„Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”
Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор
Два часа, които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,
а напротив – с реалното усещане, че тичаме маратон.
По време на филма телата леко се отделяха от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.
Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.
На концерта след прожекцията се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме през финиш линията.
Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи. А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.
Нямаше значение кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка все се учим да се надбягваме със себе си ?
Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на Театър – Лаборатория Алма Алтер.
Ето какво споделя Пет за премиерата :
„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист, режисьор. Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”. Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…”
Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.
Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.
Вал
“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”
Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.
Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.
И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек, може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“
Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла „Жири“.
В следствие на това пътуване, установявам, че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа: „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.
Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.
Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.
Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.
И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма – Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“
И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи. „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта – Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.
Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.
Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?
Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.
В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза…. Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.
Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.
В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.
И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“
Марко Дженев
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Песента Тя и Той е написана за новия български игрален филм Жири.
Георги написва песента по време на пилигримстването си Камино де Сантяго. Песента е вдъхновена от един дядо, който Георги среща по пътя си, стъпките ги зближават, а тази близост пресраства в мелодия, която по-късно намира място и във филма.
“Жири”. Винаги съм участвал в този филм, още отпреди да зная какво е филм. Той е съществена част от човека и артиста, който съм. Моят герой – Пинко, е човек, чиято глава е истински празна, благодарение на което постоянно улавя всякакви сигнали от близки и далечни галактики. И най-вече – музика. Тази музика той споделя с хората, превръщайки се в огледало на техните емоции, изразени и неизразени.
Жири е момчето, което пораства. А Пинко е свободният поток на музиката, в който нагазва Жири, за да намери своята същност, своята музика, своя свят.
Да кажа, че почувствах този филм по време на снимките, ще бъде, все едно да обясня с думи колко е вкусен шоколадът. За мен това не е филм, а жива реалност. Не знам дали ще става за гледане. Със сигурност знам, че ще бъде истинско, толкова истинско, че е възможно екраните и прожекционните апарати да не го понесат. А зрителят от киното внезапно да се озове някъде другаде, на място, което не е място, където душата е разперила криле за свободен полет към…
Един лабиринт в който всички влязохме, за да се изгубим и в края да намерим по-добрите нас!
Трудно е да бъдеш най-истинският себе си, защото ставаш прозрачен!
Тя-жената, моята героиня влезе в тази реалност, за да се претопи и да стане нова, друга!
В началото твърда като скала, вярва, че всичко трябва да се подчинява на нейната представа за света, че може да контролира живота на сина си, че прави най-доброто като майка, но никога не го пита, той как се чувства, за какво мечтае, от какво го е страх?
А в края всичко се разпада пред очите й! Светът й се срива, като пясъчен замък, който вълните поглъщат. Тя е чуплива, невидима, сянка, спомен за самата себе си!
А всичко започна с един дъжд. Първи снимачен ден. Всички са в трескаво очакване, като пред старт! Подготвят се, усмихват се, вълнуват се! Всеки момент ще чуем начало. Снимките целия ден са навън. Дъждът красиво и нахално продължава да вали! Търси внимание. И той иска да участва, да бъде герой в това приключение. Така и става. Никой не се отказва! Ще се снима навън под дъжда! Всички започват да пеят, да танцуват и свирят! Няма как да е по-истинско! Страхотни млади хора!
Малко по-късно, когато дойде ред на моята сцена за деня слънцето ни огря! Дъждът беше приключил за днес! Изигра своята роля. Продължихме по график, а препятствията по пътя само ни учат и могат да добавят стойност и емоции, които помагат на процеса!
А последният снимачен ден беше събрал в себе си смирение, тишина, молитва!
Язовир Пчелина! Магично и тайнствено се чувствах там! Сякаш природата те прегръща и ти прошепва- вярвай, мечтай, бъди!
Не бързай да пораснеш! Не се страхувай да останеш толкова малък, колкото искаш да бъдеш голям-казва моята героиня на Жири! Човек не трябва да бъде сам!
Къде на шега, къде на истина, моята мечта е казала тихичко някога: искам и аз да надникна в сянката на киното как се снима, как се режисира, как се играе, как се живее ?
Случи се. Там видях свят изпълнен с нестихващи чувства от смях, танци, сълзи, студ, мокри дрехи, обич, топлина и тичане.
Заживях като в къща, като в дом, пълен с хора които се радват на живота и творят без спир, а това ги прави истински щастливи.
Когато тичах не знаех, че ще срещна такива личности които ще заобичам. Не знаех, че ще срещна човек, който ще ми помогне да извадя от себе си своята вътрешност, да разголя душата си, да се опитам не да играя, а да бъда себе си.
В главата ми звучеше: камера , сет , звук , начало и един мотор, който прави “пър-пър”.
И всеки от нас заживяваше героя си.
И пак бих тичала с тях. Дали в киното, на сцената или в живота няма значение.
Тичай, тичай ти с нас зрителю…
Автор: Зора Колева
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
“Жири” започна в хижа Звездица. Не, не в деня, в който Георгиев ни даде сценария. Нито в деня, в който срещнахме продуцента и той каза “Да” на проекта, нито дори в деня, в който спечелихме финансиране към Националния Филмов Център. “Жири” започна в един слънчев зимен ден, в който с Господина, Гопето и Пет заседнахме в преспите на Витоша, научихме се да слагаме вериги, ядохме чорба с три мерудии и се затворихме в хижа “Звездица”, заедно със сценария на филма. И оттогава се изнизаха четири години.
Когато разбрах, че печелим финансиране бях в Найроби, Кения, и първото, което направих е да отида да си татуирам едно Жирафче, а Давид, съпругът на Пет, ни направи тениски с жирафски принт, за да се брандираме. Две години и половина по-късно започнаха и снимките. Този път ме завариха в Аман, Йордания, взех си тениската, татуировката си беше с мен, опаковах си раницата и си хванах самолета.
На летището ме чакаше Нети. Шегувам се, това разбира се е метафорично. Но Симо беше там, Симо към когото всички щяха да се обръщат като Митко в следващия един месец. После към нас се присъединиха и Тино, Дайновски, Неда и Аби и се събрахме, момчетата и момичетата със сняг по устните. И това е метафора, но тук вече не се шегувам. През цялото време на снимките в мен нахлуваха спомени, нечакани, но навременни, лицата на всички онези приятели, които стягат ластика около ръката си, или нагряват лъжичката. Някои полетяха от върховете на столични кооперации, други останаха на сигурно място – в затвора, а трети се блъскат между циклофренията, шизофренията, параноите и спомените за някогашни мечти, за един по-красив, по-щастлив, по-хуманен живот. Истината е, че най-хубавите текстове в сценария, най-философските, най-смислените, се събраха в моя образ. Дълго време ги осмислях, диалогизирах със самата себе си, и ревностно ги пазех от Втория Асистент Режисьор, да не ми ги вземе в цялата лудница около снимачния процес. Да, това също бях аз. И докато мозъкът ми се пържеше по 12 часа на ден: ще бъдат ли актьорите на време на снимки, забравили ли сме нещо от личния реквизит, колко са епизодиците, за които е предвиден обяд, направен ли е call sheet-а, обърках ли пак адреса на снимки, подписаха ли си всички договорите, а декларациите, наясно ли са всички, че днес ще доснимаме, носят ли реквизита за другата сцена, а тази сцена продължение всъщност на коя е; то душата ми се беше изолирала, и някъде дълбоко в съзнанието ми, на сцената, отново и отново Нети и Митко водеха своя диалог:
Какво искаш? Някой да ме обича… Никой вече не може да обича, обречени сме да живеем без любов. Светът в нас вече не съществува… А в този извън нас, няма място за нас…
Защо на сцената? Защото моето сърце си остава тук, зад големите черни врати. Киното е щура, но мъртва авантюра, в която всички са се вторачили в резултата, който е запечатан вовеки в образа от екрана, но пътят, истината и животът са тази едничка среща тук и сега, между мен и теб, между нас и вас, която наричаме театър.
Автор: Валерия Димитрова
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
От пети А на основното училище до Софийския Университет
от 1986 до 2020
Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев
Николай Георгиев на снимачната площадка
Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!”
Бабата на Жирафчето
Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.
Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят. Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам.
Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.
Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”
В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово.
В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му.
След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята.
Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.
Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.
Зора Господинова в ролята на Лили
Георги Арсов в ролята на Жири
Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.
Да обичаш значи да се вричаш.
Да обичаш значи да се отричаш. .
Обичам те и се вричам във всичко, което си ти.
Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.
Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора
Текст: Николай Георгиев
Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив
Продуцент: АРС Диджитал
Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център
Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс
Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди.
Той тича, аз умирам.
Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала.
Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети.
“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица.
Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.
Жири се готви да тича Маратона
В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката.
Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля.
Репетиция
Репетиции, Нети, Митко, Иван Тонев – продуцнет и оператор, Стефан Врачев – оператор
Жири тича.
Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават.
Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл.
Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о д а у м р е ш м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде.
“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,
Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,
Обичам градини, цъфтящи градини,
Детето ми е градина,
Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала.
Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят.
Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен.
Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма.
Жири тича сред тълпата. Не е време да спира.
Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите, ушите, мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.” Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър.
Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм.
Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея.
Репетиция, Язовир Пчелина
Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина.
Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса.
Жири, давай, давай Жири – крещят статистите. Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво.
Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!
Обичам ви,
Пет
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова
Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.
