Просперо, Ариел, Калибан и Миранда попадат в една мълниеносна, опустошаваща, поетична, еротична, дори цинична буря. “Времето върви различно за различните хора”* и полунощ е относително понятие. Камбаните бият на едно с ударите на сърцето, а миналото, настоящето и бъдещето са се смесили в една симбиоза на времето. Едно е сигурно, “Колкото е по-горчиво миналото, толкова е по-сладко настоящето.”*
Всяка минута Просперо остарява, но не бива да “остаряваш преди да си поумнял”*.
Миранда отключва и заключва комплекса на Електра и “любовта й е емблема на сляпата необмисленост”*
Калибан знае, че е “ужасно да бъдеш цивилизован, защото когато стигнеш до края на света, няма с какво да облекчиш ужаса от самотата.”
Ариел живее на границата между светлината и тъмнината и знае, че “Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината!”* И всички отпиват от горчивата чаша на съмнението, което е рана, която не оставя белег.
Петя Йосифова-Хънкинс
*Шекспир
