която не може да бъде запълнена. Не-човечност. Щерките му бяха видовете токсична любов, която добрите бащи се страхуват дъщерите им да изпитат. Отчаяна, неудовлетворена, изпълнена с наслоена обида от години на несрещнати нужди. Публиката им се посмя, докато не изпита болката им. Тази болка беше непростима.

Кралят искаше да обича. Но повече искаше да иска. Искаше да бъде искан, неосъзнавайки, че това не е това да бъдеш обичан. Обичта не е тази валута, която имаше стойност за него. С това я загуби.

Шутът беше отражението на краля. Неговото (не)вярно огледало, с което ти се искаше кралят да се влюби, да се види, да изпита истински дълбоки чувства вътрешно, да се гмурне в дълбината в себе си. Но потенциалът за тази дълбочина – за вътрешното аз си остана това – потенциал. Тази липса на искрени чувства разбира се доведе само до липса на личностно развитие и загуба на всичко – от лудата гордост, до крехката токсична обич, до последния шанс за изцеление. Монологът на краля насред бурята, която актьорите сътвориха на сцената счупи и последната връзка на зрителя с реалността, а чувството за справедливост в края на представлението остана горчиво, защото беше наситено с тъга и печал за онзи човек, който никога няма да бъде човечен.

Валерия е сътворила визуално и звуково впечатляващ спектакъл, който остава непредвидим в стила си и показва по много красив начин една много горчива и депресивна тема. От въздишките на актьорите до осветлението – всяка секунда те поглъща и те кара да мислиш – Аз знам ли кой съм? А знам ли кой не съм? Свободен ли съм да съм? Съм ли се освободил, за да съм човекът, който наистина съм?