Коледа наближава и актьорите от специалността “Авторски театър” обръщат поглед навътре, за да споделят най-съкровените си желания.Ето какво споделя Петър Ефтимов от 1ви курс.
Мили дядо Коледа,
Опитвам се да си спомня кога за последен път си пожелавах нещо от теб и ето че не мога… Това означава, че или паметта ми безнадеждно отслабва, или наистина съм натрупал достатъчно годинки, без да правя пожелания! Така ли си мисля, или това ми дава право на нещо наистина голямо? Е, поне ще опитам, пък ти решавай!
И така – моето желание е простичко, но затова пък трудно изпълнимо! Моля те, да позиционираш всички хора (но един по един, за да не се бутат) в орбита отвъд Луната. Нека да е за малко, не повече от половин час, с всички удобства – скафандър, въздух за дишане и гледка към Земята. И към огромното черно нищо около тях, разбира се…
После ги премести по-близичко – да огледат континентите, океаните, да потърсят местенцето, където са се родили… Да видят за секунди изгрева на Слънцето през нищожно тънката атмосфера… И ги върни обратно, откъдето са. Задачата е тежка, така че едва ли ще се справиш за една вечер, но ти работи колкото трябва – аз пак няма да си пожелавам нищо, колкото години кажеш. И започни от по-възрастните и влиятелни хора… Мисля си, че едно такова пътуване никак няма да им навреди. Е, това е!
Днес е Игнажден. Традицията свързва този ден с различни обреди за берекет и гадаене за идващата година. Празникът се приема за предвестник на раждането на новото слънце и началото на новия природен цикъл белязан в народния календар като Рождество.
Странна беше тази година. Дори усещането за наближаващия празник е особено. Не усещам вътрешния трепет, липсва ми празничното бърборене и трескавите покупки. Дори и коледните светлини в града не успяват да ми върнат този дух. Явно, неусетно съм го загубила някъде по пътя, скрита зад маската и пазеща социални дистанция.
По традиция днес се коли прасето. За мен тази част от традицията има особена емоция. Всяка година на село се събирахме всички роднини да колим прасето. Мъжете се занимаваха с „грубата“ част, а жените всичко останало. Аз, сновях ту при едните, ту при другите. Плачех отвън, при дядо и чичовците и се смеех вътре при баба и лелите. Близвах, скришом от ракията за да се сгрея отвън, а вътре си крадях от домашните курабийки. Една традиция, част от многото през годината, която ни свързваше като семейство, създаваше усещане за общност, традиция която ни караше да очакваме новото и да се надяваме, че ще бъде по- добро.
Днес, къщата на село е заключена. Баба и дядо са спомен в сърцето ми. Връзките с роднините се свеждат до поздрав във Facebook за нечий рожден ден. Имам някакво усещане, че спазвам особен вид социални и емоционални пости, като тест за нещо предстоящо. Може и да е така. На входа на новата ера, подобно митарствата, през който преминава душата преди да влезе в рая, се надявам Рождеството да отвори широко вратите на надеждата и очакването.
Подобно на Еньовден и за днешния ден се е вярвало, че всички заклинания имат особена сила. И точно днес е важно да намерим собственото си заклинание, което да ни извади от вцепенението и да ни върне към нормалността, колкото и клиширано да звучи, да станем човеци.
Exif_JPEG_420
Встрани от традициите и емоциите, Коледа е преди всичко празник на душата. А какво, ако ..съм достатъчно смела, да застана срещу огледалото и поговоря със себе си? А какво, ако…съм човек и нищо човешко, не ми е чуждо ? Какво, ако се усмихна на катеричката отсреща и посрещна раждането на новото с чаша вино?
Дядо Коледа не е един човек, той е идея. Идея, която живее чрез нас. Да казваме на децата си, че има някакъв стар мъж в работилница в Северния полюс, който прави играчки 24/7, за да препътува света в едно денонощие да остави играчка на всяко дете, е абсурдно.
От друга страна – да казваме на децата си, че във всеки човек живее един Дядо Коледа, който желае да обича и дава безгранично и че на Коледа празнуваме тази велика човешка черта близка до Бога… ето това е и вълшебно, и истинно.
И моля… без подаръци от Мола.. Нещо от вас си, както Дядо коледа прави играчките си и нещо лично, което да покаже, че сте се радвали на живота, на човека до вас през цялата година, както Дядо Коледа прави.
Долу консуматорството, долу кухотата на света, долу, долу, долу!
Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.
Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов.
….междувременно се пишеха хиляди други…
Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.
Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.
В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.
…междувременно се пишеха хиляди други…
Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо: псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител.
…междувременно се пишеха хиляди други…
Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори.
…и се пишеха хиляди други…
Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.
…и хиляди други…
Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже.
Скъпи Дядо Коледа, дълго време се двоумих какво да ти напиша или как да започна. Не за друго – просто времето ни отдавна е отминало един за друг.
Отдавна мина времето, когато единствените ми проблеми бяха в това как и кога точно ще украсим за Коледа, колко ястия ще сготви баба, дали ще има сняг на коледното утро, колко касетки с коледни филми ще успея да взема от видеотеката, как да остана буден максимално дълго на тази свята нощ, за да те изчакам, а на сутринта да заваря под елхата всички онези подаръци, които съм Искал. Днес обаче, Украсата вече не е същата, видеотеките затвориха, елхите се превърнаха в посечени борчета, а баба си отиде. С нея някъде и вярата в теб. Затова 24 години по-късно аз ти пиша. За първи път. И май е късно да ти пращам списъка си с желания, защото не съм от добрите момчета. защото ние двамата с теб отдавна сами градим съдбата си, сами купуваме подаръците си и живеем в света, в който сами си създадохме. А как го създадохме само… Ние, възрастните. Но ти не си за възрастните. Ти си за децата. Онези, които никога не пораснаха. Децата, които се нуждаят от малко магия, в която да повярват. Не им давай известност- на децата не им трябва – дай им снежните пързалки, дай им белите мечки и топлите ръкавици. Прочети писмата на тези, които не могат да пишат или да четат. Ако можеш – научи ги.
Днес няма да си пожелавам, а ще ти благодаря. Благодаря ти, че пазиш мама – усмихната, добра и малко луда, но нима не ни е необходима лудост. Благодаря ти, че ми даде дом – не какъв да е, а специален с размери 8 на 8 – тук на бул. Цар Освободител 15- тук на тези дъски – място за истината. Благодаря ти, че ми даде баща – духовен, който да ме преведе през Хамлет, Ричард и да ми покаже, че Може да се стигне дотам, където “няма граница между твореца и сътвореното”. Благодаря ти, че ме срещна с професионалиста, който ми показа, че две тухли могат да те водят по най-стръмния път, най-верния път, но много повече ти благодаря, че Ме срещна с човека и приятеля, който може да те накара да повярваш, че Беззвездното небе и сълзите в една августувска морска нощ не са най-страшното. Че когато любовта понякога си отива, приятелството се възражда. Моля те, връщай ни Валерия поне за малко – не че тя не е тук сега, но Алма никога не би била изцяло пълна без своя Алтер. Благодаря ти, че ми позволиха да създам тази история, че Ми дадоха уменията, знанията и вярата да стигна до нея. Благодаря и на тях – Мирослав, Евгений, Марко, Адриана, София, Михаил, Камен, Симеон – спътниците в дългото пътуване през песни, танци и малко мандарини. На Андриян и Моника – които видяха Красавицата и Звяра така, както аз никога не бих могъл. Днес този спектакъл става на 1 година. Пораства. И аз с него, а нима всички не порастваме по Коледа.
Моля те, теб, скъпи Дядо Коледа само за едно – пази ми ги здрави, пази ми ги усмихнати, пази ми ги толкова енергични, буйни и ненаситни за живота. Дай им любовта, която търсят, пази я в сърцата им, премахни разстоянията и никога не им давай да забравят, че преставаме да си играем не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.
Обръщам се към теб, защото Бог понякога е зает, а и си няма вълшебна шейна. Тази година аз ще те чакам под елхата – не материалната, а истинската, единствената, която има значение. Ще те чакам, за да ми донесеш този подарък, който идва от сърцата – от сърцата на хората.
Георги Арсов, финален монолог “Красавицата и звяра”, коледно издание, инспириран от Бенедикт Къмбърбач
