камино де сантяго Archives

2021-11-032021-11-03

Искам да ви разкажа за една приказка, която се роди пред мен

’’До края на света и обратно’’

НАЧАЛОТО

Кастинг за двугодишна професионална квалификация Авторски театър – 2011 година

ГЕРОЯТ:

Едно момче с най-българското име – Георги.

Аз: Какво очаквате да ви се случи тук, при нас?

Той: Да се науча как да бъда себе си.

Последва едва забележима усмивка. Не сваляше поглед от мен, сякаш искаше да ми каже и нещо друго, още нещо.

Аз това “още нещо” го разбрах още тогава, извадих т.нар. Зелен картон – приет, безапелационно.

Предстоеше ми да поставя Хамлет. Доверих му се. Този негов Хамлет стана и мой, и на много зрители видели го по цял свят. Последваха награди и овации. Реших да го пришпоря. Възложих му моноспектакъла ”Ричард, кой Ричард”. Той порасна в него, усети сладкото и горчивото на сцената. Дълъг беше този негов път – Камино де Сантяго. И като си спомня откъде започна, от онова несмело момче, кръстосало случайно сцената на Алма Алтер след училище. Чували ли сте неговата разработка на българския химн? В спектакъла “Актьорът принц” можете да я чуете. Чуете ли я, няма да я забравите, защото пипа точно там, в душичката. Последва поредица от главни роли, а след тях и поредица от питания, чуденки и въпроси. “Защо него, защо все той, защо пак той?” Защо ли? Защото му се работи, защото му се ходи по пътеката, по която го водиш, защото пилигримството е вътрешен процес, непрекъснат стремеж да намериш брод. Крачка по крачка, ден след ден, роля след роля.

И така през 2019 година поиска да отиде до Свещената земя. Както всеки прави, взе най-необходимото – една китара. Върна се. Със себе си донесе своето любимо аз – това на музиканта. Възпял срещите си с другите пилигрими. Обърнал живота си в акорди и думи, всичко на всичко – 12 песни. Бяха оценени и подкрепени от Националния Фонд култура. Така че днес ги държим в ръцете си, облечени в една бутикова опаковка, еко и гладка като коприна.

Премиерата беше в двора на СУ.

До края на света и обратно. Обратното ни върна там, откъдето бяхме тръгнали, защото краят иска да се превърне в едно ново начало.

Началото на срещата между нас – неговите слушатели и тази приказка за този път на едно момче, което продължава да търси.

Автор на текста: Николай Георгиев

2020-11-282020-11-26

Тя и Той

Песента Тя и Той е написана за новия български игрален филм Жири.

Георги написва песента по време на пилигримстването си Камино де Сантяго. Песента е вдъхновена от един дядо, който Георги среща по пътя си, стъпките ги зближават, а тази близост пресраства в мелодия, която по-късно намира място и във филма.

Текст и музика: Георги Арсов

Снимка: личен архив

Продуцент на филма: АРС Диджитал

Жири е осъществен с подкрепата на НФК.

2019-11-272019-11-27

El arte de caminar

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Актьора-музикант, а в мюзикълите и режисьор – Георги Арсов, щрихира Евгени Панчовски.

38 километра и толкова градуси. Много от пилигримите се отказват, но има и такива, които продължават. Срещнах Паоло по пътя (италианците наистина са много) – минава Камино за 4-ти път. Каза ми, че пътят сам избирал кой да премине през него, останалите просто ги отказвал. Успях да вляза в една от най-малките и красиви църкви, които съм виждал – там записват името и годините ти и цял месец се молят за теб. Пазят лист с всички преминали през църквата. Сега съм в Естела – всяко място тук е като от приказките или филмите, само че някак по…
Силно подозирам, че все по-рядко ще пиша постове, защото докато вървиш оставяш по-малко от това, което носиш, а и е трудно да се опише. Все пак ще пиша това, за което смятам, че думите ще свършат работа. Останалото ще описвам с музика, която обещавам да чуете щом се прибера.
Краката и ставите са наред все още, но испанското слънце успя да поизгори кожата. Слава Богу по пътя има райско местенце, където раздават пъпеши и праскови срещу нещо традиционно, което да оставиш. Е, аз им попях малко “Две праскови и две череши” и те като че ли ме разбраха и ми дадоха двойно.

Хамлет, Ромео, Орфей (Георги Арсов). Трудно е обаче да оставиш Гопето между тия две скоби. Още по-трудно е да опознаеш всичките му страни.

Беше преди около година, когато започнахме работа върху „Суийни Тод“. Покани ни вкъщи, за да се потопим в света на бордовите игри – неговата скрита страст. Веднага щом отворих вратата на стаята му, на масата имаше изкусно подредени свещи, а до тях работен сценарии. „Така работя аз.“, каза той, а след това набързо ги изгаси и приготви масата за игра.

Истина е. За Гопето всяко нещо е ритуал. Дали ще е песен, дали ще е творчески процес, или пък бродене през широката Испания – то винаги е сакрално. У него цари сериозност, която липсва в много хора.

*“Камъкът си тежи на мястото”. Така казва Николай Георигев, а той ги разбира тези работи.*
Месетата свърши и отнесе със себе си най-ценното. В един дъждовен ден, след като повече от седмица ме следваха само, за да бъдем заедно знаех, че ще дойде денят, в който ще трябва да кажа “Сбогом” на общия път, който делихме с Паоло, Нан и Парти- едно семейство, което се крепеше на краката, километрите, музиката и многото емоции. Без думи стана цялото- под дъжда, като по филмите, но по-тъжно. Плакахме и четириматата, а накрая аз тръгнах. Така и не се обърнах назад, а през всички следващи километри си мислех само колко много искам да се върна, колко много не искам да стигна края на света без тях.
*В същата вечер стигнах малко селце в испанската планина- Рабанал дел*
Камино. Същият път като първия ден, в който тръгнах, същият свят, но съвсем различен. Имаше ритуал в малка църква в селото, който се провеждаше от бенедиктски монаси. Един от тях ме избра да чета текст от светото писание на английски и така се озовах до монасите- те в ритуални роби, аз с къси панталони и мръсни обувки.
Тази сутрин стигнах и най-високата точка по пътя за Сантяго. Круз де Феро- там около издигащия се на над 1500 менра кръст, има оставени хиляди малки камъчета. Казват, че всеки носи камък от вкъщи и го оставя там, за да остави миналия си живот и старите тревоги. Аз оставих моето камъче от докторската градина.
*Остават още 6 дни до Сантяго и 9 до Финистера- там, където свършва света.*
Тази вечер попяхме- тъжно, но за приятелите- тези в България, тези по пътя, тези, които бързат, но все още не са стигнали, защото те са важните.
*Останалото идва и си отива…*
*210 км. до Сантяго*

Много често виждам Гопето замислен, сякаш се чуди какво следва. Питам ли го какво му е на ума, веднага идва на себе си и казва „А, нищо.“. Има случаи обаче, в които ме поглежда право в очите и започва да говори, да споделя. Единственото, което ми остава е само да слушам и да се чудя как може да има толкова пъстър човек.

Помня какво ми каза, когато се върна от Ел камино де Сантяго – „Едва ли съм намерил това, което търся. Но поне сега знам, че не е толкова лесно.“. Тогава замълчах, усмихнах се и кимнах. Хората са казали, че който търси – намира. Аз не познавам човек, който търси по-нахъсано от Гопето. За сега обаче той си остава тук, с нас. Още има на какво да ни научи. А кой знае, може би след време ще получим покани за първото му участие на една от сцените на Бродуей!

Евгени Панчовски