или срещите с титана на словото проф. Боян Биолчев
Вторникът винаги е бил просто вторият ден от седмицата – малко безличен, нито понеделник – нито петък, знаеш си, че до уикенда има да избуташ още…
Докато не срещнахме Човека – Боян Биолчев.
Нашите вторници с него бяха какви ли не – мълчаливи, усмихнати, умни, понякога тихи и смирени, друг път като вулкан от емоции и чувство за хумор, едни такива многолики, необясними.
И някак вторника зае своето почетно място в седмиците ни. Беше осмислен или поскоро окрилен от смисъла.
Само стойката на този човек на неговия лекторски стол на сцената на Алма Алтер може да те научи на нещо. Това е 100 процентов човек, който знае как се седи на стол. Стегнато, смилено, бодро. Няма обаче какво да пиша за Него – четете му книгите, елате на лекциите, просто го срещнете – ако имате този късмет! За нас беше явление. Явление. Бисерите и мъдростите с които ни дари са безброй, ще споделя някои от тях, но начина по който ги казваше да бяхте видели, един такъв простичък, непосредствен, естествен. Геният е в съдържанието, начинът е в човека.
На „лекциите” ни той винаги беше без маска. Това е точно така, както ви го казвам през очите ми на съучастник и очевидец. Не беше пред нас проф. Боян Биолчев – бившият ректор на Софийския Университет, българският учен, филолог, преподавателят на десетки литератури, писателят, сценаристът – пред нас стоеше човекът Боян. Оголен. Раним. Понякога недовършващ изреченията си. Търсещ. Скромен. Отдаващ. Замислен. Развълнуван. Разпален. Разгърнат.
Да, лекции е твърде слаба и неточна дума за случая. Това бяха… срещи. Разговори очи в очи. Срещи на добри приятели. На хора, които има какво да си кажат и за какво да си помълчат, а времето някак все не стигаше. Записвахме „лекциите”, за да не ги разпилеем някъде по времето, за да помним. Всичко, което той казваше попивахме и после си повтаряхме като мантра. Цитирахме си го един на друг. Започнахме да го четем повече. А смеха в някои моменти от записите ми е любим. Не помня кога за последно съм чувала по-искрен смях.
Той искаше да ни накара да мислим. Да питаме, за да търсим. Да поровим, за да се хванем за нещо. Да ни настрои на откривателска честота и да ни научи да не се самобичуваме за това, което още не можем да намерим точно, да не се и самонаслаждаваме, когато успеем да открием.
Минаха месеци, а той все още не ни различаваше, заради маските които умело криеха лицата ни, но познаваше човечетата вътре в нас, които пишеха текстове. На предпоследната лекция ни помоли да му изпратим по една снимка с име, защо му трябваше да ни помни, точно когато всичко свършваше. И нали сме автори сътворихме един авторски албум от снимки, и наши, и негови и му го подарихме. На финал започнахме разказ, който той да довърши или да си остане само с начало, защо нещата трябва да свършват изобщо?
„Лекциите” обаче свършиха, но вторникът повече няма как да бъде обезличен. Той го оцвети завинаги. А портрета му ни гледа с благия му поглед от нашата си стена на славата.
На нас остава да чакаме лятото, когато ще ходим в Резово на семинар.
А сега с част от мислите му, ще направят Вашия ден вторник:
“От върха човек вижда колко по-високи върхове има. Иначе собственият ти връх ти пречи.”
“Творческият мързел- това е медитация, потъване в собствения свят”
“Не живееш ли като грешен човек, никога няма да станеш човек”
“Творецът не трябва да мисли за читателите, нито да преувеличава собствената си дарба”
“Четете с очите на друг. А собствените си текстове четете с очите на любопитен човек.”
“Творчеството е раждане.”
“Самоконтролът в изкуството е юзда, когато ще се представяш и броня срещу другите хора. Присъда в изкуството няма! “
“Най-хубавият финал на омразата- да намразиш себе си.”
“Търсеното смешно трябва да бъде скрито зад неочакваното смешно.”
“Комедията се ражда от възможното в живота, но с мяра.”
“Най-големият талант: да изтриеш от себе си нормалното.”
“Най-трудно се играе идиот.”
“Наблюдавайте живота с едно присвито и едно широко отворено око.”
” Ако искате да останете в изкуството, не изпускайте човешкото нито за миг.”
“Човешкото е външната граница на таланта. “
“Коректността е мяра, но не и ограничение. “
Автор: Мариела Димитрова