Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Актьора-музикант, а в мюзикълите и режисьор – Георги Арсов, щрихира Евгени Панчовски.
Силно подозирам, че все по-рядко ще пиша постове, защото докато вървиш оставяш по-малко от това, което носиш, а и е трудно да се опише. Все пак ще пиша това, за което смятам, че думите ще свършат работа. Останалото ще описвам с музика, която обещавам да чуете щом се прибера.
Краката и ставите са наред все още, но испанското слънце успя да поизгори кожата. Слава Богу по пътя има райско местенце, където раздават пъпеши и праскови срещу нещо традиционно, което да оставиш. Е, аз им попях малко “Две праскови и две череши” и те като че ли ме разбраха и ми дадоха двойно.
Хамлет, Ромео, Орфей (Георги Арсов). Трудно е обаче да оставиш Гопето между тия две скоби. Още по-трудно е да опознаеш всичките му страни.
Беше преди около година, когато започнахме работа върху „Суийни Тод“. Покани ни вкъщи, за да се потопим в света на бордовите игри – неговата скрита страст. Веднага щом отворих вратата на стаята му, на масата имаше изкусно подредени свещи, а до тях работен сценарии. „Така работя аз.“, каза той, а след това набързо ги изгаси и приготви масата за игра.
Истина е. За Гопето всяко нещо е ритуал. Дали ще е песен, дали ще е творчески процес, или пък бродене през широката Испания – то винаги е сакрално. У него цари сериозност, която липсва в много хора.
Месетата свърши и отнесе със себе си най-ценното. В един дъждовен ден, след като повече от седмица ме следваха само, за да бъдем заедно знаех, че ще дойде денят, в който ще трябва да кажа “Сбогом” на общия път, който делихме с Паоло, Нан и Парти- едно семейство, което се крепеше на краката, километрите, музиката и многото емоции. Без думи стана цялото- под дъжда, като по филмите, но по-тъжно. Плакахме и четириматата, а накрая аз тръгнах. Така и не се обърнах назад, а през всички следващи километри си мислех само колко много искам да се върна, колко много не искам да стигна края на света без тях.
В същата вечер стигнах малко селце в испанската планина- Рабанал дел
Камино. Същият път като първия ден, в който тръгнах, същият свят, но съвсем различен. Имаше ритуал в малка църква в селото, който се провеждаше от бенедиктски монаси. Един от тях ме избра да чета текст от светото писание на английски и така се озовах до монасите- те в ритуални роби, аз с къси панталони и мръсни обувки.
Тази сутрин стигнах и най-високата точка по пътя за Сантяго. Круз де Феро- там около издигащия се на над 1500 менра кръст, има оставени хиляди малки камъчета. Казват, че всеки носи камък от вкъщи и го оставя там, за да остави миналия си живот и старите тревоги. Аз оставих моето камъче от докторската градина.
Остават още 6 дни до Сантяго и 9 до Финистера- там, където свършва света.
Тази вечер попяхме- тъжно, но за приятелите- тези в България, тези по пътя, тези, които бързат, но все още не са стигнали, защото те са важните.
Останалото идва и си отива…
210 км. до Сантяго
Много често виждам Гопето замислен, сякаш се чуди какво следва. Питам ли го какво му е на ума, веднага идва на себе си и казва „А, нищо.“. Има случаи обаче, в които ме поглежда право в очите и започва да говори, да споделя. Единственото, което ми остава е само да слушам и да се чудя как може да има толкова пъстър човек.
Помня какво ми каза, когато се върна от Ел камино де Сантяго – „Едва ли съм намерил това, което търся. Но поне сега знам, че не е толкова лесно.“. Тогава замълчах, усмихнах се и кимнах. Хората са казали, че който търси – намира. Аз не познавам човек, който търси по-нахъсано от Гопето. За сега обаче той си остава тук, с нас. Още има на какво да ни научи. А кой знае, може би след време ще получим покани за първото му участие на една от сцените на Бродуей!
Евгени Панчовски