Човек би помислил “че какво е общото между Квантовата физика и театралното изкуство?” и отговорът е много прост – изкуството и науката са в унисон.
“Но как така?”. Ами ето така – всеки един от нас е изграден от хиляди елементарни частици. Елементарна частица – това е частица, която не е съставена от други, по-малки частици. Елементарните частици са основните градивни единици на материята.
Тези същите частици изграждат нас – човека. Есенцията на човека обаче е неговата душа, за която все още нямаме математическо уравнение да докажем, че тя съществува. Това не бива да е повод за отчаяние, много от сметките на математиците и физиците за съществуването на вселената не излизат и до днес.
Така както физиците описват заобикалящия ни външен свят с формули, душата доказва, че съществува като описва вътрешния си свят чрез изкуството. В този смисъл можем да смятаме театъра като най-висша форма на изкуството, тъй като е екзистенциален катализатор и пряк екран на това какво е да си човек.
Квантовата механика ни помага да разберем как същите тези частици, които ни изграждат взаимодействат помежду си. Законите които следват елементарните частици обаче се различават напълно от законите на класическата физиката, въпреки че същите тези частици съставят всичко от заобикалящият ни свят и нас самите.
Но какво са квантово заплитане и суперпозиция и какво общо имат те с актьорите от трупата на театър-лаборатория Алма Алтер?
Квантовото заплитане е физично явление, което възниква когато двойка или група частици взаимодействат по такъв начин, че състоянието на единичната частица не може да бъде описано независимо от състоянието на другите, дори когато частиците ги дели голямо разстояние. Или по-просто, квантовото заплитане води до взаимен обмен на информация между вплетените частици, независимо от разстоянието между тях.
В спектакъла Гео Его на театър-лаборатория Алма Алтер по текстове на Гео Милев можем да видим на практика това квантово заплитане, без да е нужно да се губим в дълги уравнения и сложни сметки. За да се случи този експеримент се използва фрагментът.
Гео Милев построява своите текстове “не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно.” В отговор, режисьорът и хореографът на театър-лаборатория Алма Алтер построяват представлението Гео Его на отделни фрагменти които изграждат цялост в процеса.
Най-ясен пример за връзката между фрагментите и квантовото заплитане на актьорите можем да видим в сцената “Експресионистично календарче”:
Сцената – Атом.
Актьорите – Електрони.
Отделният актьор е заел конкретното място на енергийно ниво в системата. Всеки актьор се движи самостоятелно в своята орбитали и в успоредно поле създадено от всички други орбитали.
Всеки актьор представя своя месец с фрагменти, пречупени през неговия вътрешен свят.
Януари:
Родих се, родих се, родих се… Защо ли?
Февруари:
О, гневна песен на черните ръце. Върнете ни небето.
Март:
Ето първото пурпурно утро. Ето първия пролетен гръм.
Април:
Огромен силует на черен мъж. Има ли бог? Април. Има ли Бог?
Май:
Някога имаше пролет …и лято…и всички сезони…някога имаше май. Няма май…няма рай…
Юни:
Глад. Гняв. Пустиня.
Юли:
О звяр, о дево. Лондон, Париж, Ню Йорк…
Август:
О, страшен рев на глад и праведния гняв. О, нощ и гробници без плячка за хиени.
Септември:
Из утробата на черни облаци се ражда кървава луна. Луна, не хидра.
Октомври:
Небето проплака. Есента го позлати.
Ноември:
Строим барикади, копаем вал. Между вчера и утре – Спартакус.
Декември:
Тих бял Дунав се вълнува…
Актьорите на трупата са вече в квантова суперпозиция. Това означава, че всеки електрон (актьор) съществува частично във всичките си теоретично възможни състояния едновременно; но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация.
Месец тринайсти, месец на нашата нещастна година – без пролет.
Това са резултатите от страничното ни наблюдение, но както знаем от експеримента на Шрьодингер с неговата едновременно жива и мъртва котка в кутия, в квантовата физика наблюдението променя резултатите. Приоритетът в нашият случай е, че за разлика от теоретичната котка на Шрьодингер, ние имаме актьорите участвали в практичния експеримент. Ето какви са физичните наблюдения на един от тях, а именно Валерия Димитрова за системата отвътре:
“„Гео Его“ пулсира със сърдечния ритъм на трупата, то е трупата. В нея се открояват индивидуалностите на всеки от човеците-актьори по отделно: деликатните и ранимите, егоситите и водачите, несигурните и непохватните, злобните и завистливите. И за всеки един от тях има място на сцената, като част от общия организъм. Словесни, музикални и физически фрагменти изграждат кръвоносната система на спектакъла и в нея пулсира трупата. Когато някоя индивидуалност си отиде и на нейно място се влее друга, ритъмът се променя, понякога галопира, друг път монотонно дразни публиката си до края на представлението. В Гео Его сме се мразили, обичали, помагали сме си, а дори понякога сме правили немислимото, враждували сме, и всичко е било на всяка цена, за да се случи различен спектакъл, за да премине всеки през своя собствен катарзис и пречистен да издъхне във финалната сцена. Защо? Защото Егото ни е Гео…”
Като заключение не можем да дадем средна стойност от наблюдавания експеримент. Не можем, защото за да получим средна стойност, трябва да получим N на брой сходни резултати, което в театралната лаборатория е невъзможно. Всяка репетиция и всеки спектакъл са напълно различни от всяко предходно, защото наблюдателите на експеримента са други, както са и енергията и химията с която работят актьорите в дадения момент.
Както в научните лаборатории, така и в театралната лаборатория експериментът е ясна величина, но разликата между тях се крие в това, че при първите е от значение крайният резултат, докато при вторите смисъла на изследването е в самия процес на търсене. Театралната лаборатория не е завършена задача, а свързващото уравнение между физичното и духовното.
Виолина Иванова
