Tag: вал

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Вал свежда глава и смирено се изкачва нагоре към Драконовата скала, където се извисява манастирът Сан Хуан Де Гастелугаче. 

Когато сърцето ти е в театъра пътуванията идват трудно. Отдалечават те, отвличат сетивата и разделят духа от тялото. Защо все на мен се пада да пътувам толкова? Обичам да си взема чантата, да се кача на стоп и да стигна до плажа на Липите, до Родопите или Студена, където палатката е само моята, населеното място на поне три километра, водата е близо, а звездите са много и високо. Но тези далечни земи, до които тялото лети, а духът уютно си прави компания с носталгията, рядко ми носят нещо повече от повърхностно забавление, временно опиянение и копнеж да се прибера у дома. Има една песен на японския композитор Джън Мияке – “Самотният пътник”, в която припевът ме връша вкъщи: “А нощем, когато се връщам самотен от дълго и тежко пътуване. Аз виждам страната която обичам която ме чака завинаги”. 

Този път обаче Испания ме изненадва. Тук в страната на баските, в Северна Испания, природата е зелена, времето дъждовно, а хората далеч не толкова приказливи, колкото на юг. Остават ти време да чуеш мислите си, да се вслушаш в себе си и да помълчиш. Хладният вятър и дъждът са почистили “туристите” от плажа и когато се разхождам срещам единствено съмишленици. Какво облекчение да попадна именно тук след няколкото четийресет-градусови дни в Мадрид и двадесетичетиричасовата социална месомелачка. 

Още по-изненадана оставам когато в един от дните случайно попадам на манастира Сан Хуан Де Гастелугаче или както повечето от вас го познават – Драконовата скала. Не, аз не съм от феновете на “Игра на тронове”, не защото съм “арт”, напротив, гледала съм къде, къде по-глупави сериали, бози, сапунки. Но израснах с Робърт Джордън и “играта на тронове” свързвам само и единствено с машинациите на различните домове в “Колелото на времето”, затова ревниво пазя това парче от детството си неопетнено от мейнстрийма. И все пак малко хора знаят, че по календара на маите съм червен дракон.

Не мога да остана безразлична към това късче скала, което се е превърнало в стълба към небето. Далече от Бога (или поне онзи, когото ми натрапват), тук се чувствам близо до себе си. Красивите зелени склонове на планината се изменят в каменни образувания, в които се разбива мощта на океана. Морският орган на водата в скалите засвирва космическа мелодия около единствената пътека, която води само нагоре. На върха на скалата стоически стои постройката на манастира: семпла, от камък и дърво в средата на синьото нищо. Създателите на сериала и компютърните технологии толкова много са променили същността на това място, че някои от приятелите ми, които гледат сериала трудно го разпознават. Разбира се, истинските фенове на въпроса “Къде съм?” бързо ми отговарят “The Dragon stone¨. 

Във вторник се прибирам в София с облекчение. Ще бързам да вляза в безвремието на театъра и през уикенда да избягам до Забел или Студена. Но със себе си ще взема това камъче от страната на баските, а тук ще оставя някои следи, по които да тръгне Гопето, който си взима китарата и самара и се отправя към Камино… 

Валерия Димитрова