fbpx

Топ 10 бордови игри на Георги Арсов

Вече за никого не е изненада, че светът се обърна с главата надолу. И докато е почти невъзможно да се срещаме с публиката, да играем пред тях, то се оказа, че изолацията дава възможност на моята скрита страст да излезе на преден план. Настолните игри. 

Всичко започна преди около 6 години, когато мои приятели ме повикаха да играя заедно с тях: ”Игра на тронове”. Първите няколко пъти нищо не разбрах, само местих разни фигурки по едно огромно поле, но след третия път нещата рязко смениха посоката. Не можех да повярвам, че съществува нещо друго освен Монополи и Диксит, че има настолна игра,  в която има политика, мисъл, интеракция. От всичко това и по-много. Не подозирах също така, че 7 години по-късно апартаментът до Румънското посолство ще прилича по-скоро на клуб за игри, отколкото на място за живеене. 

И понеже много познати ме питат кои са ти любимите, какво да си вземем, реших да направя един списък на моите топ 10, които смятам, че биха се харесали на всеки. 

10. Letters from Whitechapel – Няма как да не включа в списъка тази игра, било то и на последното място. Игра с много прости правила и откровено труден геймплей. Един играч поема ролята на Джак Изкормвача, а пет други се опитват да го намерят. Джак има проста задача- да убие 5 жени в 5 различни нощи и да се прибере вкъщи, а останалите просто трябва да го сгащят някъде по лондонските улици. И ако арестът е на 69, още по-добре. Питайте Мирослав Филков да ви каже. Него трудно може да го хванете в тази игра.

9. Secret Hitler – Не съм голям фен на парти игрите, защото най-често в тях или се караш с някого или губиш интерес. Но както навсякъде, така и в света на бордовите игри има изключения. И Secret hitler е едно от тях. Играчите се разделят на фашисти и либерали, а един от фашистите е именно той: Адолф Хитлер. И фашистите се знаят, либералите трябва да намерят фашистите, но кой е Хитлер, това е мистерия както за едните, така и за другите. Ако обичате да спорите и да се карате, да отстоявате своето на всяка цена, това е играта за вас. Но внимавайте с Марко Дженев. Защото, ако се качи на стола и фашисти, и либерали… всички падат под ножа. 

8. Detective: A modern crime boardgame – За тази игра бях с доста занижени очаквания. Дълго време не посягах към нея. Но миналата Коледа й обърнахме внимание и… Oh boy. Ако някога сте си представяли какво е да разследвате един от най-заплетените случаи в криминалната история, то това е най-добрият ви шанс. Играта идва с много дедукция, специална апликация и някои казаха, че с чаша кафе била незаменима. Ако пиех кафе, може би наистина щеше да е така. Освен всичко играта е и безкрайно трудна, защото трябва да вземеш решението коя улика да преследваш. Миналата година с Любомир Георгиев взехме грешните решения и на въпроса на играта: ”Кой беше в мазето”, нашият отговор беше: ”Кое мазе ?”. Горещо препоръчвам.

7. Disney Villainous – Обикновено като чуем Дисни всички си представяме някаква сладка история и съответно очакванията за тази игра бяха за нещо много мило и приятно. Приятно- да, мило, обаче- не. Тук влизате в ролята на един от иконичните злодеи на Дисни: Урсула, Джафар, Скар, Злата мащеха на Снежанка и др. И се състезавате с… други злодеи от други приказки. Всеки си има своята тайна цел, но това, което откроява тази игра е интеракцията между играчите. Всеки от тях има възможността да ”прецаква” другарчето като му вади герои от неговата си приказка, които да му пречат. Ако сте си мислисли, че винаги сте харесвали Ариел, Аладин или Снежанка, след една игра на Villainous нещата рязко могат да се променят. Особено за Мирослав Филков, който много обича сладката рибка Фландър, особено, ако е изтеглена от Адриана Славова.

6. Western legends – Ако има игра, която да може да отведе в дивия Запад, то това е тя. Тук може да си шериф или да бягаш извън закона, можеш да се движиш на Мустанг или магаре, да носиш злато, да се дуелираш, да ограбваш, да събираш и разделяш и най-важното – да играеш покер. Необходимо е само да го умееш. Момичетата така и не се научиха да го играят, но това не пречи момчетата да опитват да ги научат отново и отново…

Очаквайте продължение…

Георги Арсов

На 26-ти Септември се случи нещо, което беше като сън

Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири

Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.

На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.

И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.

Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.

Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Валерия Димторва – Нети.

От ЖИРАФЧЕТО до ЖИРИ

  От пети А на основното училище до Софийския Университет

от 1986 до 2020

Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев

Николай Георгиев на снимачната площадка

Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!” 

Бабата на Жирафчето

Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.

Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят.  Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам. 

Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.

Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”

В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово. 

В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му. 

След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята. 

Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.

Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.

Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.

Да обичаш значи да се вричаш.

Да обичаш значи да се отричаш. .

Обичам те и се вричам във всичко, което си ти. 

Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.

Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора

Текст: Николай Георгиев

Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив

Продуцент: АРС Диджитал

Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Музикална мусака “Ето така”

Готвенето никога не е било моята страст. Дори още повече- единственото, което можех да готвя е баницата, която леля ми ме научи да правя преди повече от 10 години.

За добро или лошо, обаче, тази ситуация изисква извънредни мерки и жертви от всеки един от нас. И моята дойде:  опознах печката, зеленчуците и готвенето.

И трябва да ви кажа – в това да готвиш има някаква скрита магия и добре че беше карантината та и аз да разбера, че не всичко е музика и заведения (които така или иначе сега не работят).

Музикална мусака, продукти:

1кг картофи
1/2кг кайма
1 глава лук
1 голям морков
1 песен “Ето така” на Стефан Вълдобрев

И така сега ще ви кажа какво успях да скалъпя. Разбира се, никой готвач не може да започне сам, така че тук трябва да отдам огромната си благодарност към моя кулинарен наставник и ментор – Петя Йосифова. Под нейно ръководство нарязах лука и морковите и ги сложих на котлона в тавата (Разбира се, добавих и олио). След това добавих и каймата.

Докато всичко се запържваше картофите също бяха сложени вътре. Моят ментор ми каза какви точно подправки да сложа, но аз като един истински експериментатор добавих… каквото ми падна и ми хареса на мирис. Заляхме с вода и воала… три часа по-късно имахме типичното българско ястие Мусака.

Вкусна беше… или поне така ми се струваше. Ето че добавям още нещо към баницата.

Така че след карантината ви каня всички на баница.и мусака. Не е много здравословно, но..

Аз от днес минавам на строга диета, за да може все още да се позная след това извънредно положение, но се радвам, че стоенето вкъщи ми открива нови хоризонти.

Радвайте се и вие, търсете и вие , за да може като се видим да си кажем: ‘’Бре… мама му скара’’

Георги Арсов

Последвайте страничката на “Майка му скара” във фейсбук тук.

Март- месецът на свободата

Като че ли в народната мисъл 1-ви Март винаги се е свързвал с настъпването на пролетта. Странно, защото астрономически тя се случва на 22-ри Март, но още в края на Февруари, когато започнеш да виждаш мартеници навсякъде започва да мирише на пролет.

Признавам си, че и аз съм то тези, които доста по-често купуват мартеници, а не ги правят и винаги, когато разменя парите за червено-белите кончета, украсени по най-различни начини имам чувството, че мамя някого – дали себе си, дали тези, които ще ги получат.

Март месец, обаче като че ли е повече от мартениците. Той носи със себе си някаква много определена символика. Всички знаем за 3-ти Март – за това какво в действителност е, обаче май сме позабравили. И си казваме ‘’Честит празник’’ (макар че премиерът честити като празник и обесването на Апостола, така че май и това вече се е поизтъракло), но какво всъщност празнуваме?

Освобождаването ни от турско робство, макар че тези, които трябва да го празнуват отдавна вече ги няма ? Подписването на някой договор ? Или просто се радваме на официалния неработен ден и се чудим кое е най-доброто заведение, където може да ‘’полеем” този светъл празник.

Моето предложение е по-простичко – да отидем някъде сами, да застанем под някое дърво и сами да сплетем конците и колкото и да е трудно да съчетаем бялото с червеното, да се насладим на това, че и различното понякога може да бъде прието стига да има ръце, които да му помогнат.

Пък тя пролетта ще дойде. И птиците ще се върнат. И колелата ще се извадят от мазетата. И бирата ще се изстуди, но ние трябва да помним, че все още сме този народ, който не 500 години е бил под нечие робство, а 500 години се е борил за свободата си. Пък аз знам, че Симо ще ми прости за това изречение. Защото рано или късно всички слагаме мартениците.

“Защо светът е хубав! Много е хубав дори! Очарователна работа! Неизразима! Или в человека има нещо, което тъй неудържимо го влече към света? Нещо, което като семе израства в душата му, още от бебе невръстно, месец след месец, година след година, и накрай го привързва съдбовно? Кой знай… Затуй може би и ти се иска да го обикаляш, да променяш местата – че тъй го опознаеш. Сякаш тя сама природата към туй тласка. В път, в прешествие, в друго поприще… Не знам защо и как, и противно на сякоя проницателна и мрачна мисъл, но тук да си е щастие голямо! Ала трябва и да си свободен. Светът е за свободните направен. Сам Господ, казват, го е направил тъй, от свобода. И само свободните могат да му се насладят. А человеците често тънат в робство и туй наричат свой живот. Какво нещастие, каква поквара на блажений свят!” Милен Русков, Възвишение

Георги Арсов

Имало едно време в Холивуд

В навечерието на Оскарите естествено е да си припомним най-добрите филми през изминалата година. Разбира се е много трудно да сравняваш един филм с друг, защото всеки е различен, разказва различна история, потапя те в различен свят.

Как да сравниш мащабността на ‘’Ирландецът” с бруталния реализъм на ‘’1917” ?

Как да сравниш нечовешкото изпълнение на Хоакин Финикс с човешката изповед на Адам Драйвър ?

Но измежду всички номинирани за мен един блести като диамант заради дързостта и истинската си природа.

През лятото, докато вървях по пътя ‘’Камино де Сантяго’’ осъзнах, че докато аз вървя по пътя ще излезе новият филм на Куентин Тарантино. Казах си, че ще ми е трудно да изчакам, за да го видя, но още по-трудно се оказа да гледаш филм на английски в Испания. А пък Леонардо ди Каприо да ми говори на испански не ми се струваше като добра идея. И така се бях примирил, че ще трябва да изчакам да се прибера вкъщи и да видя този 3 часов епос.

Е, съдбата ми се усмихна накрая. Точно в Сантяго намерих малко кино, където прожектираха филма на оригинален език. И след 1000 извървяни километри най-накрая се озовах в кино залата. С къси панталони, мръсни обувки и широка усмивка. И магията започна..

Първо ми се иска да кажа, че никога не съм виждал филм на Тарантино да разделя толкова много публиката в двете крайности. Повечето ми приятели казваха: ‘’Няма такава тъпотия. Това въобще не е Тарантино. Не става…’’.

Мен, обаче, този филм си ме държа от началото до края. Идеята за филм във филма е реализирана не веднъж и два пъти в киното, но не и по начина, по който ни я показва Тарантино. Сцената с Леонардо ди Каприо и Тимъти Олифант си е чист учебник за кино. И то никак не скучен.

Цветовете, картините, музиката – всичко това е любовното писмо на Тарантино към една отминала епоха. Така, както той я е видял. И, да, определено е най-различният му филм, но за мен и един от най-добрите.

И ако има нещо, което издига филма на върха то това са актьорите. Никога не сме виждали Леонардо ди Каприо по този начин – уязвим, хленчещ и за пореден път приковаващ погледите в себе си, показвайки, че е един от най-добрите актьори на своето поколение.

Всяка сцена с Марго Роби си е наслада за сетивата, а малкото й реплики правят всяка дума значима. Във всеки кадър се оглеждаме за нея, търсим я, а когато се появи тайно пляскаме с ръце.

Всяка една от поддържащите роли допълва образа на този Холивуд и историята на Шарън Тейт и Чарли Менсън.

Но това, което ме кара да искам да гледам отново и отново  този филм е Брад Пит в една от най-добрите роли, която съвременното кино познава. На 50 години той изглежда поне 30 пъти по-добре от мен на 25. Акцентът, погледът, умението да застанеш на покрива, да запалиш цигарата и да приковеш погледа в себе си,карайки жените да въздишат, а мъжете да завиждат е умение, което малко хора притежават. Сцената в убеждищата на хипитата не намирам за дълга, както някои казват, а за напълно естествена, разкриваща два свята, които никога няма да се срещнат и показвайки една бездна, в която веднъж попаднеш ли не можеш да излезеш. Силно се надявам това да е годината, в която Брад Пит най-сетне да грабне статуетката.

Разбира се, финалът ни дава необходимата доза Тарантино, която всички чакаме, но за мен много по-ценни са всички останали неща вътре. Защото приятелството е рядкост, а то може да се появи и на най-необикновените места.

‘When you come to the end of the line with a buddy who is more than a brother, and a little less than a wife, getting blind drunk together is really the only way to say farewell

Георги Арсов.

El arte de caminar

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Актьора-музикант, а в мюзикълите и режисьор – Георги Арсов, щрихира Евгени Панчовски.

Хамлет, Ромео, Орфей (Георги Арсов). Трудно е обаче да оставиш Гопето между тия две скоби. Още по-трудно е да опознаеш всичките му страни.

Беше преди около година, когато започнахме работа върху „Суийни Тод“. Покани ни вкъщи, за да се потопим в света на бордовите игри – неговата скрита страст. Веднага щом отворих вратата на стаята му, на масата имаше изкусно подредени свещи, а до тях работен сценарии. „Така работя аз.“, каза той, а след това набързо ги изгаси и приготви масата за игра.

Истина е. За Гопето всяко нещо е ритуал. Дали ще е песен, дали ще е творчески процес, или пък бродене през широката Испания – то винаги е сакрално. У него цари сериозност, която липсва в много хора.

Много често виждам Гопето замислен, сякаш се чуди какво следва. Питам ли го какво му е на ума, веднага идва на себе си и казва „А, нищо.“. Има случаи обаче, в които ме поглежда право в очите и започва да говори, да споделя. Единственото, което ми остава е само да слушам и да се чудя как може да има толкова пъстър човек.

Помня какво ми каза, когато се върна от Ел камино де Сантяго – „Едва ли съм намерил това, което търся. Но поне сега знам, че не е толкова лесно.“. Тогава замълчах, усмихнах се и кимнах. Хората са казали, че който търси – намира. Аз не познавам човек, който търси по-нахъсано от Гопето. За сега обаче той си остава тук, с нас. Още има на какво да ни научи. А кой знае, може би след време ще получим покани за първото му участие на една от сцените на Бродуей!

Евгени Панчовски

Философия на актьорския занаят

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? За най-големия философ сред актьорите, и най-големия актьор сред философите – Симеон Василев, говори Георги Арсов.

Спомням си го при първата ни среща. Беше точно след спектакъла ‘’Краят на играта’’. Стоеше в централната ложа, но не на стол, на стълбите. Точно като философ, който не знае кое е правилното решение. Попита ме: ”Защо точно този финал за представлението ?’’ Така се случи, че и до ден днешен не успяхме да поговорим на тази тема, но времето е все още пред нас.

Бързо след това започна да тиктака като часовника в ‘’Красавицата и Звяра’’, а по времето, когато реших да говоря с Николай Георгиев и Петя Йосифова за бъдешия мюзикъл с кървави послания знаех, че няма по-автентичен Суийни Тод от него.

Но всичко това е известно.

Какъв е Симеон Василев в живота ? Това е като да се опиташ да обясниш питагоровата теорема на някой музикант – на теория може и да я разбере, но на практика нищо няма да се случи.

Симо е енигма. Крие се от хората и от живота, но когато стане въпрос за философски разговор, облича рицарската броня и защитава своето до последно.

Вегетарианец от петите до главата, че и малко по-нагоре, Симо обича разходките по полските гори и разговорите с непознати близо до езерото.

Тайната е, че разпознава хубавата музика във всичките й измерения, а когато му се допее дори и острият бръснач не може да го спре.

Прекарахме Бъдни вечер заедно с него – импровизирана вечеря, събрана за приятели, няколко настолни игри и едно утро под звуците на Лъвкрафсткото съществуване на едни самотни съзнания. Така изглеждаше нашият Дядо Коледа. И ни донесе хубав подарък – мисълта, че и тази Коледа може да я посрещнем така. Пък току виж сме заговорили и за ‘’Краят на играта’’ като Хам и Клов…

През ноември можете да гледате Симеон Василев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

Георги Арсов

,

1

+

Георги откровено за армията и за Св. Георги

Откакто се помня свързвам 6 май с дъжда. Тази година той отново дойде. Винаги съм смятал, че дъждът на 6 май е първият истински, пролетен дъжд. След него всичко разцъфва, след него идва слънцето и най-хубавият сезон – пролетта.

6 май е и денят на армията. Колко парадоксално ми звучи – армията и настъпването на пролетта да се честват в един и същи ден. Като че ли в това има някаква символика – зловеща. Всеки народ има нужда от армия. И тъй като тази нощ излезе поредният епизод на поп-културния феномен ‘’Игра на тронове’’ може би все още съм афектиран от това, което причиняват армиите – те най-често следват идеите и мислите на един индивид, пълководец. А зад тези идеи дебне смъртта. Някой казват: ‘’Ние имаме армия, за да се защитим или да се освободим.’’ Сигурно е така и би било прекрасно, ако всичко това се случваше само на екрана и неговият отзвук да бъде в ключодържатели, тениски и шапки. Уви, то е реално. Затова ми се струва, че този празник е важен, за да си спомним за какво е армията и да се помолим тя никога да не изпълни истинската си функция. Но за това трябва да има и един Георги, който да води хората напред. С копие може – то стреля напред. На мен, обаче, щитът ми допада повече. Пък ако се наложи…Assemble!

Георги Арсов