fbpx

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Трудно ли бе да откриеш у себе си всички онези гласове – мъжете, опиянени от красотата, жените –ревниво шепнещи?

Свят без аз – няма. Но и аз без свят – също няма.

Знам го от мъдрите, преди мен, надявам се един ден и аз го предам. Кои са гласовете в “Албена”? Гласовете на селото? Скърцащите валове на мелницата или дрънкащите колела на каруците, отекващи през дуварите? Гайдата на панаира, сновящите селяни, бродещи по калдъръмите като кръвта по вените? Сенибирлията, Куцар, Нягул? Ехтящият грохот на проникванията или шепотът на изповедта? Трудно е да откриеш навсякъде себе си, без да не покриеш света с вехтото наметало на егото си: Аза, налагащ имитативната си представа за света.  Но във всяко едно късче на света, има парче, което те отразява, по един твой душевен къс в огледалото на това метафизично село. И се чудя: Кой завижда? Мъжете или жените? И кои са опиянените? Искащите или мечтаещите? Всички заедно или всеки поотделно в опустелия си храм? Не знам дали откривам в себе си тези гласове, може би по скоро откривам себе си в гласовете.

Съществува ли днес селото на Албена?

Преди града е било селото. Но и след него, то продължава да съществува точно в антипода си – полиса – метафизично, навсякъде, защото е във всеки един от нас и го носим в себе си до всяко едно място, независимо колко хвърчим към бъдещето. Селото ни заражда, защото където и да отидем, сме в населено място. Ние носим живота в него, вдъхваме го, а после то ни ражда, отново и отново. То ни прави хора. Спотаено, като семе в душата ни, което може никога да не покълне, но се движи с нас през времето и пространството. Но кое е селото на Албена? Кое село? Нима селото е крави, поляни, печки и летни ваканции? Не мисля. Селото на Албена е Селото на Йовков. Онова, което носи в себе си българското. Не на гайди и усмихнати баби по кофички за кисело мляко, а онзи специфичен усет за доброта, неподправеност и простота. Онова, което съдържа чувството за българското – отвъд битовизма на обграждащия ни свят: „Прогледналите очи на дядо Йоцо, Овдовелите намерили се край гробищата, безпътната и безвременна мъдрост и философия, виснала по жиците на една бяла и несъществуваща лястовица.“ Не толкова манталитета, колкото завета на Българина. Няма нещо, което бихме могли да наречем наше, като селото на Йовков, селото в което е Албена. Ако има една философия, която това село носи и е внушило в мен – то тя е добротата и надеждата, независимо несгодите. Дали съществува? Винаги ще съществува, защото не се намира на никоя карта, която може да заличи името му, а вътре в нас. И от нас зависи то да съществува.

Кое е най-трудното в работата с гласа на актьора?

Всичко, накратко – бих казал. Защото гласа е единия от двата най-силни инструменти, които актьора може да има в своя арсенал, но и най- сложните същевременно с това. И за да може този глас да ти служи, трябва да си невероятно концентриран, съзнателен, да можеш да предвидиш посоката, към която си се устремил и едновременно с това да можеш да се оставиш на течението, да оставиш твоето автентично аз да свири на гласните ти струни, за да пренесеш чрез този глас вътрешния свят на сцената, през екрана или през предавателя. Най-трудното за мен, може би е да имаш тази необходима концентрация и контрол, без това да стерилизира твоята живост.

Кой е Марко Дженев в тълпата, ситуирана в Йовковото село?

Мисля че всеки, в един или друг момент, влиза в ролята на селото. Може би, дори за миг и самата Албена. Един мъдрец някога бе казал, че тълпата става народ по време на революция. А обратният процес кога се случва? Пак по време на революция.  Народ без индивиди няма. Тълпа също. Но са се самоубили в процеса. Кой е Марко Дженев в тълпата? Продължава да е Марко Дженев.  С всичките си грехове, страхове, похотливи мисли, притеснения. Човек от тълпата може  да бъде само себе си в нея. Всичко друго е грозна имитация. А ако не изразиш себе си въпреки тази тълпа – то си обречен тя да те погълне. Но едно нещо трябва да е ясно – селото при Йовков също е индивид – събирателен образ на цяла една епоха, на едни възприятия, жив организъм само по себе си.

Тълпата.

Тя е асинхронна, без-времева. Дали се е струпала по седалките на колизеума или скамейките на стадиона. Тя крещи винаги за едно – хляб и зрелища, старата кесарова формула, която сякаш е застрахована против старост. Само че в Албена, край каруцата, това не е онази тълпа събрала се за зрелища – това е селото. Не, не онова село, бита, който следва Албена от сцена в сцена, през къщи та чак до къщата. Това е общността, онази която и се налага да отсъди присъда на Албена, в многогласието си. Но и онзи морал, който осъзнава, че светът не е запечатан в камък – нито бялото е съвсем бяло, нито черното е изцяло черно, а светът е замъглен в сивотата на човешките действия и несигурността на човеците. Селото, отсъдило Албена като грешна прозрява и великата загуба, която настъпва за самото него. Селото не губи просто една жена. То губи красотата. То губи себе си… И остава без добротата в процеса.

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Нашите действия определят изходите, пред които заставаме и пътищата, които избираме. Кой е виновен за смъртта на Куцар, за съдбата на Нягул, за въжето на Албениния врат ? Точен отговор няма, защото всеки отговаря с «Аз».

24 януари 19.30ч ще бъде излъчено онлайн представление на “Албена” на страницата на Театър – Лаборатория “Алма Алтер”

Как звучи гласът на Албена днес?

Гласът на Албена звучи по различен начин в града, в малкия град, в космополитния град, в селото. Албена в копнежите си за свобода днес, се реализира по един начин зад границите в Европа, по друг начин когато тръгне да следва чувството си за справедливост и за истинност и се включи в проекти по доброволчество и солидарност в африканските и азиатските бедни страни. Съвсем друг, когато остане в пределите на малкия град в България, затворена между хорските приказки, които все още продължават да говорят. Един е цветът на Албена в съвременната естетика за красота, която заклеймява и от която се опитва да избяга. Друг е цветът и в природата, там където се чувства близо до себе си, до свободата. И ако смея да кажа близо до Бога.

Има ли послание,което е на ръба на невъзможното да се предаде единствено чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласа стои нашият вътрешен човек, а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика, с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Валерия таи ли в себе си някои от демоните на Албена?

Всичките! Нямаме ли ги всички тези демони? И демони ли са или ангели?

Как би описала срещата между тях двете ?

Тази среща беше през очите на много други Албени. Всъщност, когато започна работа по този спектакъл, Господин Георгиев започна работа с едно момиче, което се казваше Катя. Катя започна работа с трима мъже – Димитър, Красимир и Ники. Те четиримата започнаха да работят с текста на Йовков и да се обръщат към себе си, в опит да намерят по какъв начин този текст се отразява в тях. Впоследствие обаче Катя не можа да се намери в Албена, беше и много трудно. Десетина дни преди премиерата на спектакъла Господина ми се обади и на мен ми се наложи  да вляза в кожата на Албена за десет дни. Просто този порив за свобода, който е в основата на трактовката, която те бяха направили с тези текстове, които бяха работили с Катя и с Георгиев, в които тя въпреки, че е била част от изработването и не се е намерила, за мен са много близки и много отговарят на вътрешните ми пориви в моя си начин на живот. В това как аз виждам нещата. Затова не беше трудно.

Има ли послание, което е на ръба на невъзможното  да се предаде единствено  чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласът стои нашия вътрешен човек,  а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Кои общоевропейски ценности откриваме в разказа на Йовков?

Не е тайна, че България е на дъното на Европейския съюз, когато става дума за хомофобия, когато става дума за дискриминация на база пол, на база расови белези, на база малцинствени белези, на база дори понякога стандарт на живот. И до толкова до колкото Европейския съюз действително се стреми да направи възможностите равни за всички и то не в баналния за комунизма аспект , а в един по-духовен аспект, в който хората да се чувстват приети и разликите в тяхната сетивност да не бъдат усещани, а напротив да бъдат  използвани в тази заедност –  Togetherness.  Да водят едно по- смислено и по- духовно съществуване. Аз мисля, че Албена е много напред в тези виждания, в тези възгледи. Ако се впуснем след нейния образ в този порив за търсене на свободата, излизане от клетката, за това жената да бъде приемана като равна на мъжа, да не е тази която стои вкъщи, докато той- единия работи и той господства, а тя се оказва като една пионка между единия и другия, между всички образи от селото. Нейното вътрешно „Не!” е изкрещяно още в началото на първия монолог, в който тя казва „Стига” и целият този път, който тя извървява към утвърждаването на нейните собствени етически принципи, които съдържат красивото и доброто в себе си, не в онзи закостенял, вехт, патриархален идеал, който в някои области в България и до ден днешен проповядват.

За гласа на Албена, попитахме Валерия

Гледайте спектакъла “Албена” онлайн на 24 януари от 19:30 в театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Как звучи гласът на Албена днес?