За Коледата на другите и прошката към себе си

Като малка винаги чаках с притаен дъх идващите Коледни празници. Краят на годината! Времето, когато всички се събираме около масата, но този път не толкова заради храната, колкото да бъдем заедно, да си спомним отминали моменти, да си обещаем предстоящи такива.
Години по- късно,  значително пораснала вече не чакам с притаен дъх, а по- скоро с една тъга и наслоени разбирания за човешката същност на зимните празници.

А зимните празници винаги са имали много силно значение за човечеството още преди коледното дърво и Рождество Христово. Това е било времето на равносметка, на легенди, на поверия, на преплитане между духовните пътища и житейските уроци. Време за рефлексия, време да се съберем всички около огнището и да благодарим за реколтата, да благодарим, че сме заедно, да благодарим че сме още тук и продължаваме към новото.

Сега съм някъде между онези, които не украсяват коледната елха, заради изгубения смисъл и символ. И онези, които си обещават нещо сами на себе си на връх Коледа с надеждата за по- добро. 

И вместо да ви разказвам за себе си, искам да ви разкажа за едни други хора, чиято Коледа не е като вашата. За едни тийнейджъри, които никога не са имали възможността да украсяват елхата в хола заедно със своите братя и сестри, защото в много много ранна възраст са били разделени. За едни тийнейджъри, които не познават майките си и съответно никой не им е показал как се завиват лозови сърми. За едни тийнейджъри, чийто родови корени са отвъд пределите на нашата страна. За едни тийнейджъри, които не познават бащите си и не знаят как се чупи питката на Бъдни вечер, кой залък за кого се нарича. За едни тийнейджъри, които с всеки изминал ден, отброяващ приближаващите се светли семейни празници, нещо гасне в погледите им и стават все по- мрачни, все по- затворени. 

Защото Бъдни вечер и Коледа са светли празници, само ако имаш семейство. Ако нямаш и Държавата те отглежда в услуга с 24часов персонал, то за теб няма нищо свято, нищо ценно в семейният празник. Той се превръща в горчив залък, който стиска гърлото ти, защото си различен от другите, защото някой е направил избори за твоя живот без да те е попитал ти какво искаш, а и да те е попитал, някак си решенията на възрастните винаги са пред тези на децата/тийнейджърите.

Като човек работил доста години в социални услуги мога да ви кажа, че няма нищо по- болезнено от семейните празници. Няма нищо по- страшно от това да посрещнеш най- светлите празници от годината с други отхвърлени като теб и едни такива възрастни, които са там на заплата. 

И каквото и да правят възрастните, колкото и дарители да си разчистят килерите и портмонетата от подаръци, остава една празнина, която не може да бъде запълнена – празнината на липсващото семейство.

И тази Коледа ще е от онези. Ще направим график за пазаруване и готвене, ще разпределим манджите, ще подредим масата, ще къкрят тиганите, печката ще е червена от готвене, ще си пожелаем неща от сърце, ще хапнем, ще си подарим подаръци и после ще се сбогувам с тийнейджърите, защото смяната ми е приключила и ще се прибера при моето семейство. Преди това ще направя една дълга разходка за да изпразня главата си. Дълга разходка покрай витрините с коледни пуловери и играчки, покрай прозорците със светещи лампи и весела глъч, покрай забързаните семейства излезли за последни покупки. Дълга разходка в търсене на Коледния дух и магия. В търсене на семейното и неговия смисъл. 

Прощавам си, че не мога да бъда, това от което имат нужда. 

Прощавам си, че е имало моменти, в които не съм оценявала моето семейство. 

Прощавам ни, че сме хора и съвсем по човешки сме такива.

Не забравяйте, че всичко е преходно, каквото и да ви ядосва и разочарова в момента, то ще отмине. Затова не позволявайте ядът ви да прокопае дупка, от която не можете да изплувате. 

Прощавайте си и ценете семействата си – и биологичното, и онова другото семейство, с което ви свързва обща съдба, мироглед, страст. 

Автор: Мадлен Зашева

Какво е прошката за мен?

Нещо инстинктивно. Знам, че съм работила години, за да я докарам до тук тая пуста наивност, но толкова си я обичам, че без нея не мога да живея, просто нямаше да съм аз. 

 Прошката е пречистване на организма от болка, най-просто казано. Иисус е умрял на кръста, за да може на нас, грешните, да ни бъде простено. Изтърпял е болката от това по начин, по който сигурно не можем да си представим, но можем и трябва да оценим, не само покрай празниците. Прошката трябва да се оценява винаги, когато я виждаме, когато я даваме и когато я получаваме.  

 За да простиш не се иска много, само трябва да пуснеш миналото и да не му позволяваш да ти носи болка, а по-скоро урок, който също трябва да се цени. Да простиш НЕ означава лекомислено да позволиш на някого да те наранява отново. Означава да пуснеш и да си тръгнеш от болката, дори и това да значи да си тръгнеш от човека, вместо да му дадеш поредния шанс.

 Миналото (да, скорошното минало също) не трябва да е нашето място за живот, а за взимане на уроци от време на време. Настоящето е нашият дом и то е такова, каквото си го сътворим. Може да е меланхолично и тъжно, а може да е свободно и чисто. Наистина е по-лесно да сме тъжни и депресирани, иска се конкретна енергия и внимание всеки ден, всяка минута да сме фокусирани над определени мисли и цели и основната сред тях да е покоят и щастието, но толкова много си заслужава. 

 Научих се да не ме интересува кой какво изпитва към мен, дали ме харесват или не, не мога да спра да харесвам и уважавам тези, които според мен го заслужават, пък и те да не ме, чудо велико, болката, която ще си причиня да обмислям чувствата на другите спрямо мен ще е ужасно деструктивна, докато това просто да се наслаждавам на хората е просто.. ами, приятно е! Да си позволя да обичам хората като вид ми е все още цел, над която работя, но наистина работя над нея. Затова пък обичам огромна част от хората в моя живот, нищо, че не им го казвам достатъчно често, заявявам го тук!

 За Коледа ви пожелавам да сте достатъчно смели да простите поне на себе си – за всички неловки моменти, за всички погрешни решения, за всички допуснати негативи чувства и преживявания и да погледнете на света от една по-сладка гледна точка, пък вие си изберете коя да е тя. 

За Коледа ни пожелавам да си простим за него и да се отървем от тъпия вирус, Амин!

 За Коледа си пожелавам прошката на големия ми котарак – Пусик, извинявай, че осиновихме ново коте, но ти си нашето вдъхновение и очакваме от теб да бъдеш отговорен и любящ батко.

Прощавайте с любов и от любов, отворете сърцата и умовете си, помагайте и много много много се обичайте!

Автор: Неда Таскова

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

  • Не обичам зимата – онзи студ и снега… тишината… понякога са подлудяващи. Като малка обожавах Коледа – това цялото семейство да е заедно и онова топло усещане. Сега тази обич или се загуби някъде или се промени. А може би аз пораснах. Всяка година се готвя за зимните месеци като за война. Вятърът ми шепне и зимата води след себе си някаква трагедия… Преди време преглеждах семейните албуми. Сетих се за една стара снимка, която намерих там. На нея едно малко момиче се усмихваше, облечена в прекрасна синя рокля и носи цвички подарени й с любов. Една малка балерина… Французите казват „tu me manques,“ което би трябвало да се преведе като липсваш ми. Това не е напълно вярно. Буквалния превод е „ти липсваш от мен.“ Питам ви възможно ли е черно на бяло и напълно честно да се опише ураганът от емоции, които изпитваш при загубата на любим човек, колкото и отдавна да не е сред живите? 15 години е ужасяващ период от време. Миговете идват и миговете отминават. Човек може да разчита само на спомените си. Помня кокичетата в двора или мекиците, които само тя можеше да прави. Помня усмивката, която красеше лицето й, когато си тананикаше сутрин на закуска. Помня уникалната й способност да си измисля думи като “спъната песен.” Помня силата й – начина, по-който във всеки един момент можеш да разчиташ на нея да те гушне или да те разтресе и върне обратно на земята, за да се осъзнаеш. Но понякога има и спомени, които ми се губят. Възможно ли е дете само на 7 години да разбере една семейна трагедия… Понякога силно копнея за невъзможното. За машина на времето. Ако можех да я видя пак… За един ден да поговоря с нея аз вече като млада жена, а не дете. Да я прегърна силно. Да й кажа – “Бабо, ОБИЧАМ ТЕ!”, защото не мисля, че съм го изричала достатъчно. Тя липсва… и това понякога ме преследва като сянката на демон. Нея вече я няма, но тя е тук в сърцето ми. Усещам я до мен в моментите, когато ти идва да крещиш и ридаеш. Сещам се за нея и в онези моменти, когато сърцето ми пее от радост и ми се искаше да мога да споделя с нея. Тази година бе… дори не знам как да я опиша вече… може би плашеща и неочаквана. Ако има нещо, което всички научихме е това да ценим всеки един миг и хората в живота ни. Подари усмивка. Кажи на любим човек колко значи за теб. Не се страхувай от себе си и от усещанията си – те са там, за да ни кажат нещо. Миговете идват и миговете отминават. С Времето борбата е безсмислена.

Автор на текста: Йоана Афенлиева

Във всеки човек живее един Дядо Коледа

Дядо Коледа не е един човек, той е идея. Идея, която живее чрез нас. Да казваме на децата си, че има някакъв стар мъж в работилница в Северния полюс, който прави играчки 24/7, за да препътува света в едно денонощие да остави играчка на всяко дете, е абсурдно.

От друга страна – да казваме на децата си, че във всеки човек живее един Дядо Коледа, който желае да обича и дава безгранично и че на Коледа празнуваме тази велика човешка черта близка до Бога… ето това е и вълшебно, и истинно.

И моля… без подаръци от Мола.. Нещо от вас си, както Дядо коледа прави играчките си и нещо лично, което да покаже, че сте се радвали на живота, на човека до вас през цялата година, както Дядо Коледа прави.

Долу консуматорството, долу кухотата на света, долу, долу, долу!

Да живее Дядо Коледа!

Камен Жижанов

За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев

Вярвайте в доброто, то съществува

“Вярвайте в доброто, то съществуа, защото даже да сгрешиш, щом се промениш – стават чудеса.”

Моника и Андриян, красавицата и звярът, и всички актьори от трупата на “Алма Алтер” Ви пожелават живи и автентични коледни празници!

Тази вечер в 19:30 последно представление за 2018 година – “Красавицата и звяра”.

За Коледния дух в “Алма Алтер” се грижи човекът-естет, нашата Пет и Twinkle Boutique.

Повече магия за дома можете да намерите тук.