Киното е щура, но мъртва авантюра

Днес за Жири разказва Нети – Валерия Димитрова

“Жири” започна в хижа Звездица. Не, не в деня, в който Георгиев ни даде сценария. Нито в деня, в който срещнахме продуцента и той каза “Да” на проекта, нито дори в деня, в който спечелихме финансиране към Националния Филмов Център. “Жири” започна в един слънчев зимен ден, в който с Господина, Гопето и Пет заседнахме в преспите на Витоша, научихме се да слагаме вериги, ядохме чорба с три мерудии и се затворихме в хижа “Звездица”, заедно със сценария на филма. И оттогава се изнизаха четири години.

Когато разбрах, че печелим финансиране бях в Найроби, Кения, и първото, което направих е да отида да си татуирам едно Жирафче, а Давид, съпругът на Пет, ни направи тениски с жирафски принт, за да се брандираме. Две години и половина по-късно започнаха и снимките. Този път ме завариха в Аман, Йордания, взех си тениската, татуировката си беше с мен, опаковах си раницата и си хванах самолета.

 

На летището ме чакаше Нети. Шегувам се, това разбира се е метафорично. Но Симо беше там, Симо към когото всички щяха да се обръщат като Митко в следващия един месец. После към нас се присъединиха и Тино, Дайновски, Неда и Аби и се събрахме, момчетата и момичетата със сняг по устните. И това е метафора, но тук вече не се шегувам. През цялото време на снимките в мен нахлуваха спомени, нечакани, но навременни, лицата на всички онези приятели, които стягат ластика около ръката си, или нагряват лъжичката. Някои полетяха от върховете на столични кооперации, други останаха на сигурно място – в затвора, а трети се блъскат между циклофренията, шизофренията, параноите и спомените за някогашни мечти, за един по-красив, по-щастлив, по-хуманен живот. Истината е, че най-хубавите текстове в сценария, най-философските, най-смислените, се събраха в моя образ. Дълго време ги осмислях, диалогизирах със самата себе си, и ревностно ги пазех от Втория Асистент Режисьор, да не ми ги вземе в цялата лудница около снимачния процес. Да, това също бях аз. И докато мозъкът ми се пържеше по 12 часа на ден: ще бъдат ли актьорите на време на снимки, забравили ли сме нещо от личния реквизит, колко са епизодиците, за които е предвиден обяд,  направен ли е call sheet-а, обърках ли пак адреса на снимки, подписаха ли си всички договорите, а декларациите, наясно ли са всички, че днес ще доснимаме, носят ли реквизита за другата сцена, а тази сцена продължение всъщност на коя е; то душата ми се беше изолирала, и някъде дълбоко в съзнанието ми, на сцената, отново и отново Нети и Митко водеха своя диалог:

Защо на сцената? Защото моето сърце си остава тук, зад големите черни врати. Киното е щура, но мъртва авантюра, в която всички са се вторачили в резултата, който е запечатан вовеки в образа от екрана, но пътят, истината и животът са тази едничка среща тук и сега, между мен и теб, между нас и вас, която наричаме театър. 

Автор: Валерия Димитрова

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Лили – Зора Колева

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Кухненски неволи

Аз не готвя. И това е моето мото винаги когато става дума за рецепти и тънкости в кухнята. Извънредното положение обаче ме застави сама да се грижа за здравословното хранене вкъщи и аз се заех усърдно с тази задача. Това „не готвя“, разбира се не означава, че не мога, а че не искам. Понякога се случва, когато се вдъхновя или когато се наложи. Ако се налага – използвам рецепти, ако се вдъхновя използвам въображението си. И вчера получих вдъхновение…

Продукти:

2 яйца
100 грама мляко
1ч.л. сода за хляб
4 ябълки
1 сапун
Брашно от тапиока, зехтин и мед – на око

Идеята ми беше да забъркам тестото, да настържа ябълките с малко мед в блендера, двете в тавата и за половин час да имам хрупкав, диетичен ябълков пай. Настъргах ябълките, замесих тестото, разточих го в тавичката и преди да започна да разстилам ябълките реших да ги опитам дали са достатъчно сладки на вкус. Изненада! Ябълките имаха вкус на сапун с ванилия, който бих описала меко казано като ужасен. Вероятно Алма е успяла да пусне сапуна в блендера без изобщо да я видя. Макар и малко разочарована, реших да се възползвам от тестото, на бързо го направих на малки топчета, сложих по една фурма отгоре и така приготвените „курабийки“ бутнах във фурната, а аз и фрустрацията ми отидохме да правим онлайн-екзерсис с Алма Алтер.

Някъде в средата на екзерсиса си спомних курабийките, спомних си силно загрятата на 250 градуса фурна и този път без изненада констатирах черните въглени, с плезещи се прегорели фурми в средата.

Пет се опита да ме успокои „Ти наистина си ги изгорила, но ако ги обелиш малко…“ ами не… с тестото ми на око, което трябваше да е тънко и хрупкаво, прегорелите дебели курабийки отвътре бяха станали на камък. За десерт ядохме мандарини. От здравословно, по-здравословно.

Страничката “Майка му скара” можете да лайкнете тук.

Валерия Димитрова

Войната е музата на съвременното изкуство

В “Тайното пътуване” на Йошико Чума в края на февруари ще избухне атомната бомба, първо над Хирошима, после над Нагазаки. Група момчета ще играят брейк над радиоактивните останки на двата японски града. Името на пърформънса е “Утопия”, съвременно изкуство. Преди малко повече от 20 години в месеца на баба Марта върху прожекция от сняг, кокичета и слънце ще се сипят бомбите на Северноатлантическия съюз, за да оставят своите кървавочервени мартеници върху белия сняг, все още покриващ някои от сръбските военни поделения. Войната е музата на съвременното изкуство. 

Мартеницата е от онези традиционни символи, които често намират място в културния живот на народа ни, като мост между поколенията. Мост върху, който се сипят снарядите на забравата. Белият цвят е символ на раждането и смъртта, а червеният на отвъдния живот и вечността, но си ги разменяме за здраве, казват. На първи март по стар български обичай и по новите китайски търговски закони червено-белият тренд се затяга около китките и вратовете на забравилите. В деня на баба Марта наблюдаваме следната лайв-инсталация: 

Човек, за целта на представлението няма значение дали е мъж или жена, е отпуснал ръката си с животворните мартеници върху масата в кафене, а накрая на грациозно разположените в пепелника пръсти дими цигара. След всяко дръпване мартениците следват цигарата в ръката, за здраве, казват. На масата се води ожесточена дискусия за последния “терористичен акт” в Германия, който този път е извършен от 34 годишен германец, финансист по професия, жертвите – петима турци, един босненец, един българин, една полякиня. Човеците дебатират, за и против национализма, за и против емигрантите, за и против бежанците. Но ако трябва да обобщим “за”-тата са малко. Кафенето е одимено, жълтите лампи едва се виждат, както впрочем и слънцето навън. Спорът приключва разгорещено, главният пърформър си тръгва навъсен, мартениците се полюшват около скоростния лост и около волана на паркирания пред кафенето джип, кракът натиска газта и колата полита в мъглите на деня. Не проследяваме шофьора, инсталацията остава с отворен край и повече жертви няма да има. На негово място в кафето сяда случаен зрител от публиката, но бързо се увлича в разговора, а ръката му и тя държи цигара, и върху нея се полюшват мартеници, за здраве казват. 

Върху семплата рурална картина се прожектира филмът “За Сама”, който третира войната в Сирия през камерата на семейство бунтовници.

Постепенно звукът от масата в кафето и този от прожекцията заглъхват, сцената, която и без това трудно се вижда от кълбетата цигарен дим потъва в сумрак. Върви запис: 

В края на операция “Благородна наковалня” руски военни части преминават през Сърбия и завземат летището в Прищина. След възникналото напрежение командващия НАТО ген. Уесли Кларк заповядва на 200 британски и френски парашутисти да превземат летището. Британският генерал Майк Джаксън отказва да изпълни заповедта на ген. Уесли Кларк, като заявява, че няма да стане причина за започване на Трета световна война.

В края на записа човеците-актьори, осъзнали парадокса на случилото се, се надпреварват да гасят цигарите си в единствения пепелник. Очите им се проясняват, те се впускат сред зрителите и на всекиго наричат бял и червен конец “Честита Баба Марта”.

Валерия Димитрова

Пет за Бурята

Просперо, Ариел, Калибан и Миранда попадат в една мълниеносна, опустошаваща, поетична, еротична, дори цинична буря. “Времето върви различно за различните хора”* и полунощ е относително понятие. Камбаните бият на едно с ударите на сърцето, а миналото, настоящето и бъдещето са се смесили в една симбиоза на времето. Едно е сигурно, “Колкото е по-горчиво миналото, толкова е по-сладко настоящето.”* 

Всяка минута Просперо остарява, но не бива да “остаряваш преди да си поумнял”*.

Миранда отключва и заключва комплекса на Електра и “любовта й е емблема на сляпата необмисленост”*

Калибан знае, че е “ужасно да бъдеш цивилизован, защото когато стигнеш до края на света, няма с какво да облекчиш ужаса от самотата.”

Ариел живее на границата между светлината и тъмнината и знае, че “Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината!”* И всички отпиват от горчивата чаша на съмнението, което е рана, която не оставя белег. 


Петя Йосифова-Хънкинс

*Шекспир

Пламен за Невъзможните

Така и никога не чух началото или края на историята с изнасилването на жената. Не знам и на кого е всичкият този безумен текст. Отпечатъкът в съзнанието ми е неизлечим. Всичко е в тъмнина. Свети в ярко червено. Кълба дим обгръщат лицата им. Виждам горещият въглен, който се забива в очите ми. Трудно е да опиша водопада от емоции за тях. Невъзможно е.

LIBERTÉ, ÉGALITÉ, FRATERNITÉ

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Един неочакван поглед се промъква в театъра, крадецът на истории за Валерия Димитрова.

Тъмен тон в си бемол пропълзява през каменните стени. Първият звук от представлението. Намира пространството на квадрата. Бял квадрат на бяло поле.* Режисьорът е отместил завесата. Звукът влиза. Логопедите отдавна са взели решение за различното изговаряне на звукът “р” в българския език. За щастие Режисьорът не се влияе от мнението на логопедите, той отдавна е взел решение за ролята на различното .

“Валерѝ”, едва ли някой може да си спомни дали това е бил опит за шега или органична реакция на Режисьора  към звука, и двата варианта са точна илюстрация на явлението опитващи се да обясним тук. **

LIBERTÉ, ÉGALITÉ, FRATERNITÉ

В резюме.Валерия Димитрова изговаря по различен начин звукът “р”. Как вибрациите на това различие в  звука са довели до структурни изменения на материята и дали нашите впечатления са илюзия на съзнанието. Може само да наблюдаваме и отбелязваме, но не можем да знаем. В собствената си безпомощност прибягваме до епитетите: аристократичен стил, джазов ритъм, френско “р”. С двойно литературно  подсигуряване, се опитваме да вербализираме фотон енергия  в пространството, фотон свързан в квантова двойка с друг някъде в 18 век.*** когато Жан Жак Русо ще каже:
“Човекът например е интелигентен, защото може да разсъждава, но Върховният Интелект не се нуждае от разсъждения; за Бог не са необходими нито логически предпоставки, нито изводи, нито дори съждения. Върховният Интелект е изцяло интуитивен…” 
Емил или за възпитанието, Жан Жак Русо

И Валерия интиутивно изправя Бог пред Йовковата Албена. Дава й крилете и свободата на Албена да съди Създателя си в нейната Вътрешна църква. Горда да понесе последиците от дързостта си. В бял квадрат на бяло поле. Извисяване на Свободата, среща с невидимото, не чрез сетивата, чрез познанието и познаването. Корпускулярно напластяване на светлина, бяло върху бяло, лъч върху лъч. Акумулиране на енергията на светлината, което ще отвори портал на времето. Ще се роди поетът на романтизма и идеализма.Ще се роди Френската република, борба за равенство и полет на духа. Свободният човек, мечтае за белотата на бялото. Нов свят, различен свят, човешки свят. Концентриран дух, човешки дух, еманация на музата до ухото на Дюма докато пише “Клетниците”. Сриване на догмите и предрасъдъците. Екзистенциално неравенство и Валерия Димитрова в едно изречение е оксиморон. Хипербола на реализъм родена в социалното общуване. Безразличието е отхвърлено . Пътят е действие. 
“Изкуството е да бъдеш изцяло себе си” Пол Верлен
Различното “р” го няма. Тонът на тромпета, смелостта на импровизацията и ритъма на танца излизат на сцената. Те са в белия квадрат. Страхотна компания за Виан, Рембо, Верлен, Сартр. Върховете на квадрат, който ще изгуби формата си. Ще се превърне в кръг, звезда, жасмин. Стремеж към невъзможното**** в комбинацията на цвят, звук, движение. Желание за разкъсване на границите. И не търсене на, а раждане на изкуството.

ВИЖ ПАРИЖ И УМРИ
14 април 2019  – Валерия Димитрова напуска Париж след няколко дневно посещение (единственото)
15 април 2019 – Парижката Света Богородица е унищожена от пожар 

*преди да дойде в Алма Алтер, Валерия Димитрова, работи като редактор на сайта на Софийски университет, първата критика която пише за Алма Матер е озаглавена “Бял квадрат на бяло поле”;
**при първия ден в Алма Алтер,  Режисьорът Николай Георгиев, цял ден се обръща към нея с името Валерѝ, по-късно ще твърди, че се объркал;
***терминът „квантово заплитане” е въведен още от Ервин Шрьодингер през 1935 г. за обозначаването на явления, при които състоянията на частиците се оказват взаимосвързани независимо от разстоянията, които ги разделят. По същина това явление е само доказателство за парадоксалността на квантовата механика, но съвременната физика вече може да създаде съвкупност от частици, които имат квантова връзка.
****”Striving for the impossible” филм на Валерия Димитрова

Крадецът на истории


Новите секссимволи

„Алма Алтер“ често е заклеймяван като театър, в който преобладават дамите, а Николай Геогиев като режисьор, който предпочита да работи със силната женска сексуална енергия и да я преобразува в творческа. От години сме свикнали в театъра да има един или максимум двама секс-символи, които да обират сърцата на момичетата и множество актриси, от които трудно можеш да откъснеш очи.

Онези, които не бива да забравяме…

В последните няколко години обаче правилата не са това, което бяха и на сцената на Алма Алтер се качиха младите, различните, иновативните. Представяме ви петимата, които не бива да изпускате на сцената.

Красивият

Сини очи, руси коси, атлетично тяло на професионален танцьор. Михаил Бонев е лицето, което трябва да запомните. Само на 17 години Мишо има зад гърба си над 10 спектакъла, завършва специалността „Авторски театър“ и е отправил поглед към върховете на съвременния танц. До края на сезона можете да гледате Мишо в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Арогантният

Къдрави коси и самодоволна усмивка са запазената марка на винаги уверения в себе си Евгени Панчовски.  Генчо, както го наричаме, спечели сърцето на недостъпната София Николова и от тогава единствените очи пред които свежда поглед са нейните. Брилянтният английски на Евгени му позволява да си играе с акцентите, както си поиска и с това спечели сърцето на публиката като ненадминатия бръснар Пирели в Суийни Тод. До края на сезона можете да го гледате в: „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Хипито

Атлетичен, къдрокос, зелен до дъното на душата си. Камен Жижанов ще ви спечели с любовта си към природата и безрезервната си доброта. Все по-рядко можем да видим Камен на сцената, защото сърцето му е там: в гората, до реката, със своето хъски, спасено от улицата и със стотиците си истории, които ще ви направят по-добър човек. Неспиращото му любопитство към живота изпраща Камен в Калифорния за това лято, очакваме го отново през новия сезон.

Вампирът

Бледо лице, гарванов нос и дълбок отвеян поглед. Симеон Василев рядко излиза на дневна светлина. Разпънат между философията и театъра, между разума и душата си, Симеон Василев често стои зад завесите и общува предимно със себе си. Нихилист до мозъка на костите си Симо е повече от магнетичен, но недостъпен. Врекъл се е във вярност на смъртта. Симо можете да гледате в последния мюзикъл на Алма Алтер – „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30, разбира се в главната роля.

Ироничният

Какъв е цветът на очите на Хумора? Синьо, синьо… като морето. Иронията и брилянтният ум на Мирослав Филков го нареждат сред най-желаните мъже в „Алма Алтер“. И тук вече не говорим за момчета. Спокоен в живота, но пълен с енергия на сцената Миро е готов на всякакви експерименти и да рови до дъно в себе си. Болката е най-силното оръжие на иронията. До края на сезона Миро може да видите в „Орфей или върни се в своя ад човече“, 20 юни, 19:30; „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт“, 25 юни, 19:30; „Ах Бродуей, Бродуей“, 27 юни, 19:30

Посвещавам този материал на Георги Арсов и неговата китара. С иронично намигване,
Вал