fbpx

На изток рай няма

Семейните ни отношения с Родопите започнаха отдавна. Майка ми и вторият ми баща мечтаеха да избягат от Париж на старини и да живеят в някое затънтено място в планината. Така стигнаха до Киселчово.

Следва една дълга история, много ремонти, доброволци и фестивал. Именно този фестивал където за първи път се срещнах с театъра, слушайки част от пиеса няколко години преди да вляза. Но дойде време или пък мерака на майка ми я побутна и тя смени единия баир, с другия. Село Змиево – нова страст, нови ремонти, нова тръпка. Защото майка ми счита, че без да действаме и сътворяваме духът ни започва бавно да умира. Трите къщи се намират на най-долния край на селото в което живеят трима жители. Баба Зития е в най-горната къща, с най-угледната гледка и двама старци. На първата снимка се вижда пристройката към първата къща.

Първия ден в който отидох да помогна на обекта, беше точно за тази постройка – сваляне на мазилката, дейност, която се върши с чук и приятна музика. Първият етаж на къщата беше претърпял доста промени, след като къщата е била необитавана в последните 10 години. На втория имаше вече баня и му оставаше само дограмата и дюшемето за довършване. За почти два месеца който прекарах в този магичен край с майсторите Емо и Бърди, както и някой други които идваха за тока, водата, дограмата, не само дадохме живот на къщата, но и лично аз много научих. Помагах също с местене на дъски и камъни за терасата, с лакиране на дъски и греди както и с боядисване на стените и чистенето за нанасянето ни. С майка ми използвахме старите врати на къщата който лакирахме и оставихме бели следи от предишния им живот. Помагах на майсторите при леенето на бетона за терасата . Тъй като селото е прекалено високо за машина, бетона се лее на ръка.

Мога да кажа, че не само не се оплаквам от карантинния период, но и съм много благодарна за всичко което изживях и научих, за търпението и упоритостта който присвоих и за прекрасното време което прекарах в планината. Работата и атмосферата понякога ми напомняха за театъра, общата енергия с която се създава нещо и осъзнах как интелектуално или физически да създаваш е винаги благословия и се радвам, че имах късмета да го преживея.

В тъмна къща

реставрирана с любовна принадлежност

скърцат дъските, пълни

с недоверието на поколенията.

Дървената врата,

изменена от менящите се времена

открива нов живот под боята.

Малки кибритени котки

се въргалят в имуществото.

На изток рай няма.

Хората събират дърва,

посичат представите си,

възраждат дъбовите вратите под гредите,

отварят представи, бленуват мостовете

към миналото.

Вярата в разказите на времето

тупти.

Иваша Христова

Иваша можете да гледате в Малкия Летен Сезон на Алма Алтер:

30 юни 20:30 “Цар Лъв”

20 юли 20:30 “Суийни Тод, бръснарят демон от улица Флийт”

Баба Марта е споделянето. Топлото чувство. Просто да дадеш. 

Никога не съм харесвала първи март. Когато бях дете нямах приятели нито в България, нито в Париж в началото. Празнуваше се семейно и символизма в мартениците ми убягваше до третата година във Версай. Докато българските площади и улици още от средата на предшестващия месец се пълнят със сергии и баби, плъзват с плетени ръчно или купувани символи на празника във Франция хората не са и чували коя е Бабата на зимните месеци. 

И това не ми правеше впечатление, докато не се явих в училище накичена в бяло и червено, без това да говори каквото и да е на заобиколилите ме съученици. Баба ми беше пратила плетени от нея мартенички и ако други години не показвах носените кончета около китките, гордостта ми завоюва дрехите ми, както Наполеон Аустерлиц. Версайските възпитаници откликнаха на нещата, които нося и взеха да разпитват, а аз – да разказвам. Идеята толкова много се хареса, че на следващия ден, без да съм раздавала прекалено, лицея се изпълни с ученици с бели и червени конци. Бях изненадана, имайки предвид моя субективен преразказ на балканската традиция. Бях наблегнала на даването и моето си щастие от бабините мартеници, но във ветровития месец, дори намусените младежи бяха оценили благото, което изразих, просто в жеста да подариш и пожелаеш добро.

До ден днешен празника ми напомня мартениците на баба ми, конците нескопосано вплетени на китките на френските съученици. Както и добротата – просто да искаш да дадеш на някой добро, дори съвсем да не го разбираш.

Иваша Христова

Иваша за Зеленoдиво

Зеленодиво е мечта. От онези лудите, прекалено луди, за да са съвсем истински. Без да се усетиш ти си грабнат и отнесен в друг свят. Това е пътуване към самия себе си, към собствения ти вътрешен свят. Мирис на прясно отрязана трева и картина на буйно развяна от вятъра грива те въвличат в автентично заобикаляне на реалността.

Личната свобода е засегната. Първо като лек шепот, преди да бъде превърната в крясък на подсъзнанието, изследвана като небосвода от астролозите. Виртуозно в простотата си, представлението винаги намира собствен път да обладае пространството, случвайки се на момента, все едно за първи път. Зеленодиво пита, без да чака отговор : “В този ужасен, леден свят искаш ли да покажем на хората безсмъртната им душа?”

Иваша Христова