Къде на шега, къде на истина, моята мечта е казала тихичко някога: искам и аз да надникна в сянката на киното как се снима, как се режисира, как се играе, как се живее ?
Случи се. Там видях свят изпълнен с нестихващи чувства от смях, танци, сълзи, студ, мокри дрехи, обич, топлина и тичане.
Заживях като в къща, като в дом, пълен с хора които се радват на живота и творят без спир, а това ги прави истински щастливи.
Когато тичах не знаех, че ще срещна такива личности които ще заобичам. Не знаех, че ще срещна човек, който ще ми помогне да извадя от себе си своята вътрешност, да разголя душата си, да се опитам не да играя, а да бъда себе си.
В главата ми звучеше: камера , сет , звук , начало и един мотор, който прави “пър-пър”.
И всеки от нас заживяваше героя си.
И пак бих тичала с тях. Дали в киното, на сцената или в живота няма значение.
Тичай, тичай ти с нас зрителю…
Автор: Зора Колева
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс
Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди.
Той тича, аз умирам.
Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала.
Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети.
“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица.
Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.
Жири се готви да тича Маратона
В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката.
Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля.
Репетиция
Репетиции, Нети, Митко, Иван Тонев – продуцнет и оператор, Стефан Врачев – оператор
Жири тича.
Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават.
Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл.
Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о д а у м р е ш м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде.
“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,
Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,
Обичам градини, цъфтящи градини,
Детето ми е градина,
Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала.
Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят.
Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен.
Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма.
Жири тича сред тълпата. Не е време да спира.
Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите, ушите, мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.” Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър.
Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм.
Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея.
Репетиция, Язовир Пчелина
Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина.
Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса.
Жири, давай, давай Жири – крещят статистите. Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво.
Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!
Обичам ви,
Пет
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова
Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.
Какво би станало когато един от най-модерните съвременни хореографи в България хване режисьорската палка? Когато бащата на българския авангарден театър напише сценария? А неговите ученици, актьори от няколко поколения се срещнат за първи път пред камера?
Проекта “Жири” започнахме преди 4 години, когато Николай Георгиев реши да направи продължение на филма си “Жирафчето”. “Жирафчето” разказва за перипетиите на едно порастващо момче, за приятелството, любовта, кризата между поколенията, идеалите на младите, намирането на вътрешна идентичност и спасението от враждебния външен свят. В новия филм “Жири”, ще откриете тематично сходство, но никакво сюжетно такова.
“Сценария написах по актьорите” – споделя сценаристът Николай Георгиев. Работата по текста продължава 4 години. Филмът се превръща в музикална драма, в която множество ексцентрични персонажи се срещат и се гонят по ъглите на един любовен триъгълник. Главният герой – Жири, тича градския маратон и тичайки пораства, намира любовта си, попада в театъра. Междувременно в един софийски бар група момичета и момчета със сняг по устните също търсят любовта, намират я по свой си начин.
Премиерата ще очакваме всички заедно, а до тогава можете да изгледате Жирафчето и да четете новата рубрика в която режисьорът, сценаристът, актьорите, екипът, споделят своите впечатления от сниманич период.
В главните роли ще видите любимите си актьори:
Жири – Георги Арсов
Лили – Зора Колева
Пинко – Константин Кучев
Фасика – Фасика Мелаку
Марко – Марко Дженев
Натали – Мария Ганчева
Давид – Кирил Хаджиев-Тино
Нети – Валерия Димтирова
Тя-жената – Елена Петрова
Сценарист – Николай Георгиев
Режисьор – Петя Йосифова-Хънкинс
Музика – Иво Димчев, Константин Кучев и Георги Арсов
Оператор – Иван Тонев
Продуцент: АРС Диджитъл
Проектът е подкрепен от Националния Филмов Център.
Очаквайте утре текста на режисьора – “Жири или един живот на пресекулки”.
