За мен това не е филм, а жива реалност

Днес за Жири ни разказав Косьо

“Жири”. Винаги съм участвал в този филм, още отпреди да зная какво е филм. Той е съществена част от човека и артиста, който съм. Моят герой – Пинко, е човек, чиято глава е истински празна, благодарение на което постоянно улавя всякакви сигнали от близки и далечни галактики. И най-вече – музика. Тази музика той споделя с хората, превръщайки се в огледало на техните емоции, изразени и неизразени. 

Жири е момчето, което пораства. А Пинко е свободният поток на музиката, в който нагазва Жири, за да намери своята същност, своята музика, своя свят.  

Да кажа, че почувствах този филм по време на снимките, ще бъде, все едно да обясня с думи колко е вкусен шоколадът. За мен това не е филм, а жива реалност. Не знам дали ще става за гледане. Със сигурност знам, че ще бъде истинско, толкова истинско, че е възможно екраните и прожекционните апарати да не го понесат. А зрителят от киното внезапно да се озове някъде другаде, на място, което не е място, където душата е разперила криле за свободен полет към…

Автор на текста: Константин Кучев

Снимки: Валерия Димитрова

Продуцент: АРС Диджитал

Жири е заснет с финансовата подкрепа на НФЦ

Киното е щура, но мъртва авантюра

Днес за Жири разказва Нети – Валерия Димитрова

“Жири” започна в хижа Звездица. Не, не в деня, в който Георгиев ни даде сценария. Нито в деня, в който срещнахме продуцента и той каза “Да” на проекта, нито дори в деня, в който спечелихме финансиране към Националния Филмов Център. “Жири” започна в един слънчев зимен ден, в който с Господина, Гопето и Пет заседнахме в преспите на Витоша, научихме се да слагаме вериги, ядохме чорба с три мерудии и се затворихме в хижа “Звездица”, заедно със сценария на филма. И оттогава се изнизаха четири години.

Когато разбрах, че печелим финансиране бях в Найроби, Кения, и първото, което направих е да отида да си татуирам едно Жирафче, а Давид, съпругът на Пет, ни направи тениски с жирафски принт, за да се брандираме. Две години и половина по-късно започнаха и снимките. Този път ме завариха в Аман, Йордания, взех си тениската, татуировката си беше с мен, опаковах си раницата и си хванах самолета.

 

На летището ме чакаше Нети. Шегувам се, това разбира се е метафорично. Но Симо беше там, Симо към когото всички щяха да се обръщат като Митко в следващия един месец. После към нас се присъединиха и Тино, Дайновски, Неда и Аби и се събрахме, момчетата и момичетата със сняг по устните. И това е метафора, но тук вече не се шегувам. През цялото време на снимките в мен нахлуваха спомени, нечакани, но навременни, лицата на всички онези приятели, които стягат ластика около ръката си, или нагряват лъжичката. Някои полетяха от върховете на столични кооперации, други останаха на сигурно място – в затвора, а трети се блъскат между циклофренията, шизофренията, параноите и спомените за някогашни мечти, за един по-красив, по-щастлив, по-хуманен живот. Истината е, че най-хубавите текстове в сценария, най-философските, най-смислените, се събраха в моя образ. Дълго време ги осмислях, диалогизирах със самата себе си, и ревностно ги пазех от Втория Асистент Режисьор, да не ми ги вземе в цялата лудница около снимачния процес. Да, това също бях аз. И докато мозъкът ми се пържеше по 12 часа на ден: ще бъдат ли актьорите на време на снимки, забравили ли сме нещо от личния реквизит, колко са епизодиците, за които е предвиден обяд,  направен ли е call sheet-а, обърках ли пак адреса на снимки, подписаха ли си всички договорите, а декларациите, наясно ли са всички, че днес ще доснимаме, носят ли реквизита за другата сцена, а тази сцена продължение всъщност на коя е; то душата ми се беше изолирала, и някъде дълбоко в съзнанието ми, на сцената, отново и отново Нети и Митко водеха своя диалог:

Защо на сцената? Защото моето сърце си остава тук, зад големите черни врати. Киното е щура, но мъртва авантюра, в която всички са се вторачили в резултата, който е запечатан вовеки в образа от екрана, но пътят, истината и животът са тази едничка среща тук и сега, между мен и теб, между нас и вас, която наричаме театър. 

Автор: Валерия Димитрова

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Лили – Зора Колева

На 26-ти Септември се случи нещо, което беше като сън

Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири

Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.

На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.

И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.

Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.

Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Валерия Димторва – Нети.

От ЖИРАФЧЕТО до ЖИРИ

  От пети А на основното училище до Софийския Университет

от 1986 до 2020

Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев

Николай Георгиев на снимачната площадка

Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!” 

Бабата на Жирафчето

Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.

Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят.  Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам. 

Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.

Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”

В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово. 

В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му. 

След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята. 

Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.

Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.

Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.

Да обичаш значи да се вричаш.

Да обичаш значи да се отричаш. .

Обичам те и се вричам във всичко, което си ти. 

Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.

Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора

Текст: Николай Георгиев

Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив

Продуцент: АРС Диджитал

Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Жири

Какво би станало когато един от най-модерните съвременни хореографи в България хване режисьорската палка? Когато бащата на българския авангарден театър напише сценария? А неговите ученици, актьори от няколко поколения се срещнат за първи път пред камера?

Проекта “Жири” започнахме преди 4 години, когато Николай Георгиев реши да направи продължение на филма си “Жирафчето”. “Жирафчето” разказва за перипетиите на едно порастващо момче, за приятелството, любовта, кризата между поколенията, идеалите на младите, намирането на вътрешна идентичност и спасението от враждебния външен свят. В новия филм “Жири”, ще откриете тематично сходство, но никакво сюжетно такова. 

“Сценария написах по актьорите” –  споделя сценаристът Николай Георгиев. Работата по текста продължава 4 години. Филмът се превръща в музикална драма, в която множество ексцентрични персонажи се срещат и се гонят по ъглите на един любовен триъгълник. Главният герой – Жири, тича градския маратон и тичайки пораства, намира любовта си, попада в театъра. Междувременно в един софийски бар група момичета и момчета със сняг по устните също търсят любовта, намират я по свой си начин. 

Премиерата ще очакваме всички заедно, а до тогава можете да изгледате Жирафчето и да четете новата рубрика в която режисьорът, сценаристът, актьорите, екипът, споделят своите впечатления от сниманич период.

В главните роли ще видите любимите си актьори:

Сценарист – Николай Георгиев

Режисьор – Петя Йосифова-Хънкинс

Музика – Иво Димчев, Константин Кучев и Георги Арсов 

Оператор – Иван Тонев

Продуцент: АРС Диджитъл 

Проектът е подкрепен от Националния Филмов Център.

Очаквайте утре текста на режисьора – “Жири или един живот на пресекулки”.