Гюнер Апти – Гюни, ще бъде вашите очи и уши, ако сте пропуснали прехода ни по Вазовата пътека. Той е незрящ доброволец, който участва в проекта “Спорт и солидарност за зрящи и незрящи”. Но Гюни не е просто доброволец – сърцето и душата му туптят по алмаалтеровски. Гюни има безкрайно търпение и страст към живота. Винаги готов за предизвикателства. Той ще се изкачи на който и да било връх, ще премине през коeто и да било дефиле – и това с безупречен усет и усмивка на лицето. Всеки, който е имал удоволствието да прекара време с него, знае, че той е пълен с приключения и емоции. Гюни не е просто човек, той е вдъхновение. Той ни учи да живеем живота в пълния му блясък и да се радваме на всеки миг. Така че ако някога имате възможност да се присъедините към нашите приключения, никога не я пропускайте!
Здравейте, хора! Аз съм Гюнер. Онзи ден бях на преход в Искърското дефиле и сега ще ви поразкажа малко за него. И така… Всичко започна на метростанцията на ЖП гарата, където беше сборният ни пункт. Събрахме се и аз видях едни свежи, позитивни, много лъчезарни хора и още тогава ми беше ясно, че всичко ще мине супер. Нашият ментор Валерия Димитрова отиде да купи билети за всички нас и ние леко и безаварийно се качихме във влака, който трябваше да ни отведе до гара Бов. Пътуването мина много неусетно. Бях сред готина компания и през цялото време имаше сладки приказки. Пошегувахме се, посмяхме се и така стигнахме до Бов, откъдето започна и нашето приключение.
Запознах се със семейство Евтимови, за които мога да кажа, че са прекрасни хора. Няма как да не изразя благодарностите си към Асен Евтимов, който беше моят водач в този не толкова лесен път. Имаше много адекватно водене и успя да разшири и общата ми култура. Обичам да разговарям с интелигентни хора. Винаги има какво да обмениш и да научиш. Впрочем, човек се учи цял живот. Да не се отплесвам много, че имам този навик на моменти. Разказвах за прехода. Стигнахме ние до гара Бов и се оказа, че на половината приключенци им се е ходело до тоалетна. Разбирам, че са имали нужда, обаче по едно време си викам: „Тези да не паднаха в тоалетната бе, баси“! Сигурно сме ги чакали някъде около половин час – 40 минути. Разбира се, това е в кръга на шегата. Не съм се напрягал от чакането. Просто констатирам. Та върши който каквото имаше да върши и ние продължихме целеустремено напред. Чувствах се в сигурни ръце през цялото време. Асен знаеше какво прави и никакви поводи за притеснение не ми е създавал. В началото бяхме най-отпред. После свалихме малко темпото и решихме да балансираме нещата. През по-голямата част от времето с Байри и съпругата на Асен Юрка, бяхме в нещо като надпреварване. Ту ние ги водехме, ту те ни задминаваха в някакви моменти. Даже и там не можах да се отърва от Байри, ха-ха! Макар че аз не съм и искал да се отървавам от нея, но това е друга тема. Или пък понякога искам? Оф! Не знам. Много е сложно на моменти. Но както и да е.
Пътят не беше от най-лесните за мен, не за друго, а защото отдавна не се бях движел и организмът ми се зачуди какво става. Имаше и хора, които се отказаха, но аз съм верен воин, а верните воини остават докрай. В речника ми изречението “предавам се” липсва и за пореден път успях да го докажа това. Покорих върха благополучно и стигнах крайната цел, а именно село Заселе. И понеже според мен достойното е, когато има по-добри от теб, да го признаеш, да се поклониш пред тях и да им свалиш шапка, аз ще направя същото. Имаше една група, която стигна доста по-рано от мен и моята група и успя да хапне от шкембе-чорбата на местната кръчма, която много похвалиха. Единствено за нея ме е яд, но какво да се прави! В крайна сметка, идеално няма никъде. Просто за другия път ще си вземем поуките. Получихме една градивна критика, че сме хванали късен влак. Следващият път, ако отидем на същото място, можем да тръгнем по-рано. И понеже на връщане хванахме друг път, който пак беше черен, но значително по-лесен, ако другия път хем тръгнем по-рано, хем и на отиване вървим по по-лесния път, мога да се слея с моята миличка шкембе-чорба.
Кой знае? Времето ще покаже. Но аз няма да спра да вярвам, защото съм оптимист по душа. И в заключение да ви се похваля, нямах мускулна треска на следващия ден. Вечерта, като се прибрах, изпих едно упсаринче и на другия ден бях бомба. Ех, мускулната треска дойде на по-следващия ден, но това не беше заради прехода, а заради прахосмукачката, която пуснах, като станах сутринта. Нямам търпение да дойде 29 април, когато, с раницата на гърба и провизиите в него, с приятели приключенци, ще тръгна на едно друго приключение и ще опозная нови хора. А къде ще се случи това?, ще разберете съвсем скоро. Следвайте Facebook страницата ни – „Спорт и солидарност за зрящи и незрящи“. Това ще е напълно достатъчно.
Гюнер Апти
„Спорт и солидарност за зрящи и незрящи“ се осъществява с подкрепата на Европейския корпус за солидарност.