8те отговора на Вал

Актьорите са на сцената, изразяват себе си и има какво да дадат на света. Затова реших, че искам да задам въпроси на колегите си от Алма Алтер. Да ги разпитам… да се разгърнат пред белия лист….  да усетите и вие нюансите на характера им… Днес в моя лексикон задавам 8 въпроса на Валерия Димитрова…

Какво е импровизацията за теб?

Импровизацията е измислица, илюзия. Добрият „импровизатор“ с часове е репетирал импровизациите си и онова, което „импровизира“ е да подрежда добре познати партитури, да ги обагря, да им дава нови нюанси и да ги комуникира с публиката. Опитай например да подържиш тромпет с ръце, а сега поимпровизирай. Не е възможно, нали? Трябват ти години с репетиции, за да засвириш, а за да можеш да „импровизираш“ ти трябва цял един живот.

Къде намираш музата си?

Музата? А, имаш предвид онзи момент от творчеството, когато не се насилваш, за да направиш следващата крачка, а сякаш политаш в облаците? Затворът и лишаването от свобода на мисълта са моята муза, това, често се случва като отклик на социалната несправедливост, на дискриминацията и разбира се в клетката на любовта, клетка без решетки, в която волята за бягство е прекършена. Споменах ли, че моята Муза е гола?

Първо действие или първо мислене?

Първо действие, това разбира се също е спекулация, тъй като мисълта е била импулсът преди действието. Но Действие, без „обмисляне“.

Ако трябва да изучаваш само един предмет ( математика, физика, летература и т.н.) в живота си, кой ще е той?

Литература, не си представям живота без книгите. А тогава и трудовете по математика, физика, химия могат да минат за литература, нали?

Без какво не можеш?

Не мога без приятелите си, не конкретната единица, а онази група, която така се доближава до семейство, но пулсира в темата на деня, в творчеството, в действието. 

Има ли човек, с когото искаш много да се запознаеш ( без значение дали живее сега или е бил жив преди) ?

Много са. От живите: Орхад Нахарин, Куентин Тарантино, Паоло Сорентино; от мъртвите:  Пиер Пазолини, Федерико Гарсия Лорка, Самюел Бекет, Джеймс Джойс, Алберт Камю, Фридрих Ницше, Жан Жьоне. Прекалих ли? И не искам просто да се запозная с тях, искам да ги опозная. Да станем приятели?

По-директно ли обичаш да говориш или по- индиректно?

В намеренията си съм директна, в творчеството си, като, че ли съм твърде метафорична.

Къде е любимото ти място, на което можеш да седиш с часове без да имаш нужда от нищо друго?

Театърът. Алма Алтер.

Кристиана Миткова

Драконов поглед към драконовата скала

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Вал свежда глава и смирено се изкачва нагоре към Драконовата скала, където се извисява манастирът Сан Хуан Де Гастелугаче. 

Когато сърцето ти е в театъра пътуванията идват трудно. Отдалечават те, отвличат сетивата и разделят духа от тялото. Защо все на мен се пада да пътувам толкова? Обичам да си взема чантата, да се кача на стоп и да стигна до плажа на Липите, до Родопите или Студена, където палатката е само моята, населеното място на поне три километра, водата е близо, а звездите са много и високо. Но тези далечни земи, до които тялото лети, а духът уютно си прави компания с носталгията, рядко ми носят нещо повече от повърхностно забавление, временно опиянение и копнеж да се прибера у дома. Има една песен на японския композитор Джън Мияке – “Самотният пътник”, в която припевът ме връша вкъщи: “А нощем, когато се връщам самотен от дълго и тежко пътуване. Аз виждам страната която обичам която ме чака завинаги”. 

Този път обаче Испания ме изненадва. Тук в страната на баските, в Северна Испания, природата е зелена, времето дъждовно, а хората далеч не толкова приказливи, колкото на юг. Остават ти време да чуеш мислите си, да се вслушаш в себе си и да помълчиш. Хладният вятър и дъждът са почистили “туристите” от плажа и когато се разхождам срещам единствено съмишленици. Какво облекчение да попадна именно тук след няколкото четийресет-градусови дни в Мадрид и двадесетичетиричасовата социална месомелачка. 

Още по-изненадана оставам когато в един от дните случайно попадам на манастира Сан Хуан Де Гастелугаче или както повечето от вас го познават – Драконовата скала. Не, аз не съм от феновете на “Игра на тронове”, не защото съм “арт”, напротив, гледала съм къде, къде по-глупави сериали, бози, сапунки. Но израснах с Робърт Джордън и “играта на тронове” свързвам само и единствено с машинациите на различните домове в “Колелото на времето”, затова ревниво пазя това парче от детството си неопетнено от мейнстрийма. И все пак малко хора знаят, че по календара на маите съм червен дракон.

Не мога да остана безразлична към това късче скала, което се е превърнало в стълба към небето. Далече от Бога (или поне онзи, когото ми натрапват), тук се чувствам близо до себе си. Красивите зелени склонове на планината се изменят в каменни образувания, в които се разбива мощта на океана. Морският орган на водата в скалите засвирва космическа мелодия около единствената пътека, която води само нагоре. На върха на скалата стоически стои постройката на манастира: семпла, от камък и дърво в средата на синьото нищо. Създателите на сериала и компютърните технологии толкова много са променили същността на това място, че някои от приятелите ми, които гледат сериала трудно го разпознават. Разбира се, истинските фенове на въпроса “Къде съм?” бързо ми отговарят “The Dragon stone¨. 

Във вторник се прибирам в София с облекчение. Ще бързам да вляза в безвремието на театъра и през уикенда да избягам до Забел или Студена. Но със себе си ще взема това камъче от страната на баските, а тук ще оставя някои следи, по които да тръгне Гопето, който си взима китарата и самара и се отправя към Камино… 

Валерия Димитрова