Летото ни разпръсква по целия свет. А ние събираме наще срещи и винаги са връщаме, напълниле джобовете с камъняци. Всеко камъче е една мининка среща, която сакаме да споделиме. Коги са врънем у назе, у театъра, камик по камик го градиме отново и те за тава са извисева високо, дълбоко у душите.
Сигурно наще зрителе, демек публиката, много често са пита. Кво ли праат актьорите през ваканцията, освен че са готват за некое друго представление за началото на сезоня.
Ми да ви кажа, и ние сме като сите ора. Одиме
на море, планина, или в краен случай у некоа държавица, че да смениме
обстановката.
Язе обаче, не почивам., връша работа. Бе
накратко – ода на работа.
Работа си като стой та гледай. Цела седмица
нема мръданье от стола. Дет са вика – вънка нека си е жега, я съм си добре.
Бе кво и да си говориме, у едно нещо спор
нема. Който тръси, намира. Има ли желание човек да връши нещо, почивка му не
требва.
Ама па не може и без почивка. И я заминавам на
почивка у балканя след седмица.
Те тава е наща ваканция. Да почиваме и работим едновременно.
Андриян Асенов
ПС: Ако сте почитатели на хумора на Андриян разгледайте рекламната кампания на Слави Трифонов, Бойко Борисов и Митьо Пищова на концерта “Изкуствено дишане”.
Лятото ни разпръсква по всички крайща на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Камен Жижанов наруши своя обет за лятно мълчание и ето ни в страната на неограничените възможности.
Добре съм. Не мисля че лятото ми можеше да се развие по добре отколкото вече е. Това е само началото и вече съм изключително доволен че заминах. Всичките ми очаквания се покриха. Много съм щастлив.
Америка е чудесна. В седмиците в които продаваха от врата на врата тук разбрах много. Учудващо е колко много можеш да видиш и узнаеш от ходене по улиците и говорене с хора по 12 часа на ден. Много от стереотипите се оказаха истина. Полицията им е груба и наплашена от тъмнокожи. Хората също ги е страх от тъмнокожи. Даже тъмнокожите ги е страх от тъмнокожи. Хахаха (нервен смях ли дочух?!)
Лесно може да подведеш американците към това да повярват на нещо стига да си им спечелил доверието. Не мога да кажа че са глупави. Просто не мислят. Хората с които ме е запознало до сега това преживяване и ситуациите ме промениха мен, промениха ми светогледа и ми дадоха нови сили, с които да продължавам още по-силно в живота. Само началото е, но вече имам много да разказвам. Историята ме разплака още на там и тогава. Кръстих историята Cherry – името на жената. Втората седмица ми беше изключително тежка. Бях на ново място. Нямах пари за храна и ядях веднъж на ден. Работех над 12 часа на 110 Фаренхайт с чанта тежаща 15 килограма. Минах си последната улица без продажби и се спрях на последната къща. Къщата беше много жалка. Чувствах, че или ще ме гръмнат на място задето влизам в двора им или ще са пияници и наркомани вътре. Така изглеждаше. Двуумях се дали да опитам или не и изведнъж чух глас на жена до мен. Каза ми “Hi, how are you?”. Носеше дрипави дрехи, на около 38, силно изрусена коса, тяло с “малко повечко” и love handles, красиви сини очи и мило лице с дружелюбна усмивка с лека гънка на флирт в нея. Беше ми ясно от вида на къщата и на жената че няма откъде да кихне 250 долара за книгите ми и все пак я питах дали тя е собственикът на къщата, дали е майка, дали има някой стар. Пофлиртувахме малко и тя почна да се шегува че баща й с който живее в къщата е “някой стар”. Преди да си тръгна я питах как се казва. Тя каза “Cherry”. Много ме шокира това… Казах си “Горката е кръстена да играе на пилона”.
В края на работния ми ден я видях на бензиностанцията където чаках. Тя мина безпричинно покрай мен, поглеждайки ме, завъртя се веднъж и тръгна да си ходи. Аз казах “Hi Cherry”. На нея й падна ченето и каза “You remember my name? Way to go!”. Усмихнах се и нищо не казах. Тя влезе в бензиностанцията. След 20 минути излезе с пица и гаджето си и ме попита дали искам парче. Тогава на мен ми падна ченето. Взех си едно парче и й казах че е изключително мила и че нещо такова в Европа никога няма да се случи. Тя ме попита “Is that where you are from?”. Аз поклатих глава с усмивка и тръгна. Не знам дали тя знаеше, но тогава ми пристъргваше корема от глад, никой не ми беше дал шише вода цял ден от семействата с който бях говорил и не бях направил и една продажба. Много лош ден. Сдържах се докато си тръгне, но веднага щом зави по ъгъла се разревах и ядях пицата през солените сълзи. Тази жена нямаше пари да си оправи живота, но имаше добротата да даде от малкото което има на непознат. Човек със сърце е безценен. Пред един милион образовани богаташи винаги бих избрал да прекарам деня си с човек като Чери даже и пари да ми дават всичките. Знам на кой ще пратя милион по пощата когато стана милионер. Пица за милиони… Винаги когато си спомня за Cherry плача. За това, че добри хора като нея мизеруват, а богаташи с 8 коли отпред, къща за милиарди и фалшиви мигли колкото сметките на Cherry за месеца, които отказват да ми налеят вода от чешмата в шишето живеят като богове. Исус Христос ще заплаче когато види света за който се е жертвал.
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Вал свежда глава и смирено се изкачва нагоре към Драконовата скала, където се извисява манастирът Сан Хуан Де Гастелугаче.
Когато сърцето ти е в театъра пътуванията идват трудно. Отдалечават те, отвличат сетивата и разделят духа от тялото. Защо все на мен се пада да пътувам толкова? Обичам да си взема чантата, да се кача на стоп и да стигна до плажа на Липите, до Родопите или Студена, където палатката е само моята, населеното място на поне три километра, водата е близо, а звездите са много и високо. Но тези далечни земи, до които тялото лети, а духът уютно си прави компания с носталгията, рядко ми носят нещо повече от повърхностно забавление, временно опиянение и копнеж да се прибера у дома. Има една песен на японския композитор Джън Мияке – “Самотният пътник”, в която припевът ме връша вкъщи: “А нощем, когато се връщам самотен от дълго и тежко пътуване. Аз виждам страната която обичам която ме чака завинаги”.
Този път обаче Испания ме изненадва. Тук в страната на баските, в Северна Испания, природата е зелена, времето дъждовно, а хората далеч не толкова приказливи, колкото на юг. Остават ти време да чуеш мислите си, да се вслушаш в себе си и да помълчиш. Хладният вятър и дъждът са почистили “туристите” от плажа и когато се разхождам срещам единствено съмишленици. Какво облекчение да попадна именно тук след няколкото четийресет-градусови дни в Мадрид и двадесетичетиричасовата социална месомелачка.
Още по-изненадана оставам когато в един от дните случайно попадам на манастира Сан Хуан Де Гастелугаче или както повечето от вас го познават – Драконовата скала. Не, аз не съм от феновете на “Игра на тронове”, не защото съм “арт”, напротив, гледала съм къде, къде по-глупави сериали, бози, сапунки. Но израснах с Робърт Джордън и “играта на тронове” свързвам само и единствено с машинациите на различните домове в “Колелото на времето”, затова ревниво пазя това парче от детството си неопетнено от мейнстрийма. И все пак малко хора знаят, че по календара на маите съм червен дракон.
Не мога да остана безразлична към това късче скала, което се е превърнало в стълба към небето. Далече от Бога (или поне онзи, когото ми натрапват), тук се чувствам близо до себе си. Красивите зелени склонове на планината се изменят в каменни образувания, в които се разбива мощта на океана. Морският орган на водата в скалите засвирва космическа мелодия около единствената пътека, която води само нагоре. На върха на скалата стоически стои постройката на манастира: семпла, от камък и дърво в средата на синьото нищо. Създателите на сериала и компютърните технологии толкова много са променили същността на това място, че някои от приятелите ми, които гледат сериала трудно го разпознават. Разбира се, истинските фенове на въпроса “Къде съм?” бързо ми отговарят “The Dragon stone¨.
Във вторник се прибирам в София с облекчение. Ще бързам да вляза в безвремието на театъра и през уикенда да избягам до Забел или Студена. Но със себе си ще взема това камъче от страната на баските, а тук ще оставя някои следи, по които да тръгне Гопето, който си взима китарата и самара и се отправя към Камино…
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Ким Думанон или Ким, както го наричаме отваря завесата на театъра в Токио, за да ни срещне с Минору Бецуяку.
Както повечето от вас знаят, трябваше да напусна България и Алма Алтер, за да уча една година в Япония. Едно от нещата, които веднага ме накараха да се почувствам у дома е университетският фестивал в моя университет (Tokyo University of Foreign Studies), в който имаше всякакви неща за правене – включително и гледане на театрални представления. За мое щастие имах възможността да гледам едно представление на моя роден филипински, но сякаш това не ми направи дълбоко впечатление.
В последния ден на фестивала реших да се срещна с един от двата театрални клуба в университета. Щом влязох в пространството, веднага ми направи впечатление едно нещо – седалките бяха (почти) като в Алма Алтер. Още нещо, на сцената имаше само това, което виждате на снимката – чува се някаква песен, а храната сякаш е изоставена.
Започна. Влезе майка с дете. След това доктор. Някакъв бегач. Музиката спря. Идва млада двойка. Започват да ядат храната на. Дойде и полицай. Представлението свърши. И какво разбрах? Ако не броим непознатите думи на японски – съвсем нищо. Всъщност, нещо усетих, замириса ми на абсурда. Познайте какво? След като потърсих името на автора – същият човек се е вдъхновил от Самуел Бекет. Дотолкова, че дори е направил неговата версия на “В очакване на Годо”. Само че при него, “Годо дойде”.
Този човек е Минору Бецуяку, считан е за един от основателите на “театъра на абсурда” в Япония. Представлението, което гледах, се казва “Разваленият пейзаж”. Да, не е като в Алма Алтер, понеже беше само игра на сцената, но въпреки това беше най-близкото нещо до Алма Алтер, което видях. Но стига съм писал, подготвил съм пикник за вас. Идвате ли?
Ким Думанон
Знаете ли, че? Бецуяку значи развитие и е псевдоним. Роден през 1937, последовател на Кафка, Сартр, Йонеско и Бекет, Минору досега е създал над 100 пиеси. Сред най-известните му заглавия са „Слон“ (1962), „Малката кибритопродавачка“ (1966, с приз „Кишида Кунио“, еквивалент на американските „Тони“), „Движение“ (1973), „Охлювът, който умее да танцува“ (1987). Изместването на реалността в неговите пиеси не е толкова силово изразено, както при Бекет или Йонеско. Стилът е близък до този на Харолд Пинтър, но е особено примесен с традицията на класическия японски театър НО. (Впрочем Бекет неведнъж подчертава, че се учи именно от старите театрални форми на Япония). Пиесата е ексцентрично натрупана с кратки и недовършени изречения. Диалогът е абсурден, смешен и страшен в своята безумна естественост. Парадоксално статичен и динамичен. Хем не придвижва явно действието напред, хем агресивно тласка към промяна действието вътре в героите. Което прави пиесите му трудни за поставяне.
