На 30.10.2022 г. от 19:30 ч. в театър-лаборатория Алма Алтер на бул. Цар Освободител 15, ще се проведе Официална церемония по връчване на наградите АЛТЕРИ 2022 г.
След тригодишно прекъсване традиционната бляскава церемония ще се завърне с пълна сила, завидна класа и нестихваща енергия!
Водещи на церемонията са Георги Арсов и Дилян Дайновски. Те ще ни поведат през тайните на успеха, ще ни покажат цената на славата и ще подправят събитието с пикантна доза светска клюка.
Номинирани в 15-те категории са: актьори, представления, журналисти, композитори, продуценти и културни организации. Сред тях са: нестандартния певец, хореограф, музикант и композитор Иво Димчев, актьорът и музикант Георги Арсов, композиторът Константин Кучев, Георги Митов, журналист от “Класик ФМ”, Юрий Дачев от “Рецепта за култура”- БНТ, Милена Янинска от “Социална мрежа”- Канал 3, Студентски Съвет към Софийски Университет, Министерство на културата, Национален Фонд „Култура“, Столична община, Фонд „Научни Изследвания“ на Софийския университет и др.
-Защото лятото е горещо, разкрепостено и захаросано.
Заглавията в програмата „Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла”, са доста различни, но кое все пак е посланието, което ги обединява?
– Че Музиката е магия над всичко, което ние можем да правим тук, на земята.
Кое е нещото, което дори в най- трудните моменти те мотивира да работиш отдадено със солидната числено група актьори?
– Крайния резултат.
Какво те вдъхнови да се захванеш с най- новото и мащабно попълнение в програмата – „Аладин”?
-Дилян Дайновски. Когато той се завърна триумфално в Театъра и след успешните му роли във вече готовите мюзикъли, ми се стори, че той има нужда да израства в този жанр. Аладин е ролята, в която го видях най- ясно.
Защо играем навън в Двора на Софийския Университет?
-Защото мюзикълът е жанр, който не се ограничава с пространство, осветление, сценография и дава възможността на хората да открият музиката под открито небе.
Има ли персонаж, с който работата ти е станала любима?
-Любима ми е работата с двойките. Например в „Цар Лъв” – Симба и Муфаса, Тимон и Пумба. В „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт” са Суийни Тод и Мисис Ловет. Те са много необуздани заедно и са може би любимата ми, най- крейзи двойка.
Защо мюзикъл и защо публиката да гледа мюзикълите на Алма Алтер това лято?
-Защото мюзикълите на Алма Алтер винаги са различни. Защото Мюзикълът е моят начин да кажа и покажа какво обичам най- много в живота си и да го направя с хората, които най- дълбоко вярват в тази идея.
Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.
Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.
Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.
Като цъфне… ако цъфне.
Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ
Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.
Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.
Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.
Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.
Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места
Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.
Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!
Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.
Обувките на МИШО не стоят на едно място
Вие чухте ли за новата тенденция?
Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?
Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.
ДИАН и ОБУВКАТА
Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.
Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.
Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…
ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТАСАМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н
ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)
Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.
А важен е пътят, не дестинацията.
P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?
P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА
Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.
Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…
Ето какво разказват:
Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.
Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.
ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)
Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример..
Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия..
Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.
Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…
Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета.
А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.
Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха? Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози.
Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.
Мариела Димитрова:
Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела. Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета… “Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “
” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “
” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “
Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена.
„Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”
Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор
Два часа, които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,
а напротив – с реалното усещане, че тичаме маратон.
По време на филма телата леко се отделяха от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.
Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.
На концерта след прожекцията се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме през финиш линията.
Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи. А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.
Нямаше значение кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка все се учим да се надбягваме със себе си ?
Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на Театър – Лаборатория Алма Алтер.
Ето какво споделя Пет за премиерата :
„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист, режисьор. Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”. Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…”
Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.
В стремежа си да бъдем винаги “тук и сега” за вас, нашата публика, веднага след презокеанските заплахи на Марк Зукърбърг попитахме актьорите на Алма Алтер – как си представят света без Facebook и Instagram.
“Новината за това, че Фейсбук и Инстраграм са заплашени от спиране в Европа ми попадна в час по философия, всъщност преди десетина минути. Явно съм се затворила в моята си пещера в последните дни и не съм приемала външна информация. За да съм честна нито Инстаграм, нито Фейсбук биха ми липсвали особено. Това е и причината да се опитвам да се отделя от тях в последния месец- твърде много се “привързах”. Може Зукърбърг да ми спести усилията, обаче имам чувството, че ще му залипсват няколко милиарда баби с телефони, лелички с теории и т.нар. “шитпостъри”(определено ще ми липсват). А аз какво бих загубила без достъп до приложенията? Дългото чавкосване с Мария, споделяне на мемета с интересен брой хора и един куп снимки, които определено ще ми липсват! ПП- Може и да сваля успеха малко като Класната не може да пуска постове в групата на класа :(” Мишето
“По-спокоен, по-изчистен от излишното, по-чист, както беше в детството. А хората може би най-после малко по-отворени един към друг и с по-адекватна представа за себе си и другите.” Мариела
“Как си представям живота без Фейсбук и Инстаграм? По-концентриран. Целенасочен. Надявам се хората да осъзнаят, че е по-важно да се съсредоточат върху собственото си битие, а не това на околните.” Стаси
“Много се надявам бъдещата европейска версия на Фейсбук да има предвид европейските културни особености и да направи възможно качването на nude снимки…” Вал
“Животът без Фейсбук и Инстаграм си го представям по-освободен, даващ възможност и време за много други по-интересни и смислени неща. Например, когато нямаш интернет, имаш повече интерес към всякакви хобита, вместо да седиш на дивана с телефон/латоп в ръка и да ровиш в социална мрежа, гледайки някаква фалшива форма на чуждия живот. ” Ади
“Много ползвам Фейсбук и Инстаграм. Наистина много. И снимки качвам, и следя коментари, харесвания. Обаче мисля, че ако това се махне, просто ще си намеря нещо по-интересно за правене.” Ради
“Фейсбук се превърна в едно от най-важните средства последните 10 години. За артистите като, че ли е жизнено важно за информация, разпространение, реклама. Там всеки споделя мнението си, новините. В личен план пък ни дава възможности за една комуникация – скрита, не чак толкова регламентирана. Би ми било интересно да видя риска за себе си да изчезнат. За Инстаграм не знам толкова, защото така и не се научих да го ползвам адекватно.” Гопето
“Като малък си спомням как нямах нито Фейсбук, нито Инстаграм, нито интернет, защото нямах и компютър. Някак си тогава беше по-различно отколкото е сега. За мен е без значение дали ще ги има тези две приложения или не. Жалко ще бъде за тези, които ще изгубят хубавите си спомени, или някоя друга снимка качена преди 10 – 11 години. Като няма messenger, ще има message!” Анди
“Макар да съм свикнала да споделям доста информация, снимки, събития във Фейсбук и Инстаграм, да смятам двете мрежи за удобни и да знам, че ще ми е трудно да свикна без тях, не мисля, че животът без тях ще бъде по-лош или по скучен. Просто ще се появят други социални мрежи, може би и по-добри даже. Аз самата съм регистрирана в wechat (китайска), в Контакте (руска). Така че знам колко по-раздвижени и с повече опции могат да бъдат тези приложения. Освен това преди ерата на интернет хората са живели чудесно, може би и по-щастливо без социални мрежи. За съжаление те се превърнаха в свободно пространство за изливане на злоба, завист и комплекси. Струва ми се, че малко време без този тип общуване може даже да е от полза.” Калина
“Задължително по-спокоен. Може би и по-пълноценен – по-малко време на телефона – повече свободно време – повече отделено такова на важни за теб неща – по-пълноценен живот. Ако ще ми липсва нещо, то ще бъде само онези снимки за добро утро. Сещате се за кои говоря.” Диян
“Без социални мрежи? Човек е упорит в опазването на вредните си навици. Или ще намери алтернативи или ще направи такива.” Миро
“Аз лично няма да губя толкова много време и ще обръщам повече внимание на важни задачи, които имам. Фейсбук и Инстаграм понякога за мен са като някаква краста, напаст. В много отношения са полезни, но смятам, че ще можем и без тях, а ако махнат и Тиктока ще бъде върхът, защото иначе всички ще отидем там и ще стане по-зле положението, обаче като се замисля може и това да е коварният план.” Ани
“Определено ще се научим да оценяваме момента тук и сега, както да приемаме скуката в нашето ежедневие. Според мен това доста ще стимулира творческия импус в нас, защото вместо в свободното си време да скролваме безцелно от снимка на снимка, липсата на социални мрежи ще ни позволи просто да си скучаем. Представям си, ако всеки скучае толкова много, кой знае какви ли идеи или занимания би развил от скуката си…” Цвети
Симеон Василев не беше открит по нито една от социалните медии за коментар.
Кастинг за двугодишна професионална квалификация Авторски театър – 2011 година
ГЕРОЯТ:
Едно момче с най-българското име – Георги.
Аз: Какво очаквате да ви се случи тук, при нас?
Той: Да се науча как да бъда себе си.
Последва едва забележима усмивка. Не сваляше поглед от мен, сякаш искаше да ми каже и нещо друго, още нещо.
Аз това “още нещо” го разбрах още тогава, извадих т.нар. Зелен картон – приет, безапелационно.
Предстоеше ми да поставя Хамлет. Доверих му се. Този негов Хамлет стана и мой, и на много зрители видели го по цял свят. Последваха награди и овации. Реших да го пришпоря. Възложих му моноспектакъла ”Ричард, кой Ричард”. Той порасна в него, усети сладкото и горчивото на сцената. Дълъг беше този негов път – Камино де Сантяго. И като си спомня откъде започна, от онова несмело момче, кръстосало случайно сцената на Алма Алтер след училище. Чували ли сте неговата разработка на българския химн? В спектакъла “Актьорът принц” можете да я чуете. Чуете ли я, няма да я забравите, защото пипа точно там, в душичката. Последва поредица от главни роли, а след тях и поредица от питания, чуденки и въпроси. “Защо него, защо все той, защо пак той?” Защо ли? Защото му се работи, защото му се ходи по пътеката, по която го водиш, защото пилигримството е вътрешен процес, непрекъснат стремеж да намериш брод. Крачка по крачка, ден след ден, роля след роля.
И така през 2019 година поиска да отиде до Свещената земя. Както всеки прави, взе най-необходимото – една китара. Върна се. Със себе си донесе своето любимо аз – това на музиканта. Възпял срещите си с другите пилигрими. Обърнал живота си в акорди и думи, всичко на всичко – 12 песни. Бяха оценени и подкрепени от Националния Фонд култура. Така че днес ги държим в ръцете си, облечени в една бутикова опаковка, еко и гладка като коприна.
Премиерата беше в двора на СУ.
До края на света и обратно. Обратното ни върна там, откъдето бяхме тръгнали, защото краят иска да се превърне в едно ново начало.
Началото на срещата между нас – неговите слушатели и тази приказка за този път на едно момче, което продължава да търси.
Има неща които не можеш да си представиш, не можеш да разкажеш или опишеш. Като вкуса на ябълката, опитай се да го опишеш с думи и ще откриеш тяхната слабост. Всичко казано ще е по-малко от тръпчивия й вкус. Тези неща са силни в своето собствено случване. Те не могат да бъдат провокирани, те прост са.
Едно такова нещо беше снощи. Случи се в двора на Софийския Университет – Театър-лаборатория Алма Алтер откри своя летен театрален сезон със спектакъла “Ромео и Жулиета или сонет за безсмъртната любов”. Двор се изпълни с аромат на цъфнали липи, птича песен, музика и хора, много хора. Не стиганаха нито пейките, нито столовете, за да ги настаним. Едно такова свойско, градинско, лятно случване в което през цялото време имаше една невероятна тишина, която проникваше навсякъде, дори в опияняващата поетика на шекспировия текст. Един спектакъл отвъд думите и категориите, един спектакъл на мига, на комуникацията, на срещата между човеците – зрители и актьори. Породи се отдавна забравеното усещане за близост, но не физическа, а духовна, онази близост, която след алиенацията от пандемията изгубихме, забравихме. Имаше едно такова специално усещане за човеци, за общност, за комуникация, не случайно този спектакъл е носител на наградата за Съвременна класика от Международния фестивал в Печ, Унгария.
Надяваме се, че следващите вечери в двора на Софийския университет ще продължат да радват зрителите, които дълго ще носят докосванията си със спектакълите.
Николай Георгиев
В прогамата на летния сезон можете да гледате:
29 юни – Когато няма апетит за череши
9 юли – Цар Лъв
15 юли – Красавицата и Звяра
22 юли – Суийни Тод, бръснарят демон от улица Флийт
Песента Тя и Той е написана за новия български игрален филм Жири.
Георги написва песента по време на пилигримстването си Камино де Сантяго. Песента е вдъхновена от един дядо, който Георги среща по пътя си, стъпките ги зближават, а тази близост пресраства в мелодия, която по-късно намира място и във филма.
Защото бордовите игри ни приближават до театъра, до мисленето, до философията, до живота, до мечтите, до това какви много ни се иска понякога да бъдем, до смеха с приятелите ни, до сърдене, до сдобряване, до нас самите. “Защото преставаме да си играем, не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.”
5. Wingspan – Всеки, който е навътре с бордовите игри поне веднъж е чувал за играта на Джейми Стейгмайър. Това, което я прави толкова специална е: динамичният и прост за разучаване геймплей и същевременно дълбочината и трудността да измислиш кой е най-добрият ход в най-точния момент. Да не забравяме и страхотните компонените, пък, ако се загледате в картите може и нещо да се понаучи. И ако това не ви е навело на мисълта, че играта е страхотна, то може би фактът, че и самата Валерия Димитрова я харесва, трябва да ви говори много.
4. Nemesis – Игра, която имам съвсем, съвсем отскоро, а чакам от дълго и за да я имам беше необходима раздялата с доста други. Но дали си заслужава… Ако харесвате Alien, то това е играта. Има компоненти, които са направени страхотно. А историята… събуждане в космоса на кораб, в който един от вашите приятели е умрял. Навсякъде се чуват звуци, а вие трябва само да избягате, но… Всеки играч си има своя мисия. И тя най-често може да е: Играч 5 да не завърши играта. И не, вие не можете да го убиете, но пък, ако го затворите в една стая с пришълец, той може да свърши тази работа вместо вас. Кратко резюме: Георги Арсов бе погълнат от ларва и от него излезе пришълец, Любомир Георгиев бе убит от Георги Арсов, който започна да помага на пришълците, Симеон Василев бе изоставен от Адриана Славова, а Мирослав Филков му прати няколко сладки пришълчета, а корабът избухна в космоса. Е… случват се и такива неща.
3. Tаpestry – Още една от игрите на Джейми Стейгмайър. Ако сте играли Civilization на компютър… ами това е в пъти по-добро. Само един недостатък си има (или плюс)- тези Landmark buildings винаги заемат страшно много място… питайте Адриана Славова да ви каже.
2. Arkham Horror; Eldritch Horror; Mansions of madness – Тези игри заемат 50 процента от мястото на рафтовете. Най-добрите игри, ако обичате истории, мистерии и… чудовища. Независимо дали ще се потопите в света на Аркам, в мащабните карти на Елдрич, или в именията, където витае ужас, ще влезете в ролята на следовател, който се опитва да разкрие страховита мистерия и в голяма част от времето умира… дали, защото е полудял, дали защото е изяден, това няма значение. Безкрайно трудни за побеждаване, игрите от Arkham Horror вселената са си Dungeon crawler, което може да се сравни с малко неща. Симеон Василев е единственият, който обожава, когато играта ни побеждава отново и отново. Пълни с хиляди експанжъни, фигури и чудовища, игрите на Fantasy flight са тези, към които ще се връщам винаги.
1. Игра на тронове – Да. Тя си остава най-отгоре. Дали от носталгия, дали от нещо друго. Играта с най-заплетените правила, играта, в която не може да вярваш на никого, играта, която продължава с часове, докато някой не вземе 7-та крепост или докато драконите не прелетят и завземат Westeros. Ако някога си я вземете и се уплашите от тези 33 страници правила, дайте й шанс. Тя няма да ви разочарова. Дори, ако ви е страх, че ако всички не играете срещу Гопето той пак ще си прати драконите из Вестерос и ще спечели. Но това е единствената игра, която помни най-иконичната целувка в историята: Тази на Марко Дженев и Камен Жижанов в името на битката за ”Речен пад”. Тя имаше само една цел: да ни покаже, че дори в света на бордовите игри любовта и войната вървят ръка за ръка.
